Петричанката Тери Тафраджиева не пропуска да посети баба Стана, когато е в Коларово при близките си
Сред снимките на възрастната жена са и другите й праправнучета близнаци
Щастливата столетница с любимата си дъщеря и грижовния си зет
Над леглото на баба Стана има портрет със снимка на правнука Никола, който не я изпуска от поглед, когато й гостува в Коларово
Баба Стана Петрушева Сотирова от петричкото село Беласица е един от най-възрастните жители на Пиринско, тя чукна 102 г. От 10 г. живее в къщата на дъщеря си Малина и зетя Никола Ръжданови, които са неотлъчно до нея. Столетницата не спира да се хвали колко много децата й я гледат и обгрижват. Баба Стана има 36 внуци и правнуци, а от нея водят началото 17 семейства, които е създала.
Репортер на „Струма“ откри възрастната жена в Коларово. Ето какво разказа 102-годишната баба Стана, която пета година е на легло заради засегнат нерв на крака:
„Много добре ме гледат дъщерята Малина Ръжданова и зетят. Тя е работила 40 г. във ВиК в Петрич без никаква грешка и кавга с хората, такова добро семейство съм създала“, гордее се възрастната жена.
„Моето дълголетие се дължи на денонощните грижи, които полагат децата за мен. Такова нещо не знам да има на друго място. Посред нощите става дъщерята и идва в моята стая да ме види дали имам нужда от нещо, да ме завие. Няма ден да не ме забърше с мокри кърпи. Внукът Петър и внучката Величка имат аптека в София, пращат ми от най-хубавите памперси, мазила, витамини, специални шапки, които се затоплят, а след това ми мие главата Малина, през три дни ми сменя чаршафите. Нямат грешка децата ми – не спира да се хвали старицата. – Не съм ги чула кавга да правят със зетя, да се обиждат. На пазарен ден в сряда са тук, в Петрич, в четвъртък са на Ново село, все заедно. Двуетажна къща сами си построиха, никой не им е помогнал. Сега гледат кози, прасе, кокошки, зеленчукова градината, та и мен на панагон.
Аз съм много здрава, нямам високо кръвно, не ме боли сърцето, само прахче за крака от време на време ми дават, като ме заболи. Единия ми крак преди 5 години го счупих, а на левия имам прищипан нерв. Това ми е, иначе сила в ръцете имам декари нива да скопая“.
На леглото на баба Стана може да се види вързана кошничка с шишенце мастика с мента, шишенце вода и ролон за подмишници. Въпреки достолепната възраст тя кара правнука си Никола, когато идва да я види от София, да й маха косъмчетата с коламаска и пинцета. Баба Стана е възрастна, но е суетна и иска да изглежда добре.
„Чедо, тялото остарява, но духът не“, категорична е тя и продължава с разказа си:
„ВСЯКА СУТРИН, КАТО СТАНА, ОТПИВАМ ПО ГЛЪТКА-ДВЕ ОТ МАСТИЧКАТА, ПРИМЕСЕНА С МЕНТИЧКА, ЗА ДА ИМАМ СВЕЖ ДЪХ.
Дъщерята ме замие с мокри кърпички, а след това си освежа мишниците и с ролонче. Зимата пък не пропускам да си пийна една чаша червено домашно вино с лимонадка. Що ми е сладко на душата, това ям. Малина ми прави тиквеник, зелник, кюфтета, що й кажа, думата никога на две не ми я е разделила. Зетят, като се събуди сутрин, идва при мен с думите: „Бабо, как си, ще пием ли кафе?“, после ми прави 3 в 1 и ми го поднася в стаята. Как един път не чух кавга в къщата им! Много сплотени и добри са, така възпитаха и децата си.
Правнукът Николай, като дойде на село, първо при мен влиза, прегръща ме и целува. Спи на дивана при мен, обичам го много. Внуците ми Петър и Величка са фармацевти, най-хубавите витамини за подсилване ми дават да пия. Само да кажа „а“ и всички са над мен. На ръце ме изкарват на двора. Ден няма аз да съм сама или пък някой от селото да не дойде да ме види. Благословен човек съм, целуната от Бога.
Гледам по телевизията как се оплакват бабите, на една й оскубала косата дъщеря й, друга не я поглеждат… а аз какво да кажа – дъщеря и зет за пример и чест.
Родила съм 7 деца, две момичета ми умряха още новородени, на дни. Като забременях към 40 г. с Малина, отидох при покойната баба Ванга да питам, ако се роди момиче, какво да правя, че ме беше страх да не умре и тя. Тогава баба Ванга ми каза: „Няма да я кръщаваш Македонка като починалите ти момичета“, накараме да открадна от чужда нива завръз от бостан, да й го занеса, а тя се молеше на него. Така моята най-малка дъщеря Малина остана жива и здрава, акушерката я кръсти с това ново име. От родилния дом като ме пуснаха, защото нея там вече я родих, отидох на полето, тютюн да бера. Мравките щяха да я изядат, на мляко миришеше, бях я оставила под сливата на сянка. Деца не къпехме, като ги раждахме, не като сега – всеки ден по няколко пъти.
ПО НАШЕ ВРЕМЕ, КАТО СЕ РОДЕШЕ ДЕТЕТО, С ЕДНО КИЛО СОЛ ЩЕ ГО ПОРЪСИ БАБАТА, ПОВИВАМЕ ГО С ЕДНА ИЗНОСЕНА ДРЕХА И 24 ЧАСА СТОИ ТАКА, ПОСЛЕ ГО ИЗКЪПВАМЕ.
Като изпечено ставаше бебето. Това със солта го правехме, за да не се запарва и да не му мирише потта.
Като разправям на внучката Вили това, за главата се хваща. Тя първо завърши за акушерка и ми вика: „Как сте могли така да правите на бебетата!“. В „Шейново“ работеше 4 г. Вилето, а после още 6 години учи фармация. Правнука го изгледа щерката, докато Вили учеше. „Ако искаш помощ, бабо, ще ме събудиш“, все така ми казваше Никола, като беше при нас. Бисквити ми дава, разхожда ме по селото, много възпитано дете е.
Никоя баба не е видяла толкова внуци и правнуци. Атанас Сотиров е най-големият ми син, Иван е в София, Георги е в Петрич, а Сотир почина преди 10 години.
Цял живот изкарах по полето, там си бях като на сватба, толкова хубаво ми беше. Цяла нощ си шетам там, никого няма, спокойно, ама сега е страшно, крадци има. По един тон кестени съм брала, а на гърба ми е била Малина. Нямахме ниви тогава, сиромаси бяхме. Да не крадат и лъжат децата, да не са побойници, все гледах на работа да ги уча. Както ме слушаха, така печелиха. Този в София има три апартамента, ама не спира да работи, на Сотир децата по Петрич, и те имат 3 апартамента, всичко са постигнали много с труд.
Ние ядохме навремето все фасул, картофи, ориз и пържени пера кромид, с това пораснаха моите деца. До 72-годишна садих тютюн по Беласица. Целият ми живот мина по полето.
Помня много стихотворения от трето отделение. Любимите ми са „На прощаване“ на Христо Ботев, „Жив е той, жив е, там, на балкана“. Учила съм до 7 клас, учена бях за времето си.
Труден беше много животът ни. Мъжете ходеха войници, по 3 месеца запас ходеха в годината. Оставят те сама децата да гледаш, партизани имаше по това време. Живели сме с по 80 грама дажба хляб на човек на ден.
Напих се и със сода сапунска (каустик) преди повече от 20 г. И пак останах жива. Синът ми беше докарал сода и аз помислих, че е оцет, та да пробвам дали е станал вече, за да си подлуча чушки. Пийнах, ама бързо се усетих и почнах да плюя. 15 дена бях в болницата в Петрич, ама ето, Господ ме обича.
След това карфиол ми застана на гърлото, не можех да дишам. Внукът Петър веднага на София, в ИСУЛ ме закара, от врата на врата ме носеше, там ми извадиха парчето – и на, още съм жива. Той като си затръгва към София, ме гушка и целува, повтаря ми непрекъснато колко много ме обича, това е рядкост.
А Никола, той е 9-и клас, на прозореца докато не ме види за последно, тръгвайки си, не се качва в колата. Той всеки ден пита по телефона баба му Малина как съм, ям ли, добре ли съм, няма ден да не пита.
Благословена съм.
АКО КРАДАТ МАЙКАТА И БАЩАТА, И ДЕЦАТА ЩЕ СА СЪЩИТЕ, ЗАТОВА СЕ ГОРДЕЯ С МОИТЕ НАСЛЕДНИЦИ. КЪДЕТО ИМА СЛОВА, ТАМ ИМА И БОГ.
Толкова години щерката една крива дума не ми е казала, откъде това търпение, чудя се. И аз обаче лоша дума не съм им казала. Каквото си посееш, това ще жънеш – гласи поговорката. Правя им боклук, храна изсипвам в леглото, без да искам, веднага сменява всичко, без дума да каже, каква е тая, нейната душа, не знам – свободна. Веднъж не е казала: „Аман от теб, не мога да те гледам повече“. Все ми вика, че си иска майчица, че не се е уморила да ме гледа. Всички ми викат, че съм в рая тук, при щерката. Чисто, удобно, комфортно. Прозорецът и лете, и зима е леко отворен, да не мирише на стар човек. Цветя на прозореца имам.
Пари нямам и не съм дала нищо на децата. Ама Малина много работи, на камък да засади нещо, то ще поникне.
Може да съм стара, но ми се живее още. Пълна къща ставаме, като дойдат децата от София, карат и приятели с тях. Очите ми се пълнят. Всички са при мен в стаята, никога не се делят. На Великден 5 козунака ми донесоха приятелки на Малина. Кметът на Петрич два пъти идва при мен, телевизор ми подари, кметът на селото Атанас Гошев – и той идва, подари ми много хубава кала. 3 години не е спряла да цъфти.
В моя живот няма да забравя кога изселиха баща ми в Троянско, Черни Осъм. Той имаше 150 овце и 50 кози, ограбиха му всичко и го изселиха, на 70 г. беше и почина в Троян, не можа да се върне. Тогава ми беше най-тежко. Нивите им засадени, а ония решили да го изселват. Брат ми избяга в Гърция навремето. Беше купонна система, не му даваха едни обувки, а уж татко беше чобанин. Комшията каза на един агент тогава, Ильо от Петрич, и мен ме викаха на разпити в полицията, за да издам брат ми. Аз им казвах, че не знам къде е изчезнал. Тия от Държавна сигурност искаха да им клеветя хората, но аз отказах. „Имате си агенти, милиции, аз не съм човекът, дето да ги топя“, така им казвах.
В днешно време има всичко, при нас нямаше чешми, ток, нищо нямаше. Сега чешмата е в къщата ти, до теб, ток има, перални. Обличахме се веднъж в седмицата, нямахме дрехи за премяна. На бебетата вода не сме давали, само кърма, ама имахме доволно кърма. Кърмела съм и циганче, на което майката се беше поболяла. Спяхме с мъжа ми и децата в една стая, метър на метър, по земята, на черги. Къщи имахме, ама таван не, гледахме през керемидите как навява снегът, така и ние сме прекарали като деца. Прозорци нямаше, нищо, само с дъски, вятър влиза вътре, печката гори, и така. Що да правиш, мизерия беше, но пък спокойно, без престъпност. Татко ни беше направил люлка на гредите. Сега от що имат всичко, се чудят каква беля да направят.
Всички ме уважаха там, в Беласица, защото все добро съм правила. Намерих на един човек 8000 лв. навремето. Беше ги теглил да прави къща, ама му паднали от задния джоб и аз ги намирам. Нямах един лев, ама взех и ги изсуших ги у дома и след два дни му ги върнах. Отидох при жена му, защото и партийният билет му беше паднал и щяха да уволнят заради това, че го е загубил. Били ходили и на гледачка, а тя им казала, че добър човек ще намери парите и ще им върне парите. Като му ги дадох, мъжът ми вика: „Имаше още 1 лев, няма го сега“. Казах си – неблагодарни са хората и това е. Давам му всичко, а той за един лев ми говори, вместо едно мерси да каже. Това са неблагодарните хора. Аз чуждо не искам, затова Господ ми помогна, изгледах си децата и им даде всичко, що си пожелаха.
Няма честен народ сега. Навремето момата ако не е девствена, я качваха гола на магарето, ама без седло, и я връщат на родителите й пред цялото село. Или ще се държи на магарето за опашката. А сега и ще роди, и пак е мома.
МНОГО Е РАЗПУСНАТА МЛАДЕЖТА, НЯМА МОРАЛ ХИЧ.
Гърдите й се гледат, гъзът също, да вземеш една коприва, та да види. Нямат ли семейства тия, чудя се. Навремето също е имало леки жени, ама са се крили повече, а сега е показно“, възмущава се баба Стана и продължава:
„Моята свекърва беше мащеха, много зла жена. Не ми даваше дрехи да простра, хвърляше ми ги на двора. Като запаля лампата, идваше да я загаси, аз все търпях, наричаше ме всякаква – крадла, уличница, печката ми гасеше, хвърляше на улицата горящото дърво и какво ли не, ама аз все търпях. Търпение му е спасението, нищо не си слагах на душата.
Моят мъж пийваше, ама кротък беше. Аз бях мъжка жена. По 4 дка тютюн сама гледах, по цели нощи, сутрин дойде колата – всичко готово, не ме беше срам от нищо. Спях си на полето спокойно. Животът ми мина в работа, ама от работа не се умира, да знаете. Много ме гледат тайфата мене, затова изкарах толкова години.
Искам вече да си ме прибере Господ, измъчих дъщерята много. Кандиса на гледане на майка, аз съм й голям ангажимент. Ама душа лесно не излиза“, смее се баба Стана.
„Пенсията както ми я вземат, на ръка ми я дават. Нищо не ме боли – ни гръб, ни сърце, нищо. Ям дробчета, сланинка – всичко, но никога не преяждам, това е голям цер за организма. Обичам зелници, сърмички, но един залък да е, ако съм се нахранила – спирам, не искам да ми е тежко на корема. 103 г. карам, да ги броиш са много, не да ги живееш.
От болница „Токуда“ в София идваха професор и жена му, също лекар, за да ми вземат от слюнката и да я изследват – какви гени нося за дълголетието, това беше миналото лято.
Аз съм стара, на 98 г. си счупих крака, оперираха ме, понесох нормално операцията, възстанових се, но другия крак със засегнатия нерв не можах да го раздвижа. Дотогава, до 98 г., не спирах да работя по полето. Направила съм си лекарство с терпентин, яйца и оцет, веднъж си намазах ставите – и край с болката. Това е цер за болки в ставите. За болни бъбреци знам от баба Ванга, че трябва да се пие отвара от клиникова шума, 20 дни се пие редовно вместо вода.
Аз не знам снаха да ме е прала и гледала, сега не искат стари хора покрай тях да има. Защо старите умират толкова рано? Останат сами, няма кой една чаша вода да им напълни, самотата ги убива.
Аз имах една гостенка от София, снима се с мен, защото каза, че старият човек бил като светец, сложи детето си в скута ми и ни снима, за да си извади снимка, такава е символиката.
За финал искам да кажа едно, че тялото остарява, ама душата не. От дете както се знам – и сега съм със същия акъл, промяна нямам, духът ми е младежки. Но да знаете едно – каквото и да каже някой против вас, не си го слагайте на душата, все едно ни чул, ни видял, това е много важно, за да си запази здравето човек“, заключи с усмивка 102-г. баба Стана Сотирова.
МАРИЯ ГЕОРГИЕВА
