Казвам им: Когато правиш нещо и си го осмислил, опитваш 100 пъти, но не става – опитваш още три пъти и ако пак не става, започваш отначало, заявява атлетът, чиито девиз е: „Много може онзи, който разчита на себе си!”
Йордан Янев на младини беше популярен преди всичко като музикант и певец в Младежкия дом на Благоевград, но винаги се е занимавал и със спорт и днес всички го познават повече като благоевградския олимпиец.
Потеклото му идва от село Горно Хърсово, Благоевградско, и е с бунтарски дух, не се съобразява с мнението на другите, винаги има своя позиция за всичко, което се случва – това е чувал от родителите си и сам се убеждава в правотата на думите им чрез собствения си живот. Данчо е кръстен на дядо си по бащина линия, но смята, че като характер повече прилича на баща си Иван, който е бил известен майстор-строител. Двамата му братя са наследили неговия занаят, но Данчо избрал да се развива в друга посока. Казвал му: „Баща ми, аз съм друг тип човек, искам количката да търкалям, защото се чувствам силен, но на едно място не мога да стоя”.
„Строителните си заложби проявявам сега, като поддържам една виличка и там се уча на майсторлък. Нося бащиния ген, но за разлика от моите братя не съм го проявявал в младините!”.
И Данчо като баща си има самочувствие, когато е сигурен в себе си и добре си е свършил работата. Днес музиката и спортът при него вървят ръка за ръка. Музикалните му дарби също са наследствени от родителите му. Майка му Петра пеела хубаво, а баща му бил гайдар и ги канили да участват в ансамбъл „Пирин”, но точно тогава, на 29 юли 1954 година, се ражда синът им Йордан и не е имало кой да го гледа, затова отказали поканата. По-късно майка му казала, че се е родил на 1 август, но понеже са трима братя, според поверието не е трябвало да бъдат записани в един месец, затова с няколко дни по-рано записали рождената дата на Йордан.
До 8 клас учи в Пето основно училище в Благоевград. Искал да учи спортен техникум в Пловдив с треньорски права. Изпуска първата година, записва Икономически техникум в родния си град и през 1971 година заминава за Пловдив с надеждата да стане футболист. Две години тренира футбол, после две години плуване, но явно атлетиката е била неговата съдба. Завършва техникума в Пловдив с треньорски права. Продължава спортната си кариера, минавайки през много здравословни препятствия. Преживява бъбречни кризи, операции, травми, дълъг е списъкът със здравословните му проблеми, но въпреки това Данчо има няколко спортни върхове. На Олимпиадата в Москва през 1980 година печели 8-мо място. Коронната му дисциплина е дълъг скок с постижение 8.02 метра и смята, че можел повече, но събитията за съжаление не се връщат. Световният рекорд в тази дисциплина днес е 8.95 м, но и при този резултат Данчо пак може да се нареди в призовите места. На състезание казва, че не се притеснява от съперниците, а от това да не направи фал, от насрещен вятър и от дъжд. По-силен е бил на предишната Олимпиада в Монреал. От половин засилване там скачал 8,20 м, но не успял да участва по здравословни причини. След Москва се класирал 8-ми на европейско първенство в Унгария, но там получава удари под кръста, които може би един ден ще опише в книга. Има и други върхове във ветеранското движение, с което се занимава вече 11 години и обикаля света. Там показва това, което носи като качества на спортист, които до този момент не е показвал. Печели трето място на Световно първенство в Испания, второ място на Световно първенство в Англия през 1999 година, трето място на Олимпиадата в САЩ. Така доказва, че и над 40 години може да бъде успешен спортист. Все още участва в спортни дисциплини и изживява емоцията, която е заразителна и която предава на своите ученици, с които се борят за спортни успехи и ги постигат.
Тази година през септември отбелязват 30 години от създаването на спортен клуб „Джордан” и още обмислят как да го отпразнуват. Не предвижда помпозен празник, ще го направят по-скромно, но има с какво да се похвалят. Много деца са минали през този клуб и той иска да им предаде своята реална амбиция, която гласи: „Не скачам за 8 метра, след като мога да скоча 6. Знам колко много подготовка е необходима за високите спортни постижения. Но искам да им докажа, че постоянството ражда много други качества, като трудолюбие и амбиция да покажеш нещо повече. Въпреки новото технологично време искам да им докажа, че постоянството може така да ги обиграе, че да усетят по-късно в живота смисъла на това, което правят тук. Днес са млади и със занижени критерии, защото в интернет показват само върховете, но не и пътя към тях. В този смисъл им смачквам малко фасона, като им казвам, че могат да стигнат до върха с постоянство. Изисквам да бъдат по-често пред очите ми, за да им дам онова, което имам и мога, та да съм горд, че давайки го на тях, те ще го приемат като даденост и като насоченост да бъдат успешни и социално вградени личности в живота. Тези, които пораснаха и се разпиляха по света, вече отдавна виждат, че взискателността от моя страна е имала смисъл. Това е гордост за мен, че съм си свършил добре работата!”, заявява Данчо, който смята, че до 2000 година е било по-лесно, защото социалните мрежи не са отвличали толкова много вниманието на децата за разлика от днес.
От създаването на клуб „Джордан” през 1993 година са израснали около 40-50 шампиони в различните формации и са стигнали до национален отбор, до шампионски титли. Един от върховете е Иво Балабанов, който е бил 7-ми в света на 18 години и е един от олимпийците, които се нареждат до успехите на учителя си, след което завършва спортни дисциплини в американски университет. Данчо смята за свое откритие Антон Иванов, рекордьор много години на 400 метра. Това са тримата олимпийски състезатели от Благоевградския регион. Днес Данчо е треньор на около 60 деца, повечето от които са момичета. Обича да ги обучава в повече дисциплини в леката атлетика, пък ако някой се открои в една, добре дошло.
В спортните зали на интерната е сложил девиза „Много може онзи, който разчита на себе си!”. Това е в основата на успеха, но не отказва съвет на никой, който иска да го получи от него. Иска да даде на децата всичко, което знае и може. Смята своята работа за апостолска, защото се опитва да убеди първо родителите в значението на това, което децата могат да получат в спорта. „И ако те ми се доверят, и детето ще ми се довери. Родителят ще знае, че детето им тренира при човек, който не се интересува само да вземе таксата, а го интересува и всичко онова, което влиза в задълженията на един родител. Те знаят, че аз искам да им помагам, за да може децата им да растат по-самостоятелни. Преди години спортът беше политика, а днес амбицията е на родителите. С малко труд не може да се постигне много. Единици са тези, които продължават в спорта след завършване на средното си образование. За съжаление новото време не дава възможност на децата да продължат кариерата си в спорта”.
След зимния сезон сега ги готви за нови спортни турнири, изяви за малки и големи, а също и за републиканско първенство. В състезанието в Габрово ще разчита много на най-добрата си състезателка Ванеса Ханджийска, която няма загуба от 16-годишна в коронната й дисциплина – бягане на 200 метра, и я готви за Европейско първенство.
Последните години Данчо също участва в състезания по хвърляне на диск. Има проблем с едното коляно и затова прави това, което може. Така поддържа връзки с приятели, близки състезатели и това го стимулира да продължи да се чувства активен. „Били сме по-целеустремени някога, нещо, което сега липсва, но такива като мен трябва да работят, за да приобщят децата и да ги накарат да заобичат това, което правят, с цялата си душа и сърце, за да може да има ефект цялата работа. Не може да носиш пет дини под една мишница и да искаш навсякъде да си успешен! В живота винаги е така – едно е за сметка на друго! Който успее да носи повече на гърба си, е добре дошло!”.
Питам го къде среща Валя, жената до него, а той ми каза, че е свързано с музиката. Бил е войник, но като момче от спортната школа не влизал много в казармата, защото повече тренирал. Бил контузен и не можел да отида на Олимпиада в Монреал, преживял бъбречна операция и в това време на отчаяние за него създали рок група в Благоевград със странното име УЕКС. „Имахме концерт в Младежкия дом и на вратата ме посреща с микрофон в ръка директорът Боци Петров и пита: „Защо УЕКС”? Аз идвах от път и не знаех, че така се казва съставът. Гледам, че музикантите се подхилкват, и за да изляза от положение, казвам: „Басистът ще ви каже”. Боци тръгна към него и басистът каза: „Нищо особено няма, това е абревиатура, която означава Ученически естрадно-китарен състав”. Така звучеше по социалистически приемливо. По-късно продължихме с ново име и аз от певец станах барабанист. Един от китаристите измисли името „Арсенал”, защото се бяхме събрали на едно място много музиканти с различни способности – инженер, спортист и т.н. Вокалист ни беше Васко Лазаров. Правили сме концерти пред 10-хилядна публика. Един от барабанистите, Валери Вантов, по-късно отиде да свири с Васко Найденов, после с Бисер Киров и сега мисля, че работи по корабите. Хубави години бяха, защото ние си живеехме в Младежкия дом. Имало е моменти, когато през нощта сме репетирали. Младенка Войнова, която беше директор, знаеше, че сме там, но все едно не беше чула и видяла. Тогава направихме един конкурс за певици в групата. Аз бях нещо като шеф – събраха се 100 наши фенове в театралната зала на Младежкия дом и дойдоха на изпит три певици. Една от тях беше Валя. Тя изпя песен на Маргарита Хранова с нейна приятелка и тогава нещо се случи – щракна искра в сърцето и в очите, и започна любовта”.
Валя и Данчо имат дъщеря Рая, която живее в София. Имат и прекрасна внучка Дария, която казват, че прилича на Данчо, и той се опитва да ми обясни какви са очакванията му за нея: „Опитва се да пее, но знам, че е важно родителят и детето да попаднат в среда, в която да развият тези качества, които Господ им е дал. Но понякога тези дадености се проявяват по-късно. Затова трябва да си по-обхватен, да се развиваш всестранно. Ако наредиш на 5 деца пет картона и им кажеш да нарисуват къща, ще се види, че едното цапа, другото маца, но едно от тях оформя къщичка. Това означава, че има дарба повече от другите. Другото пък със сигурност има друга дарба, която художничката няма, и т.н.”.
Данчо опитал да направи от дъщеря си Рая музикантка, купили пиано, ходили на уроци. Стигнала донякъде, но се отказала. После се опитал да я прави спортистка, но не се чувствала сигурна в себе си. „Явно се е метнала на съпругата ми, която има спортна фигура, но не е много по спорта. И при нас важи правилото – по един в семейството”, обяснява Данчо.
Рая завършила гимназията в Благоевград, след това задочно учила университет. „Когато отидох на едно Световно първенство в Англия, реших да заведа цялото семейство на екскурзия. Целта ми беше Рая да остане да поработи в Англия и да види друг свят, други възможности за реализация. Тя остана, ние с майка й тръгнахме към Америка, но видяхме, че от нас американци не става. Не искахме да започваме отначало. Хубавото беше, че като спортист и треньор можех да пътувам и да наблюдавам света отблизо”.
Дъщеря им се връща в България с желанието да стане фризьорка. Обучавала се три месеца при стилист Кръстю Капанов в София, тогава най-известният коафьор в България. Още през 60-те години на миналия век той с още няколко ентусиасти успяват да променят визията на българката и да вкарат още тогава западно влияние, което идваше като модни тенденции от Париж и Милано. Рая е една от неговите последователки и успяла малко да поработи в Българската национална телевизия. Сега упражнява занаята си в един престижен салон, пак в столицата. В момента прави красиви известни личности и се радва на дъщеря си и на момчето до нея, с което живеят на семейни начала. Данчо казва: „Аз съм малко старомоден и не приемам подобно съжителство, но се опитвам да съм широкоскроен. Тази еманципация според мен обърка малко живота. Жените станаха силни, но критерият за живот се позанижи и на мен лично не ми харесва това, което наблюдавам. Като всичко останало – например караш кола, не даваш мигач, тези уж дребни неща много ме дразнят. Това е лична неетичност и води до деградация на обществото. Всеки има самочувствието, че е голямата работа, ама дали има покритие, като че ли няма значение!”.
Поисках да разбера неговата сентенция, червената нишка в живота му. „Винаги съм се стремял да не бъда кон с капаци, а да правя нещата реалистично. И това се опитвам да предам на децата, които тренирам. Казвам им: Когато правиш нещо и си го осмислил, опитваш 100 пъти, но не става. Те бързат и казват „и спираш”. Казвам – не, опитваш още три пъти, и правя пауза, като чакам реакциите им. Те пак казват „и тогава спираш”. Не – казвам аз – започваш отначало! Заради здравословните ми премеждия, пътуванията и изградения през годините мироглед съм прозрял смисъла на безсмислието на живота, както и да звучи на останалите. На 28 години вече реално гледах на живота, без да съм се изразходвал”.
След известни проблеми с гласа, днес Данчо отново отделя време за любимата си музика и я упражнява сам. Репертоарът му е около 700 песни, от които 300 народни, 300 рок, поп и естрада, останалото са евъргрийни. В момента пее сам акапелно и ако чувства гласа си добре, може да изпълни наведнъж целия репертоар.
„Сега е лесно, текстът върви на екрана, ако си забравил някоя думичка, четеш и пееш. Изпитвам удоволствие от всяка една песен, даже има песни, на които се разплаквам на моменти. Когато починаха родителите ми и запея песен за майката, се разплаквам. Качвам се на вилата на Дъбрава, слагам си апаратурата и започвам да репетирам, без да преча на никого, защото сме отдалечени от други къщи. Мога да пея пет-шест часа, докато се наситя. Нямам записани дискове, не обичам да правя мои записи, а да правя песни на други хора. Животът не стига за собствено творчество”. И ми запява песента на Георги Минчев: „Преди години, когато рокендролът беше млад и да се свири на китара не беше още занаят…”. Много е емоционален – и днес се разтоварва чрез музиката и изпитва удоволствие от всяка една песен. Любимата му рок група е „Уайтснейк” /Whitesnake/ с вокалист Дейвид Ковърдейл след напускането му от „Дийп Пърпъл”.
Данчо има идея един ден на напише книга за всичко, през което е преминал и което е важно да остане за поколенията. Ще бъде интересно четиво, защото има какво да разкаже и от какво да се поучат спортисти, треньори, деца, родители, а и институциите, които искат да развиват здраво и добро поколение.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Данчо е велик треньор и Човек!