32-годишният благоевградчанин Светослав Дяков е капитан на шампиона „Лудогорец“ и на националния отбор по футбол на България. Вече 15 години футболът е негово призвание и професия. Започва от школата на „Пирин“, където се утвърждава като лидер. Съотборниците му казват на галено Съни заради слънчевото и топло излъчване. На 21 години слага капитанската лента. Централен полузащитник в разградския тим от 2011 г. Вдига 5 пъти шампионската купа с „Лудогорец” и 2 пъти купата и суперкупата на България. През 2016 г. пожъна и лични успехи, след като стана баща за втори път. След синчето Виктор съпругата му Марияна го дари с дъщеричка Деа.
– Светослав, каква беше за тебе 2016-а година в професионален план?
– Една успешна година. ФК „Лудогорец“ стана отново шампион. Представихме се много добре на евротурнирите и има още много да постигаме. В националния отбор има какво да се желае, там е голямата ми мечта да направим нещо. Да се надяваме, че Новата година ще ни донесе нови поводи за радост.
– Кои бяха най-големите предизвикателства на евротурнирите?
– Първите кръгове бяха най-трудни за нас, тъй като съперниците бяха много класни. Това че миналата година отпаднахме много рано от един по-непретенциозен и слаб отбор като „Милсами” ни амбицира да бъдем много по-подготвени и да играем много по-съсредоточено. Може би рубиконът беше мачът в Белград с „Цървена звезда“, който спечелихме и си гарантирахме европейско участие. Оттам насетне нещата станаха много по-лесни, защото нашият отбор е много класен и получихме спокойствие да играем освободено.
– Какво е да си капитан на отбор, в който повечето футболисти са чужденци, как се сработвате, как се преодолява езиковата бариера?
– Езиковата бариера не е проблем, защото езикът на футбола навсякъде е един и същ. Имаме преводачи, комуникацията се получава и няма нищо по-добро, когато си паснем на терена. Няма значение дали играчите са чужденци, или българи, щом има колективен дух. На мен ми се иска да има повече българи и се надявам това да стане в бъдеще, но за момента това е равносметката.
– С кои футболисти си пасваш най-добре ?
– Всички са много класни футболисти и подготвени да сменят играч, който се контузи. Извън терена контактувам повече с българите. Най-много общувам с Георги Терзиев, с когото сме семейни приятели, разбира се, с Владо Стоянов и Данчо Минев. Много млади момчета българи има във втория отбор, който е за футболисти до 21 години. На мен ми е много приятно да общувам с тях.
– А чужденците научиха ли български думи?
– Български език говорят добре тези, които дойдоха първи. Моци, Марселиньо, Кишада най-добре разбират езика. Новите, като Натанаел, не комуникират на български, те не знаят и английски. Говорят си на португалски.
– Как преминава един твой ден?
– Много често гледаме видео, анализираме съперниците. Тренировките са следобед и траят не повече от час и половина. Всеки има индивидуална тренировка във фитнеса. Разполагаме с добри масажисти. Едното момче от кинезитерапевтите е от Симитли – Стоян Алексиев. Много си разбира от работата и специално младите момчета страшно много го харесват.
– Как се преодолява болката на терена? От телевизора изглежда доста притеснително?
– Свикнали сме. Няма как да няма сблъсък и единоборство. Това е част от играта.
– Какъв е твоят стил като футболист?
– Играя с хъс, агресия и отговорност, воден от желанието за победа. Виждам играта добре, умея да преценя ситуацията и да подам. Това може би са качествата, които ме отличават и характеризират на терена.
– Колко километра пробягваш на мач?
– В нашия отбор се прави такава статистика. Аз пробягвам по 12 км на мач, независимо дали играем с български или чуждестранни отбори. Ние сме отбор, в който тичаме добре.
– Как се отразяват срещите с европейски отбори върху професионалното ти израстване и самочувствие?
– За един футболист най-важни са мачовете, защото там се вижда колко струваш. Там една малка грешка може да струва скъпо. Предимството е, че ни се падна да играем с такива големи европейски отбори. Ние в „Лудогорец“ стоим много добре подредени, играем все по-качествено и уверено.
– Притесняваш ли се, когато срещу тебе са играчи от грандове като „Реал“, „Барселона”, „Ливърпул”?
– Не, тези мачове са най-лесни. Психологически излизаш абсолютно необременен, защото знаеш, че излизаш срещу силен съперник, който сигурно ще победи, но ти няма какво да губиш. По-трудно е, когато си фаворит и очакванията на хората са големи. Считам, че дори и тогава се справяме и оправдаваме доверието им.
– Завързахте ли контакти от първата ви звездна евросерия преди 2 години?
– Не, такива контакти няма. Във футбола постоянно срещаш нови хора и не можеш да комуникираш с всички.
– Как релаксираш след тежки мачове?
– През 2016-а година много честно ми се случваше да играя мачове през 3 дни. Тренировките са по-леки, имаме много добър възстановителен център. Има процедури, които правиш. Много използват масажи, но аз не ги обичам. На година може би правя по един масаж. Аз си почивам най-вече като съм със семейството. При нас най-тежката умора е психическата, физическата се преодолява. Когато си със семейството си, се презареждаш.
– 2016-а е успешна за теб и в личен план, семейството ти се увеличи с още едно дете.
– За мен всяка година е успешна откакто съм със съпругата си. Имам син, а наскоро ми се роди и дъщеря. Сега сме в пълен комплект и като се прибера вкъщи, се чувствам щастлив.
– Къде беше, като се роди дъщеричката ти, как разбра?
– Бях на лагер с отбора в София. Предстоеше ни мач с Беларус. Съпругата ми беше в София в апартамента заедно с нейната майка. Тя ми се обади към 6 часа сутринта, че водите й изтекли. Говорих с треньора по телефона, обясних му, че ми се налага да откарам съпругата ми в болницата. Деа се роди в 8.21 ч., така че аз бях с тях.
– А присъства ли на раждането?
– А, не. Според мен там не е за мъже. Поне за възрастни, а само за новородени.
– Какво е усещането да си баща на дъщеря?
– Аз още не съм го усетил, тя е много малка. Дали дъщеря, или син, това са ми деца, които са ми еднакви. Хубаво е, много е приятно. Ще се постарая децата ми да са добре възпитани, да са коректни и културни хора.
– Как се виждаш след време, какви са плановете ти?
– Във футбола планове трудно се правят, защото не знаеш какво ще се случи. Имам договор с „Лудогорец“ за още година и половина. Най-вероятно ще го изпълня и оставам там. Въпреки че може да излезе нещо за мен, може от клуба да не са доволни. В момента там, честно казано, се чувствам много щастлив, защото виждам уважението на всички хора, които работят в „Лудогорец“. От разговорите, които съм провеждал с тях, те искат по-дългосрочно да остана, макар че всичко е въпрос на време и шанс.
– А как се чувстваш в Разград?
– Малък град, добре съм приет. Но със сигурност не е както в Благоевград. Това е моят роден град, тук се чувствам страхотно, защото тук са моите близки и приятели.
– Къде ще гледате бебето?
– Докато съм на лагер 5-6 дни в Турция, те ще бъдат в Благоевград, а след това идват с мен в Разград.
– Ти си капитан и на националния отбор. Защо там не ни се получават нещата?
– Може би не сме толкова задружни. Пример е Исландия, която няма кой знае колко големи футболисти, но се представя добре. Всичко може би е в желанието, дисциплината. Трябва да даваме всичко от себе си, да има отборен дух и хъс за успех.
– Откога си футболист?
– От доста време – 15 години. За мен футболът е не просто професия, а начин на живот. На първо място, разбира се, е семейството ми и близките хора. Футболът е нещо, което наистина обичам да правя. След като спра да играя, ще остана в тази сфера, защото я познавам добре и там аз съм си аз. Всеки трябва да работи това, което може и обича.
– Следващото стъпало може би е треньорската професия?
– Не знам. Надявам се да играя още години футбол, да няма контузии. Засега съм се опазил от тежки контузии и ако съм здрав, ще продължа да играя.
– Кой е най-добрият ви учител във футбола?
– Доста хора са ми помагали във футбола. Първият треньор е Йордан Попмихайлов. Страхотен човек, доста неща ми е дал, докато бях в школата на „Пирин“. Много научих от Васко Петров, Христо Христов-Бараката. Човекът, когото много уважавам, е Йордан Самоковлийски, той ме направи капитан на 21 години. Разбира се, Петър Цветков, сегашният ми треньор Георги Дерменджиев, Любо Пенев… Много са треньорите, които са допринесли за моето развитие.
– Трудно ли ти е, когато излизаш да играеш срещу „Пирин“?
– Да, определено. От една страна, аз съм професионалист, от другата е „Пирин“, отборът, който ми е на сърце. Градът, в който си роден, стадиона, който познавам от дете. Но да играеш добре е да играеш в името на своя отбор.
