Радка Христова е родена в село Мламолово, община Бобов дол.
Завършила е там основно образование, след което учи в гимназия „Христо Ботев“ в Дупница. Завършва Учителския институт „Свети Иван Рилски“ в Дупница и Института за детски учители в София. Работила е като детска учителка в ЦДГ №3 – гр. Бобов дол, а след това над 28 години е начален учител в ОУ „Никола Вапцаров“ – гр. Бобов дол. Тя е носител на орден „Кирил и Методий“, трета степен, и званието „Отличник“ на Министерството на народната просвета. Радка Христова има две дъщери, три внучки и един внук. За живота й разговаряме на чаша ароматно кафе.
– Г-жо Христова, Вие сте дългогодишен начален учител, носител сте на орден „Кирил и Методий“, трета степен, и званието „Отличник“ на Министерството на народната просвета. Какво е чувството да сте учител?
– Не е нужна на учителя напрегнатата на миньора и строителя работа. Нужна е тиха и ласкава, но не по-малко властна и силна – да раздаваш богатство в детските души. Да насочваш, да окриляш, да слагаш основи, върху които човек ще изгражда отношението си към света, мисленето си, характера си. Трудът на учителя! За него големият педагог Сухомлински казва: „Трудът на учителя е с нищо несравним. Стоманолеярът само след няколко часа се радва на огнения поток на метала, създаден от неговите усилия. А учителят? Учителят трябва да работи години и години, за да види своите творения, а понякога минават и десетилетия.
– По бащина линия произлизате от стария род Паргови, разкажете за детските си години?
– Родът Паргови води началото си от Долна Секирна, Трънско. Установила съм контакт, но все още не съм отишла там, за да видя откъде идват корените на прадедите ми. Дядо ми Димитър Паргов се е занимавал със земеделие и скотовъдство. Баба ми Дота водеше домакинството, а снахите помагаха в земеделието.
Аз съм родена в село Мламолово, община Бобов дол. Израснала съм в семейство с четири деца. Баща ми Идаки Паргов беше служител в Товарна гара в Дупница. Майка ми Агна работеше в ТКЗС-то. Ние с брат ми помагахме в отглеждането на биволите и овцете. Тогава децата не бездействаха. Всеки имаше определена задача да свърши. Нямаше време за скучаене и наред с това детските игри не ни бяха чужди. Махалата в село Мламолово беше многолюдна. Спокойни детски години.
Тръгнах в първи клас на 6 години. Училището беше пълно с деца. Учители ми бяха Елисавета Гогова, Мария Христова, Елена Попова… Имаше много младежи и в читалището, кипеше много творчески живот. А сега училището в село Мламолово е със счупени прозорци, празни класни стаи… Учителката Йорданка Лекова и кметът на село Мламолово Георги Александров полагат усилия, за да съживят жаравата… След като завърших основното си образование, учих в гимназия „Христо Ботев“ в Дупница.
– С кои известни днес личности сте учили заедно?
– Скоро правихме 55 години от завършването на гимназията. Бяхме много силен випуск. Съученици са ми дългогодишният директор на ХФК – Дупница Борис Васев, радиожурналистката и поетеса Димитрина Арабаджиева-Рия, Пенчо Пенев, проф. Иво Кременски, Неделчо Кашукеев и много други.
– Възпитаник сте на Учителския институт в Дупница. С какво сте запомнили този период от живота си?
– Завърших Учителския институт „Свети Иван Рилски“ със специалност „Начална педагогика“. Курсов ръководител ни беше Славка Лефтерова. Разкошен човек! Умееше да ни сплотява. Незабравими са многото излети из Рила планина, екскурзии из страната. Учила съм заедно с бившия кмет на село Блажиево Йордан Зафиров, Венета Георгиева, Лилия Божилова, Йорданка Лекова, Здравка Чорбаджийска, член-кореспондента на БАН Тодорка Рускина и много други.
След като завърших Учителския институт, нямаше места за начални учители и започнах като частна ученичка в Института за детски учители в София. Работих като детска учителка в ЦДГ №3 в Бобов дол, а от 23.11.1972 г. до 18 септември 2000 година бях начален учител в ОУ „Никола Вапцаров“ в Бобов дол. Директор на училището беше Николай Чачов, а заместник-директор Виктория Цекина. През 1973-74 г. училището беше определено за базово на Учителския институт в Дупница, до 1977 г. Като базов учител работих с Теменужка Величкова, Цветанка Войнова, Димка Цекина за мен е мярка за педагогическо майсторство. Колежки, които не криеха нищо. Споделяхме всичко по учебния материал и взаимно си помагахме. Тогава колективът наброяваше 56 учители. През 1978 г. учениците бяха 706. Учехме на две смени заедно с Минния техникум.
Проблемни деца като днешните тогава нямаше. Такава жестока агресия, каквато се наблюдава сега, почти нямаше. След учебно време учениците посещаваха кръжоци. Четяха много книги. Сега децата знаят, могат да боравят с компютри, но малко четат книги за съжаление. Според мен днешната агресия се дължи и на това, че сега родителите много малко имат контакт със собствените си деца. Детските души са много крехки и затова умело трябва да се направляват, защото това крехко поколение, което възпитаваш днес, ще жъне утре успехи, слава, чест… Спомням си една случка – имах един ученик, който в последния учебен ден счупи, без да иска, една ваза. Засмях се! Вместо да се скарам, се обърнах към него с думите: „От първата заплата ще ми я купиш. Аз съм забравила за тези думи, но след години той дойде да ми благодари и да ме поздрави… Вече беше станал лекар!
– Вие сте работила и като дружинен ръководител в село Бабино. Много хора днес гледат с недоверие към естеството на тази професия.
– Дружинният ръководител тогава е днешният педагогически съветник към училището. Не учител, а по-голяма сестра, приятелка, съветничка. Учениците, които са били тогава, сега, когато ме срещнат, се спират и си спомнят с умиление за тогавашните дни. Имаше танцов състав към училището, ръководител беше хореографът Славчо Ситнилски. И аз заедно с учениците играех в състава. Ръководех състезания по ракетомоделизъм, радвахме се на успехите на учениците ни. А сега училището в село Бабино е пусто…
– Кои от възпитаниците Ви са поели по Вашия път?
– Горда съм, че моята ученичка от първия ми випуск Галя Панева пое по моя път и от доста години е директор на ОУ „Никола Вапцаров“ в Бобов дол. Жасмина Костова, която е в Германия, Румяна Василева, Веселина Василева – също са учители. Може би жалко е, че днешните властимащи не ценят местните кадри. на стр. 14
И те вместо на стр.14
да работят в своя град и в своето училище, търсят реализация на друго място. Мои ученици са били още Маргарита Николова, Емилия Якимова, Виктор Стоицов, Ради Василев, Анелия Велкова, Валери Велков, Сашо Цоловски, Пламен Мавров и др. Момичета и момчета, които са много добри родители. Благодаря Ви, мили ученици, че довеждахте и своите деца при г-жа Христова, за да ги учи и тях. С болка наблюдавам в социалните мрежи как цели паралелки от моите бивши ученици са в чужбина. Една цяла паралелка е в Италия. Но вярвам, че всички те носят в сърцето си част от Бобов дол и от България.
– Вашият съпруг Христо Христов е бил ръководител движение на гара Мламолово. Как се запознахте с него?
– Със съпруга ми се запознахме в едно кино, аз бях студентка. През 1965 г. свихме семейно гнездо. Имаме две дъщери – Камелия Нинова завърши ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, специалност „Педагогика“. Детска учителка е в ЦДГ №9 „Слънце“ в Дупница. Съпругът й Бойко Нинов е пенсионер от „Мини Бобов дол“. Сега е охранител. Малката дъщеря Николета Рударска завърши специалност „Публична и стопанска администрация“ в ЮЗУ. Работеше дълги години в Поземлената комисия в Бобошево, а от пет години е в Кипър. От двете си дъщери се радвам на три внучки и един внук. Голямата внучка Василия завърши специалност „Спорт и здраве“, и тя в ЮЗУ, а след това продължи образованието си в Лондон. Тя има син Теодор, който ще бъде в първи клас в Лондон. На него съм му пожелала: „Ще заживееш в двата свята, но българско си чедо на Земята. И радости и мъки ще познаеш, но в този свят голям и тъй велик е българският майчин ти език!“. Другата внучка Христина е инженер-химик. Децата на дъщеря ми Николета са близнаци – Радина и Любослав. Те са студенти втори курс в университета в Благоевград, учат „Икономика“.
– Скоро сте посетили Охрид, Вашият вуйчо Борис Николов е бил военнопленник там?
– През времето на социализма със съпруга ми сме били в Германия, Чехия, Полша, Унгария, не можахме да отидем до СССР. Мога да кажа, че германците, чехите, поляците и унгарците умеят да си пазят замъците и забележителностите. Посетила съм концлагерите на смъртта в Аушвиц, Дахау, Катовице. Това са неща, които ще напомнят, че не бива да има кръвопролития, а мир. Видяла съм и Берлинската стена. Хората са сърдечни, добри.
По повод 70-годишния ми юбилей дъщерите и зетят ми подариха екскурзия до Охрид. Имах щастието да видя Охрид и спасителите на 25-имата български пленници от Битолска дивизия, пленени от немците. Един от тези пленници е бил вуйчо ми Борис Николов.
А ето и историята. Това е било през 1945 г., когато ги пленяват в старата на част на Охрид – Вароша. Оберлейтенантът извиква първенците на града, за да преведат военнопленниците. Те казват, че няма такива. Тогава оберлейтенантът заплашва, че ако не съберат 16 килограма злато, ще опожарят града. На теглилката пръв сарафинът поставя жълтица. След него баби, невести даряват злато – кой колкото има. Но пак не достигало златото. Тогава поп Тома поставя златния кръст от църквата „Света Богородица Прилепта“ и златото от 16 килограма е събрано. Охрид е спасен, но никой от охридчани не предава българските военнопленници. След това те са преведени през гръцката граница в България.
– Вие сте била член на Задругата на майсторите на народни занаяти. С какво се занимавате в момента?
– Преди шест години почина съпругът ми. Живея в село Усойка. Обожавам двора си, обичам да чета книги. Занимавам се с краеведческа дейност. Обичам да плета, да изработвам картички. Преди години бях член на Задругата на майсторите на народни занаяти. Грижа се за цветята. Имам куче и котка. Обгрижена съм с голямо внимание от дъщерите си и зетя. Плетях стенни пана, бродирам картички, но за съжаление малко се ценят у нас.
– Според Вас как живее днешният учител пенсионер?
– Тези, които сме се пенсионирали по-рано, мога да кажа, че сме с мизерни пенсии. Трудно е.
Интервю на
