HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

ВМРО активист от Сандански, войводата Ст. Шуплинков: Преминах през много тежки изпитания заради убежденията си, арести, затвори, комунистите разпръснаха семейството ми – единият брат в Америка, другият в затвора, третият в Добруджа, всички умряха, а

Стоил Шуплинков е сред хората, които с уважение в Пиринско наричат войводи. Той е оцелял по чудо по време на комунистическия режим – гонен и преследван заради своите убеждения. Изпратен за „непослушание” в килия в затвора в София. Съкилийникът, с когото близо седмица делял 4 кв. м, починал. Заръчал му да намери семейството му и да предаде последните му думи към тях. В момента на 91 години, дядо Стоил продава пресен хляб и билки в двора си в Сандански, на метри от Дома на културата.

– Дядо Стоиле, ако ми разрешите така да се обърна към Вас. Днес, като се върнете назад във времето, кое най-отчетливо се е запечатало в съзнанието Ви? Учил сте в Демир Хисар, в Неврокоп, бил сте отличник и първи активист на ВМРО?

– Роден съм в село Голешево на 11 февруари 1925 г. Там израснах и завърших прогимназия. През 1938 година ме записаха в прогимназията в Свети Врач, днешен Сандански. През 1942-ра година постъпих в 6-и клас в гимназията в Неврокоп. Същата година моите родители се изселиха в Демир Хисар, Цариградско. И това бе причината да се преместя да уча в град Цар, където бяха открили първата българска гимназия. Взех си отпускното от неврокопската гимназия и заминах за Демир Хисар при родителите ми. Спомням си, че до Драма стигнах с влак. Там се срещнах с един мой хазяин – Георги Хаджиев от Неврокоп. Той бе открил гостилница и като ме видя, каза: „Ти тук ще останеш”. Не можех да остана при него. Качих се на влака – и в Цар.

Там намерих мой селски, останах при него и на другия ден отидох да се запиша в 6-и клас. Един пълен човек от Враца беше директор на училището. И той ми каза, че не може да ме приеме, защото съм бил прелетна птичка. Мой настойник тогава беше Коста Джаров, живееше там и имаше книжарница. Той ми каза: „Къде се губиш ти, толкова много ученици учат тук?”. Аз му обясних, че нашите са се изселили в Църнище и затова се премествам при тях. Казах му, че не искат да ме приемат в училище, защото съм бил прелетна птичка. Той ме заведе при един възрастен адвокат. Той взе бастуна и тръгнахме към гимназията. Аз подтичвах по тях като паленце. Какво са говорили с директора не знам, бях отвън. След това ме извикаха и ми казаха: „Стоиле, влез, вече си приет в 6-и „д” клас”.

Една баба от мелнишките гърци ме взе на квартира в къщата й. В съседната стая живееха Иван Янев, мой другар войвода, и Иван Виденов, брат на Владо Виденов, бивш първи секретар в Свети Врач. Той беше комунист, ние с Иван Янев бяхме от ВМРО, но не се шпионирахме. Изкарах 6-и и 7-ми клас. Беше само един срок, защото имаше много бомбардировки в София и в Кулата. Там останах до края на 1944-та година, тогава ме арестуваха, защото се обявих против залесяване на един гол баир в Църнище и затова, че съм говорил, че въпреки че тази земя е българска, скоро ще си отидем в родното село. Закараха ме в Демир Хисар в управлението. Сложиха ме в една стая. Един съсед казал на баща ми, че съм арестуван, и той пристигна с магарето. Илия Хаджиев, внук на Гоце Делчев, беше кмет на Демир Хисар тогава. Баща ми отишъл при него и казал: „Абе, Илия, арестували са сина ми, продумал няколко думи за залесяването”. Тогава той се обадил на началника на полицията. По-късно дойде кметът и каза: „Айде тръгвай и да не говориш повече такива неща”.

Към края на август-началото на септември същата година получих едно писмо от Ангел Запрянов от Сандански. Той ми пишеше: „Искам те в Петрич, в хотел „Порой”, за да видим какво ще правим с новото положение. Създава се Македонска автономна република”.

– Тръгнах с приятели с влака до Кулата и от там пеш до Дрангово в хотел „Порой”. Двама от тях бяха от Благоевград, двама от Илинденци. И по едно време дойдоха полицаите и ни арестуваха. Спомням си името на Георги Китов от с. Враня, той ме арестува. Настаниха ни в управлението в Петрич в една хубава стая с дъски. Там бяхме 6 дни. Разбрахме, че сме били предадени от наш съгражданин. Съобщил, че членове на ВМРО ще имат среща в хотел „Порой”. Няма да спомена името му, защото неговите наследници са още живи. Като бяхме там, докараха от Петрич един възрастен човек, той ни попита: „Защо сте тук? Дядо Стоян е войвода няколко години в Петрич, не ме арестуваха мен, а вас ви задържат?!”. След това ни качиха на една товарна кола 3-мата – Славчо Гайгуров, Ангел Запрянов и мен, и ни закараха в Сандански. До нас бяха двама с автомати и вместо да спрат пред старата полиция, до сегашния кооперативен пазар, ни закараха в парка. Там ни разтовариха и ни предадоха на отряд „Яне Сандански” и като мечки ни прекараха по улиците на града до управлението. Изкарах три месеца в ареста. Само мен ме държаха там, въшки и бълхи колкото искаш. Асен Бояджиев ме накара да подпиша декларация, че се отказвам от делото си. Подписах се и излязох от ареста. Но това, което ти е на душата, не може никой да ти отнеме.

– След войната какво се случи, как живеете днес?

– Бях в трудови войски. Започнах да уча в медицинско училище в София на 1 април 1946 година. След една година комунистите взеха здраво властта и на всеки даваха атестация. От 100 човека със средно образование комунистите бяха 15 човека, другите бяха петковисти и александровисти. Аз бях изпратен в Търново, от там на дигата на Дунав, в село Ряхово. Там изкарах два месеца като санитарен подофицер. Трудоваците спяха на наровете. Малария страшна, комари големи, работа много, без почивка, хората умираха. Имаше план, трябваше дигата да се предаде в срок. Не те жалят, здрав ли си, болен ли си, трябва да копаеш. Изкарах два месеца и се заядоха отново с мен. Аз започнах да говоря по- открито. 9 кубика земя да изкопаеш и с количката да я закараш на дигата. За да се качиш на най-високото, трябва да караш на зиг-заг. Една сутрин ме арестуваха за това, че съм давал почивка на трудоваците. И ме качиха на влака. Тоя дето ме караше, остана на гарата. Той се изплашил, че може да избягам. Слязох на Овча купел и пеша стигнах до Горна баня. На портала казах, че съм арестант и искам да полегна.

След мен пристигна човекът, който остана на гарата. Останах там два дни и ме закараха след това в дирекцията на милицията с гробарска кола. Закараха ме на Лъвов мост и там изкарах един месец в една малка стаичка 4 квадрата, стая номер 19. Влязох вътре и видях един човешки скелет. Той ме пита откъде съм, а аз му казах, че съм задържан, защото съм саботирал работата, като съм карала хората да почиват. Той ми каза: „Дори и да си давал почивка на хората, отричай”. Сподели ми, че е избягал от затвора и е стигнал до турската граница, но не е успял да премине и е арестуван. Че има къща на ул. „Горна Оряховица” в София,  има жена и дете. Заръча ми да се отбия и да им кажа за неговото решение, че е обявил гладна стачка, и да им предам последните му думи. Сигурно ме вкараха в тази килия, за да ме изплашат, като видя този скелет. Един ден ме изкараха от килията и ме качиха на гробарска кола, закараха ме в Орландовци. Там бе изкопан гроб. Искаха да призная, че съм давал почивки на трудоваците. Аз отговарях, че не съм давал почивки на здрави хора.

Върнаха ме обратно. Хляб ми даваха по една филийка и една стомна вода. Бях станал кожа и кости. Подписах декларация и ме закараха в Горна баня. Аз не бях ял цял месец, бях станал като клечка. Дадоха ми една чиния макарони и след като съм ги изял, съм припаднал. На 12 септември 1947 година ни дадоха по едно канче вино. Върнаха ме направо на дигата. От октомври до края на ноември изкарах на дигата. Като ме върнаха обратно, ме качиха на влака. Едно турче с писмо ме караше за Търново и на Горна Оряховица го помолих да прочета писмото, което е за мен. Оказа се човек, отвори го, прочетох го и там пишеше 6 месеца да бъда наказан и да работя на дигата. Оттам отидох в VІІІ трудова област. Полковник Иванов ме извика и каза: „От утре си на работа наравно с другите трудоваци. Имаш наказание и трябва да те разжалваме най-официално. Само 6 месеца ще останеш да работиш като трудовак. Ако аз не изпълня, и мен ще ме разжалват, и с мен ще се случи същото”. А имах 3 нашивки… Разбрах какво е диктатура.

През ноември ни прехвърлиха в Южна България. Нашият взвод бе в село Ябълково, Хасковско, добивахме камъни за строежа на новия  Димитровград. Товарихме ги на вагонетки и от там за Димтровград. На 17 януари 1948 година капитан Султанов ме извика и каза: „Докторе, от днес си свободен. Пристигнало е писмо от главна дирекция”. Тогава разбрах, че баща ми и Благой Иванов са свършили работа, и ме освободиха по-рано.

Върнах се в Свети Врач. Беше Йордановден и хвърляха кръста при моста на река Санданска Бистрица, тогава видях този хубав мост, който германците са изградили за 20 дни. Реката бе до колене. Започнах работа и се установих в Сандански. Ожених се през 1949 година.

– На 91 години сте, с бистър ум и в добро здраве. Кое Ви даде сили и воля за живот? Каква е рецептата за дълголетието Ви?

– Аз имам Божи дни. Живота си изкарах много тежко, с много труд. Бях работник на Гатера, работник в Стройрайона, началник склад бях, ценовик в Промкомбината. Изкарах и стигнах до тези години с упорит труд. Много често спомените ме връщат към трудните ми житейски години. Наследил съм сигурно гена на майка ми, която почина на 92 години. Това е Божия работа.

– От дете сте закърмен с идеята на ВМРО, кой е човекът, който Ви запали по тази кауза?

– От 1937 година съм закърмен с идеите на ВМРО от книгата „Душата на Македония”. В нашата къща имаше алманах „Македония”. Баща ми беше верен последовател на Тодор Александров. В къщата ни имаше 120 пушки на старата милиция. Баща ми говореше много хубави неща за Тодор Александров и за Мара Бунева. Запалих се и аз и станах активен член на ВМРО. През комунистическо време не смеехме много да се събираме, защото ни преследваха.

– Как живяхте в годините след 9 септември?

– Много ме тормозеха, но аз излязох издръжлив и дочаках времето, когато тази зловеща система рухна. Съветският строй на диктатура и насилие отиде в историята. Надживях тези, които през целия ми живот ме тормозеха, останах жив, за да разкажа какво съм преживял. Тормозеха цялото ми семейство. Брат ми Благой замина за Америка. Години бе по лагерите в Гърция. Спечелил бе доверието на американското разузнаване и в Америка стигна до чин генерал в американското разузнаване. Благой заболя във войната във Виетнам от някаква болест и си отиде на 56 години. Семейството му живее в Огитон. Три деца има – Георги, София и Гид. С моята внучка се свързахме с Гид и се срещнахме. Поне него го видяхме с двете дъщерички.

Другият ми брат бе осъден на 20 години затвор. 12 години и половина бе в Белене и в София. Освободиха го. Почина през 1990 година на 15 януари. Моите родители бяха изселени по Добружа. Там изкараха 4 години с най-малкия ми брат. Той пострада с ушите. Не предприеха лечение навреме и по време на операцията почина.

– Поддържате гробовете на починалите войводи от Сандански. В какво състояние са те в момента?

– Това дело го започнах след среща с Костадин Серафимов. Преди да почине, бяхме в Благоевград и ми каза: „Стоиле, ти остана от всички нас и Славчо Янев, с когото бяхме по лагерите. Той още е жив. Вземи нещо да направиш, да сложиш плоча на Коста Ризов на главната улица, на Славчо Гайгуров на гроба му, на Веско Маринов и на Владо Куртев. Тогава му казах: „Коце, нямам такава възможност”. Но обещах, че ще поставя плочи. Започнах с плочите в гробището в Сандански. Поставих първо плоча на Славчо Гайгуров. На нея пише, че е жертва на болшевизма. Направих плоча и на Славчо Янев. Тогава вече покойният поп Ангел Столинчев направи панихида. На плочата е записано дата на раждането, дата на смъртта и отдолу – жертва на болшевизма. Със златен бронз на два пъти нанасям буквите. На гроба на Веско Маринов също поставих плоча. Поставих плоча на Коста Ризов в болницата, защото той е един от онези наши съмишленици, които я изградиха. След това с дарени 100 лева от активисти направихме плоча на Тодор Александров в село Сугарево.

– Как живеете сега на тази възраст в новото време?

– В днешното време живея добре. Няма го онзи тормоз и не се страхувам, че някой ще напише донос срещу мен и ще бъда арестуван. Много шпиони имаше сред нас през годините. И то с различни псевдоними. Донасяха и правеха лоши неща за хората. Страшното е, че този шпионаж няма да свърши, той продължава и сега. Живея добре, имам двама синове и две внучки. Не мога да се оплача. 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *