Маргарита Шандарова беше любимата ни учителка по литература в Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий-бивша Солунска”. Тя и сега, на 86 години, е красива жена, но тогава правеше впечатление не само със знанията си по литература, които често надхвърляха задължителните в учебните програми теми и книги, но и с външния си вид, с чаровното разстояние между двата предни зъба и изразителния начин на говорене. Не обичаше да споделя с нас неща от личния си живот, винаги сме говорили само за поети, писатели, затова сега реших да я разпитам за родовия корен, за пътя и любовта й към литературата.
Родена е на 10 февруари 1938 година в село Джурово, близо до Правец. Баща й бил дърводелец, а майка й плетачка. Разказваше ми толкова увлекателно, колкото по време на часовете по литература преди много години.
„Израснала съм в патриархално семейство и така съм възпитавана. Майка Стойка беше природно интелигентна жена. Тя е от село Осиковица, съседно на село Джурово. Отгледана е в семейство със сестра учителка, брат инженер и е контактувала с умни, начетени хора. Имала е желание да учи след седми клас, но баща й решавал кой какво да прави и я изпратил да стане плетачка. Много искаше нейната дъщеря да учи. Аз съм едно дете, нямам братя и сестри, и майка от малка ми четеше приказки. Показваше ми буквите и първото нещо, което успях да прочета, беше надписът „Бакалница Изгрев” на една висока къща в селото. Баба Лалка по майчина линия помня като красива, изправена жена. Дядо Стефан е завършил 9 клас, което се е смятало за добро образование на времето. Той много пушеше и съм запомнила жълтите му пръсти, които ми правиха впечатление, когато ме взимаше в скута си.
Дядо Вутьо по бащина линия не познавам, защото е убит в Добруджа по време на Първата световна война, и съжалявам, че не съм разпитвала за него. Баща ми Цако остава сирак на 14 години с две сестри и един брат и той е трябвало да поеме грижите за отглеждането им. Баба Мата беше кротък и много добър човек. Тя се грижеше за мен и много ми се радваше. През лятото децата на село не се мотаеха, работеха, и когато майка ме пращаше да паса биволицата, баба ставаше рано да я закара на ливадата, за да мога да поспя малко повече. Майка се сърдеше, че по този начин ме разглезва”.
Със сигурност семейната среда е оказала влияние върху желанието на Маргарита да чете, но тя от детството си още знаела, че иска да бъде учителка. От разказа й останах с впечатление, че това желание е вродено при нея.
„Защо избрах литературата? Нямам обяснение откъде идва страстта ми към четенето. Имахме малка стая и нощно време се затварях в нея да чета. Майка ме изпрати при братовчедка ми в Костинброд да определи колко книги трябва да прочета, за да не прекалявам. Още тогава се зароди желанието да стана учителка по литература. Учих в гимназията в Ябланица, а исках да кандидатствам в Софийския университет и казах на майка: „Аз тук се състезавам с познати ученици, но за да се подготвя, трябва да се преместя в Ботевград и в 10 и 11 клас да се проверя в нова среда. В ботевградската гимназия окончателно реших да следвам литература и като завърша, тази моя любов да предавам и на учениците. Никой не се изненада, че записах литература. Завърших Софийския университет през 1960 година”.
Попитах я кои учители са й помогнали да поддържа любовта си към литературата, а тя ми отговори: „Странното е, че учителката, която ми правеше най- силно впечатление в гимназията, преподаваше химия. Тя ме очароваше с визията си, със снежнобелите си якички, с присъствието си. И когато кандидатствах в университета, заради нея бях записала и химия, и ме приеха, но аз предпочетох литературата. В Ботевград учителката ми Жекова откри моята любов към нея, даваше ми допълнителни задачи, участвах в кръжоци по художествено слово. Желанието ми буквално се развихри, и така продължих образованието си, за да стигна до учителската професия”.
По време на студентските години Маргарита се запознава с Дончо Шандаров. Тя живее на „Оборище”, на квартира с неговата съученичка Анастасия Димитрова и за университета минавали през Докторската градина. „По време на втория семестър – разказва Маргарита, – през зимата на 1956 година едно момче с дълъг балтон и ушанка махаше на Сия и тя ме запозна с него. Първата ми мисъл беше – каква ушанка?! Дончо беше студент в Минно-геоложкия институт и започна често да идва пред Мензата, защото ме хареса. През март месец вече излизахме заедно, и така до края на четвърти курс, когато се оженихме. Това се случи в Родопите, където той бе на стаж. Беше голямо приключение. По това време Дончо имаше ангажименти в Мадан, аз пристигам там с автобуса, но той успява да стигне до автогарата с малко закъснение и започва да показва на шофьора снимката ми, за да разбере дали съм пристигнала. Шофьорът казал: „Рейсът беше пълен”. Дончо се настанява да спи в хотела и аз се настанявам там, но никой от нас не знае другият къде е. Сутринта отивам на рецепцията и се интересувам как да стигна до с. Фабрика, и ето ти го Дончо пред мен. Бързо подписахме граждански брак в с. Фабрика, защото той имаше една стая, но не можехме да спим заедно в нея преди това да се случи. Аз ходих да преспивам при неговите колежки. Това стана през 1959 година. Като студенти четяхме много и двамата. Вечер си продавахме купоните за храна и ядяхме великденските козунаци и други домашни храни, които родителите ни изпращаха. Със спестените пари си купувахме книги. Оттогава още пазя томовете на Чехов, Горки, Шолохов, Есенин… На 14 юли тази година навършваме 65 години семеен живот. Голяма е любовта ни!”.
След завършване на Минно-геоложкия институт Дончо Шандаров работи известно време в мина „Брежани”, после в една мина в Шешкин град към Твърдица. Решава да се преквалифицира и става учител в СПТУ по металообработване в Благоевград. Тринайсет години е директор на Механотехникума. Там се и пенсионира.
Когато двамата идват в Благоевград през 1960 година, било трудно да се намери място в града за млад специалист без стаж. За първи път Маргарита Шандарова започва работа като учителка в гимназията в Симитли. „Аз бях тогава на 22 години и имам прекрасни спомени от професионалното ми начало. Мога да кажа, че Симитли е учителската ми пролет. Бях класна на историчката Райна Василева в гимназията, учила съм съпруга й Василев и други… Всеки ден пътувах, защото вече се беше родила голямата ми дъщеря Надежда. Наложи се да отида учителка за една година в родното ми село, защото свекърва ми не можеше тогава да гледа детето. Още една година бях в Климатичната гимназия в Етрополе, безплатно училище за деца с белодробни проблеми. Там имаше и две деца от Благоевград. Намираше се в гората и през зимата ходехме на работа с шейна. Красива природа, имам и много хубави спомени от учениците там”.
В Благоевград Маргарита попада в уважаваната в града учителска фамилия на Дончо Шандаров. „Много голям респект имах към родителите на мъжа ми. Свекърва ми Надежда беше добър и мил човек. Тя е родена в Кукуш, Егейска Македония, и след опожаряването му по време на Междусъюзническата война бягат. Била е 6-годишна и се загубила по пътя. Един български войник я качил на коня и в София се интересувал къде са бежанците. Там открил майка й – баба Танка, а баща й останал завинаги някъде към Дупница, където имало признаци на холера и всички били убивани, за да не разнасят заразата. По-малка от останалите тръгнала на училище в София, но се научила да чете и учителката решила да й даде свидетелство и я попитала как се казва. Тя не знаела фамилията си и казала: „Аз съм Надежда, на баба Фика! Записали я Надежда Фикева, а тя е Константинова по баща, но до женитбата си остава Фикева. По-късно свекърва ми идва в Горна Джумая, където са и другите й сестри, и се жени за Тодор Шандаров.
Свекър ми Тодор е от Щип, Вардарска Македония. Най-големият му брат Стоян е работил по железниците и живеел в София. Другият му брат Димитър е завършил инженерство в Германия, а Борис бе шивач и живееше в Горна Джумая. Сестра му остава в Щип и там се омъжва. Когато свекър ми бил 14-годишен, с едно раздрънкано колело блъснал жената на един турчин и го затварят в кауша. Баба Дана дава пендарите си на този, който го пази, за да го спаси. Освобождава го и той идва в България при братята си. Започва да учи в техникум „Христо Ботев” в София. Братята събират пари и му купуват пергели, но децата му ги крадат. Те не могат да му купят втори комплект пергели и го изпращат в Горна Джумая, където той завършва гимназията. Снимка на неговия випуск и на дипломата му съм дала в Историческия музей. Става начален учител. Беше много интелигентен човек. Спестява си заплатата и две лета ходи в Италия да научи италиански език, и успява”.
През 1964 година Маргарита Шандарова идва в Благоевград и започва работа в Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий – бивша Солунска”. „В тази гимназия влязох буквално като в храм. Изпитвах огромно страхопочитание към това учебно заведение, към учителите в него. Свекърва ми ме беше запознала с Мария Тимчева и тя през цялото време бдеше над мен. Там бяха г-жа Мандова, г-жа Манчева, г-жа Северова, г-н Разсолков, г-жа Ножарова, г-н Пицин – един учител по физика от Банско, който пишеше много красиво. Бяха авторитетни учители, но ме приеха сърдечно. Постъпих на работа при Златко Василев като директор, а по-късно беше Кирил Войнов”.
Когато й казах, че всички ученици много я харесвахме като визия и знания, тя ми отговори: „Практикувайки учителската професия, все повече осъзнавах, защо съм се възхищавала толкова много на моята учителка по химия Данева. Заради отношението й към учениците, за вида й, за визията. Разбрах, че учителят възпитава със знания, с цялостното си поведение и с облеклото си. Много хубави години бяха и красиви отношения имаше в тази гимназия! С признателност я нося в сърцето си! Литературата е човечен свят, изпълнен с обич и красота, с дух и сила. Обикнеш ли го, ти го носиш в сърцето си за цял живот. Учителската професия не е обикновена. Възприемам я като духовно призвание. Тя е богатство, което си натрупал през дългите години на общуване с млади хора. Това богатство не се губи. То продължава да живее и ти го откриваш в топлите поздрави, в сърдечните усмивки, в добрите очи на твоите бивши ученици. Разбираш, че си имал щастливата съдба да бъдеш учител”.
През 1984 година Езиковата гимназия се отделя от Политехническата и тогава една част от учителите отиват да преподават в нея. Сред тях е и Маргарита Шандарова. „Когато създадоха паралелките с разширено изучаване на език – си спомня г-жа Шандарова, – ние много искахме гимназията да се конкурира с Математическата. Тези езикови паралелки се създадоха с помощта на Кирил Войнов, на Ели Тодорова, която направи много срещи в Министерството на образованието. Целият колектив на бивша Солунска искаше тя да бъде и езикова гимназия, но от Просвета не ни позволиха това да се случи, и се наложи Езиковата гимназия да се отдели като самостоятелно учебно заведение. Трябваше и учители за нея. Бях раздвоена и след дълги колебания реших да отида там, защото част от моите приятелки се преместиха. Много ентусиазиран беше учителският колектив, с много голяма амбиция и желание да се развива това училище. Първият директор беше Борис Войнов. И той, заедно с нас, гореше в работата и в това да се доказваме. Първите години учениците бяха от Пернишки, Кюстендилски и Благоевградски окръг и подборът беше много добър. Да работиш с умни деца е голяма привилегия. И досега си ги спомням колко подготвени бяха и как старателно работеха в часовете по литература. В Езиковата гимназия трябваше много четене, много знания и да умееш да общуваш с учениците. Мен никога не ме е затруднявало общуването с тях, може би защото има голямо значение да правиш това, което обичаш. Ти влизаш в час с желание да общуваш с учениците и да им разкриеш красотата на литературата. Това е различен свят, човечен, топъл и красив. Годините в Езиковата гимназия са най-мъдрата и съдържателна част в моя живот!”.
Любимите й поети в литературата са Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, но ми разказа, че е преоткрила литературата чрез Елин Пелин и Йордан Йовков. „Елин Пелин ми правеше впечатление с метафоричната си реч, описанието на природните картини в хармония с преживяванията на героите. При Йовков има и много символи. Например при Индже „сълзата върху бялата грива на коня”, или „белите рози на влюбените, които метачът Спас заобикаля, защото вечерта са се разделили”, или „песента на колелетата”, вечерите на Сали Яшар. Красив език! Те си останаха любимите ми автори”. Сега каза, че чете по-малко заради проблем в окото, но чете произведенията на Здравка Евтимова, Георги Господинов и други съвременни автори.
Питам я дали следи днес учебниците по литература и не съжалява ли за онзи класически вид, който създателите на учебници променят, с цел да бъдат написани по европейски стандарти.
„След като завършиха внуците ми, малко съм се откъснала, но преди това съм поглеждала учебника на Любчо и на Меги. Написани беше на много висок стил и тогава си мислих, че децата няма да четат този учебник, няма да им хареса, защото е написан неразбираемо за тях. Най-поносим беше учебникът на издателство „Народна просвета”. Сега много автори отпадат. Спомням си, че по мое време Дебелянов се изучаваше два часа, но аз взимах от упражненията, за да говоря повече за него. Четях на учениците и каламбурите на Христо Смирненски, защото той не е само пролетарски поет. Много обичах Яворов, особено интимната му лирика – „Две хубави очи”, „Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина”. Харесвам и Вапцаров, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Павел Матев… Имаха голямо въздействие върху мен тези автори и когато ги цитирам, често очите ми се пълнят със сълзи”.
Госпожа Шандарова обичаше да рецитира и в часовете по литература, но и сега си спомняше наизуст един стих на Далчев:
„Не съм те никога избирал на земята,
Родих се в теб на юнски ден във зноя.
И те обичам не защото си богата,
а само затова, че си Родина моя!”
Толкова много ни е въздействала със своя начин на преподаване, че голяма част от стиховете, които ни рецитираше, запълваха и ученическите ни лексикони. Когато миналата година се събрахме на 50-годишнината от завършване на гимназията, част от нас носеха тези лексикони, които ни върнаха не само към младостта, но и към спомена за любимите учители, една от които беше Маргарита Шандарова, запалила любовта ни към четенето и литературата.
Втората дъщеря на Маргарита и Дончо – Светла, се ражда през 1966 г. И тъй като знам, че Светла е съпруга на известния ни офталмолог д-р Йордан Тумбев, попитах г-жа Шандарова какви са били отношенията й с неговата майка Венета Тумбева, която беше моя класна и ни преподаваше по математика. „С Тумбева бяхме в една учителска компания, заедно с Тинчева, Ели Тодорова, Делина, Нели Радулова, Веска Лисийска. Общувахме много, ходихме заедно на рождени дни и други празници, бяхме близки”. Спомни си, че когато нашият випуск завършваше гимназията през 1973 година, учителите празнували във „Волга” и след това „нашата лудешка компания”, казва Маргарита, „тръгна да прави серенада на Тумбева. Тя помислила, че това са 11 „г” клас, защото те пеели много хубаво. Нейния син Данчо познавам от дете. А Тумбева преподаваше на Светла и на шега ми казваше: „Аз си харесвам Светлето, тя е много добричка и с Марги ще се сватосаме”. На Светла й вървяха точните науки и реши да кандидатства с математика. Заведох я при Венета Тумбева, за да й каже какво решение е взела, и тогава Светла се запозна с Данчо и се харесаха. След първи курс се ожениха и през 1985 година се роди Любчо. Той завърши Американския университет в Благоевград и магистратура в Мадрид. Никога няма да забравя, присъствахме на неговото дипломиране и както вървеше с абсолвентите, отдели се от групата, дойде до мен, целуна ме и продължи! Това за мен е награда! Любчо се ожени за Гергана, която е завършила Националната художествена академия, и от него имам правнук Давид, на 3 години и половина. Опита се да работи в Оксфорд, Англия, по специалността си, но не можа да свикне с начина на живот там и сега работи в клон на английска фирма в София. Съпругата му Гергана, вместо да рисува, правеше пици в Англия и беше готова да останат там, но се прибраха. По-хубаво от родината няма!
Сестрата на Любчо – Маргарита, се роди 14 години по-късно. Тя завърши семестриално медицина. Сега е на стаж и й предстоят държавни изпити, специализация и, надявам се, широк и хубав път в живота. Когато тя се роди, бях пенсионерка и се чувствах потисната, но тя ме върна към живота. Озари ме с толкова светлина, че погледнах света по различен начин. Усмихнах се на живота, и той ми се усмихна!
Голямата ми дъщеря Надежда завърши бивша Солунска гимназия със златен медал. Остана млада самичка. Съпругът й почина. Тя беше специалист по микроелектроника, но след демократичните промени тези институти се закриха и временно тя смени много работи. Накрая се ориентира към Агенция за недвижими имоти като брокер. Аз пътувах до София и взимах сина й Момчил да го гледам в Благоевград. Дъщеря й се казва Людмила и е фризьорка. Тя е първата ми внучка и от нея имам правнучка Христина, която е голямата ми гордост. Сега ще навърши 23 години и завършва журналистика, но работи в „Електрохолд” и е в отдела за маркетинг на Мазарети и Ферари. Много умно, амбициозно, прекрасно дете. Днес децата и внуците са моят импулс за живот – споделя тя, – защото съм обградена с много обич и признателност. Благоевград ми е като втори дом и съм си го определила като усмихнатия град, защото срещам много мои ученици и техните родители. Спират ме, усмихват ми се и аз като изляза от дома си, сякаш целия град ми се усмихва!”.
Да вървиш на 86 години изправен по улиците и да посрещаш с отворени обятия учениците си е най-голямото признание, че си имал мисия в живота и си я изпълнил достойно! Обичаме те, госпожо Шандарова!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
