По пътя към върха
На средата на пътя под връх Елбрус
Бочките на фона на Елбрус на са метални цистерни, в които могат да спят най-много 6 човека
Румен Овчаров е в суперкондиция за 66-те си години
Групата опитва местната кухня в Поляна Чегет
Изтощени от умора
На върха
Елбрус
Шефът на благоевградските адвокати Иван Чолаков покори първенеца на Европа връх Елбрус, висок 5642 м. Изкачването на Кавказкия исполин стана откъм южната страна, при силен порив на вятъра, което се превърна в сериозно изпитание за всички 10 участници в екстремното преживяване. В групата търсачи на силни усещания бяха червеният ексдепутат Румен Овчаров, съпругата му Ваня, дъщерята Теодора и зетят Валентин, бившият депутат от ДПС Юнал Тасим, както и Великият майстор на Обединената велика ложа на масоните в България – адвокат Искрен Йотов, и актьорът Велизар Величков-Визо от сериала „Домашен арест“.
– Г-н Чолаков, как решихте да изкачите най-високия европейски връх Елбрус?
– Изкачването на вр. Елбрус бе мой личен подарък за 50-годишния ми юбилей, който е на 1 септември.
– Колко време Ви отне подготовката и в какво се изразяваше тя?
– Нямах много време за физическа подготовка, защото се записах за експедицията точно месец преди началото й. За да вляза бързо във форма, плувах по километър три пъти седмично, а вечер правех за около 2 часа бързи преходи в планината, през уикенда – по-дълги. Непосредствено преди тръгването преспах една вечер на заслон при Тевното езеро, на по-голяма надморска височина, за вдигане на хемоглобина, който всъщност пренася кислорода в кръвта.
– Имахте ли професионални инструктори и планински водачи?
– Още от България тръгнахме с професионален водач, с когото довършихме аклиматизацията и подготовката, а за самото качване на връх Елбрус имахме и руски водач.
– Индивидуална или групова беше подготовката?
– За всеки подготовката в България бе индивидуална, а като започнахме експедицията, продължихме групово. Пътувахме с полет до Москва, а оттам с друг до Минералние води, Република Кабардино-Балкария, която е в състава на Руската федерация. На другия ден продължихме с микробус до Поляна Чегет, където като част от подготовката ни изкачихме връх Чегет (около 3800 м н.в.). На него останахме около час и половина не само за да се насладим на величествените върхове наоколо – Елбрус, Донгузорун, Накратау и десетки други, но и за да свикне организмът с по-високата надморска височина. На следващия ден с лифт от градчето Азау се качихме до Горабаши (Главата на планината), по-известно като Бочките. Мястото е наричано така, защото е последният лагер под връх Елбрус и е направен от метални цистерни, в които туристите нощуват по шестима в една. До миналата година са били захранвани от агрегат, който е работел по един час вечер за зареждане на мобилните телефони. Сега са постоянно електрифицирани и значително по-„комфортни“, условно казано, защото тоалетните са само външни, общи, а баня няма никъде в района.
Още с пристигането на Бочките оставихме багажа, хапнахме набързо и започнахме изкачване до Скалите на Пастухов, които са на 4700 м н.в., като направихме близо 1000 метра денивелация, за да изпробваме податливостта си на височинната болест, а и за да видим кой в каква форма е. Денят преди същинското изкачване беше изцяло за почивка и възстановяване на силите.
След слизането от върха нощувахме в Бочките, на другия ден обратно пътувахме до Минералние води, където след кратка нощувка отлетяхме до Москва. Там имахме няколко часа да разгледаме града, за което в ролята на гид с голям ентусиазъм влезе Румен Овчаров, който е завършил ядрена физика там. Удоволствието от обиколката бе двойно, защото Овчаров не само бе подготвил голяма обиколка и обясняваше всичко с подробности, но и колко пъти може да ти се случи бивш вицепремиер да ти е гид? Извън шегата, над 30-градусовата жега в Москва ни се стори изтощаваща, след като няма и два дни преди това бяхме на -20 градуса.
– Как попаднахте в групата на Румен Овчаров, Юнал Тасим и др., с които изкачихте върха?
– В тази компания попаднах напълно случайно. Записах се за експедицията, организирана от Школата за катерене и алпинизъм „Вертикален свят“, чрез интернет. След общото приключение мога да кажа, че изградихме приятелски отношения с всички.
– Как протече самото изкачване?
– Самото изкачване си е достатъчно екстремно и слава богу, че нещо изключително не ни се случи. Изкачвахме върха при изключително силен вятър (шквал) на пориви през цялото време, който правеше температурите от -20 градуса да се усещат като -40 градуса. Самото качване започна в малките часове от деня и първите няколко часа се движехме на светлината на челниците ни. На някои от най-опасните участници от маршрута се осигурявахме, като се прикачахме за специално прокарано осигурително въже, защото внезапните пориви на вятъра блъскат изненадващо и силно и могат да запратят всеки в бездната. Най-голямата трудност на изкачването е обаче т.нар. височинна болест и ако тялото ти не е пригодено към нея, няма значение в колко добра физическа форма си или колко добра екипировка имаш.
– Справиха ли се добре Вашите спътници?
– Групата беше наистина много силна, добре подготвена и от 10 участници само един не стъпи на върха. Но предишния ден от около 100 тръгнали към върха го бяха изкачили само 11. Любопитното е, че същия ден още една българска група изкачи върха. Тя бе съставена от професионалисти, които тръгнаха по-рано от нас и го изкачиха преди нас.
– Имаше ли вълнение, когато развяхте българското знаме? Кой го донесе?
– Българският флаг бе качен на върха от семейството на Румен Овчаров, който е в превъзходна физическа форма, въпреки че е на 66 години. Винаги има вълнение, когато имаш повод да развееш българския флаг, още повече на такова място, свързано и с ранната предистория на страната ни. И шофьорът на микробуса, който ни возеше от град Минералние води до Поляна Чегет, не пропусна да ни напомни, че това място е нашата прародина и навремето е било част от Велика Кубратова България, сега наричана Балкария. Макар сега по-голямата част от населението да са мюсюлмани, всички подчертават кръвната връзка помежду ни. Националното им ястие се нарича „шорпа“, или по български чорба, и всъщност е точно това, приготвяна най-често от овнешко или говеждо месо
– Какво е усещането да гледаш света от високо?
– Усещането да си на най-високото място в Европа не може да се предаде с думи. Когато стъпиш на върха, си физически изтощен и изобщо нямаш представа как ще слизаш обратно. Емоционалната възбуда и радостта обаче бързо „чистят“ умората. Върхът е величествен, по-висок е поне с половин километър от всеки връх до хоризонта и дори петхилядник като Донгузорун, който до вчера е висял над главата ти, отгоре изглежда нереално малък.
– Отпразнувахте ли събитието, след като слязохте от върха?
– След слизането от върха имахме доброто намерение да го отпразнуваме подобаващо, но голямата умора сведе празненството до половин час на вечеря. Юнал Тасим почерпи с 60-годишен коняк, Румен Овчаров с 25-годишно уиски, а Искрен Йотов със сливова ракия, собствено производство, както и с домашно приготвени от него луканка, салам с орехи и сланина. Но въпреки че всеки от тях носеше не повече от 150 грама от споменатите напитки поради ограниченията в теглото на багажа, и макар че бяхме 9 души, пиенето остана! Толкова бяхме уморени, че след едно „наздраве“ и малко хапване всички бяхме по леглата в Бочките.
– Опитахте ли от местната кухня? Какви са техните специалитети?
– Освен споменатата по-горе шорпа друго национално ястие в Балкария е шашлик. Понятието е доста широко, защото местните правят на шиш почти всичко. Храната е много вкусна, защото все още е натурална и не е повлияна от масовото производство. През трите дни на Бочките храната ни се приготвяше от нашия готвач Галя, която готвеше просто, но много вкусно. Оказа се, че тя зимно време е лавинен спасител, лятно време метеоролог, а когато не е на смяна – готви на групи като нашата.
– Колко струва цялата експедиция – за билети, екипировка, храна, спане и др.?
– Експедицията не беше евтина, защото се наложи да подновя значителна част от екипировката си. Добрата специализирана екипировка не е евтина, но аз исках не само да кача върха, но и да се върна със същия брой пръсти, с които съм тръгнал. Но тази екипировка ще ползвам за 2-3 години занапред, а е и подходяща за изкачване на шест- и седемхилядници.
– Кои са върховете, които сте изкачили към момента?
– Не се хваля с много изкачени върхове, Елбрус е най-високият досега.
– Кой е следващият?
– Сега не знам кой ще е следващият, но ще има. Обещах на Юнал Тасим след 4 години, за неговата 60-годишнина, да изкачим Аконкагуа (6995 м н.в.), най-високия връх в Южна Америка. А пък на мен си пожелавам: за 50-годишнината Елбрус, за 100-годишнината – Еверест!
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
