„Уважаема редакция на най-обичания и титулуван ежедневник не само в Югозападна България…“. Така започва емоционалното си писмото си до вестник „Струма“ благоевградчанинът Пламен Воденичаров, известен повече с прякора от детинство Корсо. Изпратил ни е две свои стихотворения и послание: „Искам да повдигна духа на хората, да дам надежда, сила, вяра в доброто и човешкия победен ход“. А финалът на писмото е трогателен: „Извинявам се за краснописа, но винаги съм държал повече на краснописа на човешките чувства и ценности!“.
Намираме Пламен Воденичаров на работното му място в кабинката на пропуска на фирма „БМВ-2000“ ООД. Сините му очи греят в усмивка. Разказва, че работи там от 15 години, но преди това е натрупал 20 г. стаж като начален учител. „Възпитаник съм на Пето училище „Г. Измирлиев“, на гимназията „Кирил и Методий“, бивша Солунска, сега НХГ, а като начален учител се дипломирах в ЮЗУ“. Женен е, има син на 30 г. и 4-5 години го делят от пенсия.
– Пламене, защо ти казват Корсо?
– Навремето играех футбол и защото левият крак ми беше по-силен, ми остана прякорът на името на звездата на италианския гранд „Интер“. В Благоевград сме трима Корсовци.
– Откога пишеш стихове?
– От 8-годишен.
– Помниш ли първото?
– Беше за любовта между хората. Спомням си, че се опитах да се явя на рецитал със собствени стихове, но експерти ми казаха: „Ти стила на Ботев ли искаш да повториш?!“, и ме посъветваха да пиша според възрастта си за калинки, цветя и за детски игри. А как да заповядваш на вдъхновението?! Как да накараш струните на душата, мисълта, болката и любовта към хората да свирят по предварително написани ноти?!
Пиша, като ми идва муза да го правя. Понякога, както си лежа в леглото, ми идва вдъхновение, ставам и започвам да редя думите на листа. Вкъщи имам над 150 събрани стихотворения в личен дневник, а колко съм подарил, не знам. Не ме е страх от плагиатство, ако искат да правят песни по тях, да ги подаряват – не ме интересува.
Често се случва, като ме поканят на събитие, да напиша стихотворение за него. Преди време например отидох на откриване на библиотеката в музея в Балабановата фабрика в с. Бараково. Поканиха ме, ходил съм там много пъти, а и баща ми е от Бараково и имаме и къща там. Докато си изпия кафето, написах стихотворение и им го подарих, а хората реваха от умиление, бяха го качили и във Фейсбук после.
– Редактираш ли стиховете си, или предпочиташ да оставиш първите думи на емоцията си непроменени?
– Някой път се налага да редактирам. Когато, като го прочета, видя, че силата не е достатъчно голяма, сменям някъде ритъма или подбирам синоним, за да вляза в душата на хората. Още помня едно стихотворение, което написах на 9 г.:
„Да обичаш, значи да страниш
от празната любовна надпревара.
Да обичаш, значи да летиш,
сърцето да те кара.
Отиде си. Такъв ще бъде краят.
Не ще се върнеш никога, нали?
Дали ще мога да изтрая,
когато адски ме боли?!“.
– Рано си прописал любовни стихове…
– Малко изкривено разбират хората любовта, някои чакат голямата любов, но в този забързан свят тя не идва. Или идва, но малцина я забелязват. Като се взреш в човека, душата трябва да виждаш, другото е фасада. Ето още едно:
„Какво не бих ти дал
да мога да бъдеш
винаги щастлива ти!
Помолил бих се и на Бога
да виждам твоите очи“.
– Ти какво виждаш в душите на хората?
– В момента са уплашени доста, защото много им се събира, много са натоварени.
– Бил си учител, писал ли си рими за децата?
– И рецитали с мои стихове съм им правил, без да знаят родителите. Студио даже правихме. Преподавал съм на доста места. Като завърших, започнах на границата, в Годешево, после в Брежани, в Бараково, Кочериново… И като затвориха училището, дойдох тук. Сега развеселявам децата наоколо с римите си. Пиша и за колеги, ако имат повод като юбилей, пенсиониране, подарявам им стихове. А сега, когато светът, България, моят град се намират в изключителна и тежка обстановка на Ковид-19, пандемия, завладяваща човешкия род, не мога да остана безмълвен. Искаше ми се да разведря малко хората след тоя стрес, който изживяхме всички от средата на март досега с тези маски, дезинфектанти… Да им дам малко сила. Затова пратих двете стихотворения до вестник „Струма“.
– Липсва ли ти училището?
– Липсва ми, защото обичам децата. Но знам каква е криза в образованието, жена ми с 300 зора си намери работа като учител. Тук ми е добре, а и не искам да се моля на никого, въпреки че половината от колегите ми вече са директори или на високи позиции: с Митко Колев, зам. директора на 11-о училище, съм учил, с Вальо Смиленов – също, с кмета на Гоце Делчев Владо Москов… Имам много приятели. С Буба Бучинска съм учил, живеехме един до друг, писал съм й писмените работи, после тя завърши журналистика. Огнян Митев, докторът, ми е съученик, Иво Димитров, Маргарита Бербатова – също, но никога не съм търсил чужда помощ и не съм досаждал на другите.
– Правиш ли планове да издадеш римите си в книга?
– Предложи ми един издател от Дупница, и телефона си остави даже, но нямам пари за такова нещо. Ако намеря финансиране, бих ги издал с удоволствие, а каквото се продаде, бих ги дал на някое читалище за подкрепа.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
***
Трохи събират гълъбите по асфалта,
тъжни кучета лежат на разстояние,
разпръсната е голямата им банда,
навсякъде се шири лошото влияние
на невидима корона „панда“.
Животът е нахлузил маска,
от злото иска да се пази,
няма място нито за милувка, ни за ласка,
не се обича туй, що теб те мрази.
Милиони впуснати в борбата за здраве и живот,
доброволци своят неуморен труд даряват,
всички търсят път, пътека, брод,
готови безрезервно да спасяват.
Над целия човешки род е надвиснала угроза,
борбата ще е с всички средства, сили –
дори с перо, със стих и проза,
а резултатът добър ще е, кога напълно сме надвили.
Пламен Воденичаров-Корсо,
„БМВ-2000“ ООД – Благоевград
Послание
Надвиснал черен облак над Европа,
смърт невидима по вратите ни тропа.
Светът изправен е пред тежко изпитание,
градовете станали са мрачни, пусти и покрити с плах,
как ще продължим живота си е хем дилема, хем послание
засега сковани от тревога, неизвестност, страх.
Забравихме ли, бе сме българи – кораво племе,
това, което имаме в нас, не може никой да ни го отнеме.
Колко много тежки битки сме провели,
следвайки дедите ни в името на нашите деца и поколения,
глави пред нищо не един и дваж не сме навели,
независимо от катаклизми и явления…
Да бъдем както винаги борци с духа на Ботев и на Левски,
да стъпим здраво на земята, под която костите на силни българи лежат.
Тогава горите ще прочистят въздуха ни,
реките ще отмият черната зараза, скалите ще
посрещнат ударите както винаги, да опазим Балкана и полето, а пък и Исус ще ни помогне от небето.
Да пазим здраво къщния ни праг,
обединени ще прогоним невидимия враг!
Сега е време да загърбим различията между стари – млади, силни – слаби, богати – бедни,
черни – бели, смирени и освирепели.
Да си подадем и вяра, и любов с надежда,
после едно остава само – злокобната зараза
да се скъса като гнила прежда…
