Чествалият наскоро 50-годишна треньорска кариера Крум Савов е роден на 12 септември 1939 г. в Горна Джумая, завършва средно образвание в НХГ „Св.св. Кирил и Методий“ /Благоевград/. Учи и във ВИФ „Г. Димитров“ /сега НСА „В. Левски“/, където завършва семестриално, а след това е дипломант по баскетбол при Кирил Семов с тема на дипломната работа „Проследяване нивото на скоростната издръжливост при девойките старша възраст и отражението й върху игровите показатели и класирането на отборите по баскетбол“. Това го прави първия баскетболен треньор с тапия от ВИФ в Югозападна България. Като състезател дебютира в мъжкия отбор на „Пирин“ през 1957 г., когато зелено-белите са в „Б“ група. Двукратен армейски шампион по време на военната си служба в спортната рота в София. През 1966 г. е назначен за играещ треньор на „Пирин“ и едновременно с това води юношеския отбор на благоевградския клуб, в който блести Красимир Тошев-Мики. Поема подрастващата формация от наставника Омуртаг Кузманов, който малко по-рано я е извел до златните медали на „Спортна младост“ в Силистра, но заминава за София със семейството си.
– Г-н Савов, навъртяхте 50-годишна треньорска кариера, не Ви ли омръзна от баскетбол?
– Това няма как да се случи, обичам този велик спорт от дъното на душата си и с цялото си сърце. Може би някои хора са забравили, но преди години след футбола в Благоевград беше баскетболът.
– Позабравен факт е, че сте първият дипломиран баскетболен специалист от ВИФ „Г. Димитров“ в Югозападна България.
– Да, имам неоспорими доказателства за това. Получих документа в София, 10 ноември 1978 г. с регистрационен номер 6710, приложение към диплома номер 8843, албумен номер 1971 и ако на някого му трябва, интересува се от мен и се съмнява – има решение на Държавната комисия от 18 октомври 1978 г. Това ми е втората специалност. Решението на комисията дойде след като защитих дипломната си работа. Темата бе доста обемиста и работата ни по нея с Кирил Семов продължи повече от 2 години. Дори той ми предложи да я разширим още малко и да включим измерване на кръвното налягане. Това не представляваше проблем и би позволило да защитя дисертация. Тогава обаче битките в сферата на висшето образование и конкретно във ВИФ бяха жестоки и аз предпочетох да не се намесвам в тях. За нашия институт /б. р. – днешния ЮЗУ „Н. Рилски/ въобще пък не съм мислил. От онова време няма да забравя трите въпроса по физиология, които ми зададе проф. Кръстана Гьошева, докато защитавах дипломната си работа. По-късно колегите казваха, че е било по-добре да се явя направо на изпит по физиология.
– Как започна този половин век в треньорската гилдия?
– Още се състезавах активно, когато през 1966 г. бях назначен за играещ треньор на „Пирин“. Тогава имаше изискване от ДФС /дружество за физкултура и спорт/ наставникът на мъжете да води паралелно и една подрастваща формация. Аз поех юношите, сред които играеше и незабравимият благоевградски баскетболист Красимир Тошев-Мики. На практика наследих генерацията от колегата Омуртаг Кузманов, който наскоро бе спечелил с нея златни медали от „Спортна младост“ в Силистра. Тогава беше една от най-силните години на баскетбола в Благоевград. Не току-така започнаха да ни наричаха „сребърните момченца“ след поредицата успехи в различни първенства. Борбата ни бе с ЦСКА, чийто треньор стана именно Омуртаг Кузманов. Двамата се борехме един срещу друг чий тим ще стане първи. Те винаги надделяваха, но по онези времена едно беше ЦСКА, а друго „Пирин“.
– Колко от „сребърните момченца“ стигнаха до представителния отбор на „Пирин“?
– Те се поразхвърляха, Мики отиде в „Локомотив“, Маламата – в „Балкан“, Шарков стана студент, а това, което остана от юношеския отбор, включихме в мъжкия. В периода 1970-73 г. участвахме активно в „Б“ група. Тогава се взе решение за идването на Веселин Темков. Целта беше той да поеме баскетбола в Благоевград, да създава организация с авторитета си на голямо име.
– До какво доведе пристигането на патриарха на българския баскетбол?
– С него заработихме като наставници на „Пирин. В един момент обаче му споделих: „Темкиш, виж какво, двама треньори на един отбор в „Б“ група са много. Още повече аз в момента съм водещ наставник… Ти поемаш мъжете, а аз ще правя женски баскетбол“. Така се разбрахме и аз започнах да подготвям девойки „А“ група. Направихме девическия отбор през 1976 г., събрах местни момичета, които не бяха играли, за няколко години. В началото на първото наше участие ни пребиха от бой – падахме с по 70-80 точки разлика. В това време ми се обадиха от Петрич, че приключват с женския баскетбол там и ако искаме, да вземем от тяхната селекция. Това ми дойде дюшеш и се подсилихме първо с 4, а после и с още 2 от петричанки. Привлякохме едно попълнение от Сандански – Варджиева, страхотно момиче беше, както и кадри на „Славия“ и Брестовица, които бяха в института и имаха право да играят при нас като девойки. Заредихме победа след победа и до финалния турнир, който бе в Русе, нямахме загуба. Там изравнихме баланса с домакина „Дунав“, защото го бихме два пъти навън, барабар и „Етър“. В решителния мач за титлата с русенки обаче отстъпихме с 2 точки разлика и останахме втори. Това е един от големите ни успехи – сребърни медали от републиканско първенство за девойки старша възраст.
– Интересна е реализацията им нагоре?
– С тези момичета продължихме в женската „Б“ група, каквато бе и целта. Към отбора се присъединиха рускинята Валя Хаджийска, съпругата на Темкиша – Тина Темкова, жената на Мики Тошев – Соня Тошева, която тогава работеше във вестник „Пиринско дело“. Още в първия сезон 1978/79 г. за една бройка не влязохме в елита. Просто за ключовия мач в Ямбол не ни дойде един от основните центрове и нещата се объркаха. Продължихме във втория ешелон със същия състав и предстоеше последният двубой. Тогава шефовете на Окръжния съвет на БСФС Сотир Урумов и на ДФС Бойко Кастрев взимат решение, събират се горе и казват, че от тази година ще правим мъжки баскетбол. А ние имахме готов женски отбор за „А“ група. Но ме извикаха преди въпросния последен мач с „Дунав“ и директно ми заявиха, че бъдещите приоритети са мъжки баскетболен и женски хандбален тим. За мен това, което те направиха, беше най-голямата грешка. Защото следващата 1981 г. мъжете на „Пирин“ влязоха в „А“ група, закъдето щяха да се класират и жените, и бихме имали два отбора в елита. При подобна ситуация нещата биха се развили супер за Благоевград като баскетболен център, защото отношението към отборите в майсторските дивизии е друго, по онова време още имаше и пари за селекция и издръжка на класни състезатели, това би повлякло прогреса на школата и колелото щеше да се завърти.
– А какво стана с последния мач на пиринки в Русе?
– Трябваше да тръгнем сутринта за Русе. Господата казаха: „Ако искате, пътувайте на ваши разноски, дотук с отбора”. Попитах ги: „А кой ще отиде да каже на момичетата?“ – нищо.
– И кой отиде?
– Е, кой, треньорът. А те се скриха. Като си взел решение – иди и го обяви. Защо аз да отивам и да го казвам? Но нямаше какво да се прави, обясних ситуацията пред баскетболистките и те се разотидоха.
– А с Вас какво се получи?
– За компенсация – буф, направиха ме главен треньор на баскетбола. И тогава ние, дето се вика все големи специалисти, не можахме по-рано да вкараме „Пирин“ в „А“ група, а го направи през 1981 г. един Величко Вучков, който беше учител в Икономическия техникум по физическо възпитание с баскетболна специалност. Към Вучков само благодарности за това, което стори – вкара отбора при майсторите след толкова мъки през изминалите години. Той бе начело до 1983 г., но решенията по ония времена се взимаха от други и беше сменен от майстора на спорта Ивайло Киров, който остана на поста няколко години, ала по здравословни причини напусна и се изнесе в София. При него бе постигнат най-големият успех – в Димитровград през 1986 г. мъжете на „Пирин“ се класираха шести в републиката. Наследи го плевенският специалист Павел Димитров, а до 1988 г. през тима преминаха прекалено много баскетболисти от столицата – около 15-16. После дойдоха икономическите промени в държавата, които се отразиха на спорта, и удариха баскетбола в Благоевград. Тогава аз поех „Пирин“, ние все още бяхме в „А“ група, направиха ме по-късно и председател на спортните клубове в града за период от 2 г. Взе се решение през мандата на кметицата Елиана Масева да ни се предоставят спортните обекти на Благоевград и чрез тях да се издържаме. Имаше доста дебати и много хора скочиха срещу нас, но тя ни защити и каза, че ако не можем да използваме по предназначение общината, ще си ги върне. Така зала „Пирин“ в Спортния интернат бе дадена под наем на ЮЗУ „Н. Рилски“, за да се подпомогне баскетболът. Впоследствие ни дадоха и Лимонадената фабрика, но по-късно общината си взе всичко обратно и останахме само със субсидиите от спортното министерство, които не стигаха за никъде. Спонсори на клуба последователно бяха господата Сучев и Икономов, изпаднахме от „А“ група и направихме големи промени в отбора. През 1998 г. на председателското място ме наследи Георги Васев, който след година прехвърли нещата на Владимир Миленков, а за кратко президент беше и Димитър Бакалов. По това време се появи БК „Старт“ и голяма част от школата ни се прехвърли там. Станаха низ от събития, към които не искам да се връщам. Заради това през 2000 г. учредих клуб с приоритетно развитие на женски баскетбол „Веселин Темков“, който се обедини 5 г. по-късно с „Пирин“ под името „Пирин-Темков 1946“ и продължава дейността си. Момичетата, преминали школата на „В. Темков“, ми направиха вълнуващ подарък – специална купа, която ми връчиха на 11 декември, когато чествахме 70-годишнината на баскетбола в Благоевград и треньорския ми юбилей.