Димитър Александров Майсторски е поет, сатирик, актьор и изпълнител на народни и градски песни, автор и на две поетично-сатирични книги, аудио- и видео албуми, записи в медии и почетен гражданин на община Струмяни. Роден е на 14.09.1959 година в село Палат, живее в Микрево. Специалист е по лесостроителство от Горския техникум в Банско. Работил е по създаването на нови гори в Малешевска, планина като технически ръководител към Държавно горско стопанство – Цапарево и към резерват „Парангалица“ в Рила планина. Участва в състава „Джумайци“ – Благоевград, бил е културно-масовик към НЧ „Братя Миладинови“ в Микрево. Има много изяви на самодейни и професионални сцени в страната, а и чужбина.
– Митко, фамилното ти име е Майсторски. Откъде идва?
– Името е хубаво, отпреди появяването ми на този свят. Майсторски! В рода ни е имало известен майстор-строител. Корените ни са в село Палат. Селото сега едва бере душа, но някога там се е строило и се е живяло. Там някой си мой прадядо е строил и хората оценили труда му, като го титулували майстор. Иначе Палат е известно от хилядолетия с древен живот. В турски данъчни регистри се сочи от 1606 година. И лично село било. Не е случайно, че от Палат е капитан Златко войвода. По време на Кресненско-Разложкото въстание е бил капитанин, което ще рече командир и съдник, нещо като старейшина за целия Малешевски район. Още по-известен станал синът му Андон /Дончо/ Войвода. Той пък се подвизава след 1901 година през Илинденските събития и в по-късни години. Бил е и народен представител в София, избран от Петричкия край. С този Дончо Войвода по линия на майка ми Вангелия Чиликова чрез нейния дядо Лазар сме имали някакви родствени връзки. Имали сме нещо и по линия на баща ми Александър. Неговият дядо се е казвал Андрея и е бил в близки отношения с Никола Попов от село Гега, бащата на Антон Попов, този Никола, за когото се пее песента „Айде пушка пукна в Геговската махала, Кольовата къща тежко обсадена от Димаш войвода“. Такива били времената, размирни.
– Докога си живял в родното село Палат?
– Ами преселихме се в Микрево през 1970 година. Бях на 11 години.
– А защо сте се преселили?
– Този въпрос е повече към родителите ми. Истината обаче е такава, че с кооперирането на земята хората са се оказали безимотни и нямало какво да ги задържа. Микрево пък взело да се разраства, а е и на по-централно място, с по-добри пътища и други комуникации. Пък имало и нещо друго – Микрево се приемало като част от Палат, почти половината му земя била на палатчене, но не по наследство, а закупена.
Историята със земите на Микрево е доста любопитна. Поне половината от земите са били чифлик на Джелят бей. Към 1900 година между агите нещо взело да се шушука, че по-добре е да се освобождават от именията си, че били настанали бунтовни времена. Така се стигнало до покупка на чифликчийските имоти на Джелят бей от населението на Палат. Това станало през 1903 година. Дотогава чифликчийските имоти и животни се гледали от аргати. На тях беят плащал повече в натура. Най-често за едногодишен труд наетият чифлигар получавал като „заплата“ 12 оки боб, 300 оки жито, 1 говежда кожа за цървули и 1 златна лира. В това време половин ока небет шекер струвала 1 грош, толкова и ока сол, кутия кибрит пък 5 пари, като един грош бил равен на 100 пари, а 1 лира – на 100 гроша.
Та за чифлика на Джелят бей, дошъл беят на мегдана /гумното/ в Палат, събрали се що имало мъже и направили спазаряване, че Палат дотогава си страдало за орни земи и пасища. Всеки декларирал какво може да даде с уговорка в златни монети и съобразно даденото да участва в разпределението на имотите. Цялата покупка станала за 2400 лири, равняващи се на около 20 кг злато. Преговорите по спазаряването ги водил свещеник Трендафил Костадинов /поп Давчо/. Заслужава си да се споменат и изречените от него думи след скалъпването на сделката: „Тази земя вече е наша. Ние с кръвта и потта си, със злато я откупуваме и никога не щем да видим чужди крак да я тъпче. Наследниците на тази земя трябва да знаят и никога да не забравят това. Да бъдат признателни на предците, които са я купили, отделяйки от оскъдния си залък, за да я имат те и техните наследници“.
– И сега техните наследници, от които си и ти, признателни ли са?
– О, да! Благодарение на тази покупка сега микревчани си имат свои земи и място за домовете си.
– А с Палат какво се случи?
– Палат си го има, но повече в руини и спомени. Неми свидетели на отминал живот сега са църквата „Св. Димитър“, един уникален паметник на културата от 1857 година, сградата на училището, но и много от домовете сега се навестяват от вятър и дъждове. Не звънка училищен звънец, закрито е читалището от 1927 година.
– И това, че хората са си имали имоти в Микрево, ли е основната причина за преселването?
– О, не, има и други. Повлияли са липсата на здравни грижи, на добри пътища, местното училище с началното си образование не е било достатъчно. Бързо намалявало населението, и то главно от мъжката му част, и от работата в близката мина „Славянка“. Много от работещите там не дочаквали нормалната си възраст за разделяне с този свят. Причината била, че флуоритът, добиван в рудниците, се изваждал на сухо и много прах попадал в белите дробове на работещите. Така било, кой да се погрижи да се премине поне на водно биене?
– От вашите близки има ли засегнати?
– Без време си отиде вуйчо ми Иван Чиликов. Баща ми също е поработил в мината, но не е засегнат, защото е бил компресорист, но отвън, а не под земята.
– Митко, кога потърси вратите на читалище „Братя Миладинови“ в Микрево?
– Читалището в Микрево е, така да се каже, нещо като мой дом и съдба, но не е първото място, където съм направил стъпки към свое лично творческо развитие. Нотите и мерената реч взеха да ми се връзват като ученик в Банско. В тамошния Горски техникум се включих в рецитации и пеене на разни тържества в календара му, а и в общия календар на града. Често излизах на градска сцена. Най-често бях със стихотворения на Ботев, Вазов и Вапцаров. Върхът ми бе стихотворението „Опълченците на Шипка“ от Иван Вазов. Не пропусках и Никола Вапцаров. Пеех и една песен за Антон Попов, човекът, с когото Никола Вапцаров свързва и живота, и смъртта си.
– В Банско ли повярва, че си творческа натура?
– Донякъде – да, но нещата се допълниха при войниклъка ми. Служих като артилерист /гаубичар/ в Крумовград. В службата стигнах до чин ефрейтор, но мисля, че там в изкуството бях малко по-нагоре, включваха ме във всевъзможни прегледи на воинското творчество, и то с добри резултати.
– И дойде ред на „Братя Миладинови“?
– Да, дойде ред. Станах културно-масовик. Работата ми бе по сърце, а и по призвание. Състоеше се в правене на програми, на сценарии, на организиране и подготовка на различни състави и фолклорни групи и излизания на сцени. Читалището стана много необходимо за селищния празничен календар и взе да излиза от границите на Микрево, че и на общината. Къде ли не сме били по различни поводи – фестивали, прегледи, чествания, годишнини… Имахме участия на съборите „Пирин пее“, на тези на народното творчество в Копривщица, били сме в София, Велико Търново, Благоевград, прескачали сме държавната граница към Македония, Гърция… Читалището бе дом за много групи и състави, а като венец на тях бе и сега действащият ансамбъл „Малешевци“, който стои и в основата на провежданите от доста години вече международни прегледи на микревска сцена „Малешево пее и танцува“.
– Работата към читалището не пречеше ли на личните ти творчески интереси?
– Не. Даже взе да ги допълва. На един от съборите „Пирин пее“ изпях, а сред журито беше професор Коста Колев. Изслуша ме, похвали ме и ме насочи към запис в Радио Благоевград. Просто хвръкнах в небето от щастие. После се отвори чрез него път към София за записи на мои песни, като ми помогна и големият фолклорист проф. Илия Манолов от Благоевград. Песните бяха „Гюргя на Георги думаше“, „Провикнал се Ильо Малешевски“… Имам записи на песни с помощ и от певеца Валентин Спасов. Имаше и спирания на мои песни от излъчване по Радио Благоевград, какво да се прави, и при изкуството често има не само конкуренция, но и злоба. Все пак стигнах до албума „Подлудяло вино“.
– Ансамбъл „Малешевци“ ли се оказа добрата ти школа?
– „Малешевци“ ми помогна много, но повече съм задължен на състав „Джумайци“ в Благоевград. Там имах добри години на изява, пък и бях обграден от колеги и ръководители като Ганчо Николов, Павлина Теова, Иван Гоцев, Константин Каракостов /Кочо/, Георги Гоцев… Къде ли не сме били – София, Смолян, Златоград, Благоевград…
– Намираш ли разлика в песните от източната част на община Струмяни, Пиринската и западната – Малешевската?
– О, да! Някога водите на Струма са били непреодолима граница и хората са живеели в по-затворени общности. Тези откъм Малешевско си сътворявали и пеели песни по-плавни, каквато е и планината, а откъм Пиринско са по-зъбати, по настръхнали.
– Пееш ли песни по действителни случаи?
– Няма песен, в която да няма нещо действително случило се. След като се създаде обаче и се забрави авторът и става народна, идва време да не се знае от кого и как е създадена. Аз пея песен „Джан Велика Палатска“. За тази Джан Велика се говори, че е била с толкова нежна и бяла кожа, че като пиела вода, се виждало как тече през гърлото й. Ами не е ли по действителен случай песента „Митро ле, Митро, сиво гълъбче“, а и „Шекер бего кула гради“ от Цапарево…
– Записвал ли си песни от хора?
– Много. Само от мама имам над 50. Трябва да се записва, че тези, които са сътворявали, и тези, които са ги пеели, си отиват и не трябва песните им да си отиват с тях.
– Забелязваш ли някакво обществено признание?
– Ами забелязван съм. Имам си своя колекция от медали, грамоти, статуетки и други отличия от мои различни изяви. Почетен гражданин на община Струмяни съм. Не съм злобен човек и приемам като високо отличие взаимното уважение. Като срещна познати, не виждам да отвръщат очи от мен, заговарят ме и си мисля, че нещата ни са взаимни и това е слънцето, което искам да ме грее.
– Ти си и текстописец…
– Думите, освен че изразяват нещо, съдържат и музика в себе си. А музиката, тази в пеенето, не може без текст. Мерена реч се е налагало да търся и при изготвяне на разни сценарии. Така се озовах и на полето на поезията. Много ме поощри в това отношение Христо Филчев, човек с усет. Той прочете някои мои неща и ми вика: „Божията искра на поета я има у тебе. Вярвай и пиши, пиши и вярвай“. Тези думи ме окрилиха, а една от тях – „пиши“, я приех като мой символ, но заменена с „работи“. И ето, имам две книги. И двете са поезия в житейска лирика и сатира. Казват се „Пор и лисица“ и „Прекършен клон“.
– Хваща ли те понякога яд за нещо?
– Случва се. Веднъж дори щях да побеснея. Имах представена песен за конкурса „Пирин фолк“ в Сандански. Бях предал всичко. Слушам веднъж излъчване на песен по националното радио, която по мелодия си е чисто като моята песен, а и по текст, само леко променен. Боже, каква явна кражба! Но и такива неща са били възможни, та вече внимавам.
– За чалгата какво мислиш?
– Когато животът стане чалга, какъвто според мен сега е в родината ни, ще има място и за такова творчество и пеене.
– Имаш ли хоби, с какво друго се занимаваш?
– Някога играех футбол, а сега шах. Имам и лозе, градина – та поработвам си.
– Кумири имаш ли?
– Не точно кумири, а хора, които уважавам, заради творческите им възможности. Сред тях са македонските изпълнители Никола Бадев, Васко Илиев, Александър Сарийски, нашите Ганчо Николов, Иван Гоцев, Павлина Теова, Румяна Попова, Георги Гоцев, Емил Ристосков…
– Какво си пожелаваш да ти се случи занапред?
– Какво – Бог здраве да дава и огън към творчество да не угасва.
– Нещо оптимистично за финал?
– Ами една епиграма от книгата ми „Прекършен клон“:
Мечта си имам, хора –
да вляза във затвора,
че щом попадна там,
редовно аз ще ям…
