Към момента 60% от общите демографски загуби се дължат на смъртността и 40% на емиграцията, казва експертът Спас Ташев
Демографската криза… Колко много говорим за нея, а правим ли нещо? И вицепремиери имахме по демографията, и планове, и програми. И какво от това. СТОПЯВАМЕ СЕ! По темата пред „Факти” говори доц. д-р Спас Ташев от БАН.
– Доц. Ташев, Националният статистически институт публикува демографските си прогнози за бъдещото развитие на раждаемостта, смъртността и миграцията. Очакванията са до 2075 г. населението на страната да падне под 5 милиона души (4 972 000). Как се стигна дотук?
– Ако говорим за прогнози, то има и по-тревожни. Така например средният вариант на прогнозите на ООН за България сочи, че към 2075 г. ще бъдем около 3,8 милиона, а според песимистичната версия населението може да намалее до 2,6 милиона. Тогава, желаем или не, наистина бихме се превърнали в маргинали на фона на световните демографски процеси. Първоначално смятахме, че причината за демографската криза е в политическия преход, но всъщност такава криза няма, защото демографското поведение не е абстрактно, а е последица от действието на други фактори. Затова изводът за ролята на икономиката е само частично верен, защото именно в богатите държави раждаемостта е ниска.
Трансформацията на нашата бивша планова икономика в пазарна безспорно закри работни места. Може да го наречем и с по-меки думи, но реално се появиха излишни хора. Това даде тласък на емиграцията
И тъй като мигрират основно лица в млади и средни възрасти, това влоши възрастовата структура на населението. Колкото и да се стремим да удължаваме живота и той да бъде по-дълго активен, все някога идва неговият край. Към момента 60% от общите демографски загуби се дължат на смъртността и 40% на емиграцията. През 2021 г. сме намалели с 844 781 души спрямо 2011 г., като от тях около 347 000 души са емигрирали. Така че в никакъв случай не можем да виним само лошото здравеопазване. Причините са комплексни, но зад тях във всички случаи прозират последиците от втория демографски преход, което е много по-сложно явление.
– Хората на възраст 65 години или повече ще представляват 25,5% от населението на страната. Това какво означава?
– Лицата на 65 или повече навършени години са само едната част от общата група на възрастово зависимите. В случая става въпрос за лица в пенсионна възраст, които са зависими от социалната система на страната.
В света е прието, че ако пенсията на един човек се формира от отчисленията на трима души в работоспособна възраст, това е червена линия
У нас в момента коефициентът, показващ това отношение, е 37.67%, докато към 2075 г. се очаква да достигне до 43.18%. Това означава, че ако в момента 2,7 души в работоспособна възраст чрез своите отчисления в пенсионния фонд осигуряват пенсията на 1 пенсионер, то към 2075 г. от 2,3 души ще се осигурява една пенсия. Оттук следват много отрицателни последици – като увеличаване на пенсионните вноски, увеличаване на възрастта при пенсиониране, ограничения в размера на пенсиите, което при всички случаи ще води до затормозаване на социалната система и необходимост от допълнителни постъпления в пенсионния фонд от държавния бюджет.
– На 100 лица от населението в активна възраст ще се падат 69 лица в зависимите възрасти – под 15 и над 64 години. Как може да се промени това?
– Тук ситуацията се утежнява от това, че освен пенсионерите се имат предвид и лицата в ученическа възраст, които пък са зависими от средствата на техните родители.
Бърза промяна не трябва да очакваме, защото взимането на решения за раждане на деца или за завръщане в страната на лица, които преди това са я напуснали, изисква трайното действие на редица фактори
Проявлението на такова трайно действие изисква няколко управленски мандата, а през последните години ние не сме свидетели дори и на един цялостен такъв. Така че решението е в посока превръщането на демографията в национален надпартиен приоритет, изискващ консенсус и приемственост в провежданата политика независимо от смяната на отделните правителства. Задачата е трудна, защото ако това е условието или рамката, тя трябва да се изпълни със съдържание. Ако обаче зададете въпроса: „Какви показатели трябва да постигнем, за да смятаме, че няма да имаме демографски проблем?“, трудно ще получите еднозначен отговор. Защото светът се променя и решението при даден етап от развитието му няма да е адекватно при навлизането в нов етап.
– Къде България е най-уязвима, кои райони най-бързо се обезлюдяват?
– Има съревнование по обезлюдяване между регионите. Преди 10-ина години като класически примери се приемаха Видин и Монтана. Напоследък обаче често споменавани са Русе, Плевен, Добрич и Смолян. Едва в пет области – София, Варна, Пловдив, Велико Търново и Кърджали, има ръст на населението.
На фона на неравномерно развитата инфраструктура се задълбочават регионалните диспропорции и неравенства, което е проблем за бъдещото успешно развитие на страната
– Колко трайна е тенденцията на вътрешната миграция към големите градове?
– Ако имаме добра транспортна инфраструктура, част от вътрешната трудова миграция няма да е проблем. При добри комуникации жители на близки до административните центрове селища могат да пътуват всекидневно. Подобно нещо се прави към момента от около половин милион българи и това носи ползи както за центровете, така и за периферията около тях. Не винаги трудовите миграции са в посока към големия град. Раднево, Гълъбово, Казанлък, Панагюрище, Божурище, Своге, Костинброд, Елин Пелин, Ботевград и др. привличат работници не само от съседните селища, но и от по-големи от тях градове, дори от София. Проблем възниква, когато липсва инфраструктура. Тогава се стига до трайно мигриране на население и това поставя началото на превръщането на някои райони в демографска пустиня.
