Йордан Гълъбов е роден през 1964 г. в Благоевград. Израснал е в Орлин махала в областния център. Завършва техникум в София със специалност „Пътни и строителни машини“, след което е разпределен да се усъвършенства в професията в продължение на 5 години в родния си град. В началото на милениума получава покана за работа като технически ръководител в италианска компания и оттогава строи нови и рехабилитира стари пътища в Таджикистан, Азербайджан и Украйна, където открива за втори път любовта – красавицата Леся Миско. От първия си брак има дъщеря Силвия, която работи във Военното окръжие в Благоевград.
– Данчо, как те намериха италианците и вече повече от 15 г. не те изпускат?
– Започнах да се занимавам с асфалтополагането през 1986 г. в „Благоустройствени строежи“. Времената бяха такива тогава, сключваха се предварително договори с училището, в което учиш, че при завършването ще работиш за 5 години там, където те насочат. Имах шанса да бъдем подизпълнители на италианска фирма по рехабилитацията на пътя Дупница-Левуново. Очевидно са ме харесали и така се започна моето митарстване в чужбина и до ден-днешен, а както е тръгнало, и много занапред. Бях принуден да напусна родината по икономически причини, естествено. Предложиха ми заплащане три пъти по-високо, отколкото в България.
– Лесно ли взе решението да станеш гастарбайтер, далеч от дома и приятелите?
– Не беше толкова трудно, защото тук нямаше как да осигуря материално семейството си, детето си. Ако искаш да имаш пари, трябва да се решиш да заминеш за чужбина. Затова не се поколебах, когато ми предложиха договор. Първото ми работно място бе Таджикистан. Там останах 3 години. Попаднах на място, съвсем различно от света, в който ние живеем. Религията е мюсюлманска, законите са различни, нямах представа как местните ще ни посрещнат, дали няма да са враждебно настроени. Тогава там току-що беше свършила гражданската война, навсякъде имаше въоръжена охрана с автомати, което бе доста стресиращо. Извадихме късмет скоро след пристигането ни да си изберат легитимен президент и обстановката постепенно се нормализира.
– Как живеят хората там?
– Тогава живееха доста по-зле от нас, но като хора са дружелюбни. Порядките им са странни, но постепенно свикваш. Употребата на алкохол е табу, пътувахме по над 100 километра до столицата Душанбе, където се продаваше нещо по-силно за пиене. Въпреки големите горещини през лятото носенето на къси панталони не се разрешаваше за местните и ние предизвиквахме присмех у околните. Бяхме петима българи и заради жегата си слагахме късите гащи, без да ни интересува, че сме обект на подигравки, че колите спират и ни оглеждат като извънземни. Но най-много ни липсваше свинското месо. Затова на два-три месеца прескачахме пак до Душанбе, където имаше руски пазар и се продаваше свинско.
– Как се озова в Украйна?
– Благодарение на същата фирма. Предложиха ми първо работа на обект в Азербайджан, но там не можахме да се сработим с прекия ми шеф и реших да се прибера вкъщи. Парите са си пари, но животът на гурбетчията е тежък и те изцежда. Останах в България година и осем месеца. Работих в португалска фирма, реновирахме Ботевградско шосе в столицата. Точно тогава, беше 2007 г., страната ни лека-полека излизаше от кризата. Възходът обаче се оказа кратък и през 2009 г. се озовах отново с италианците в Украйна, където заплащането беше от порядъка на три-четири-пет пъти повече в сравнение с България. Убеждавам се, че в чужбина хората ценят специалистите и кадърните се реализират. Затова повечето млади хора бягат навън от родината, защото собствената държава не им предоставя условия за реализация.
– Какво различаваше Украйна от другите държави, където си работил?
– Украинците са от нашата кръвна група. Слънчеви и весели хора са, изключително учтиви. Приемат те бързо като свой. Сядаш с тях на маса, след час-два вече сте станали близки приятели. С една дума, широки души. Там ми харесва много. От професионална гледна точка е интересно, че в Украйна магистрали не се строят, само пътища първа категория, две платна в едната посока. В интерес на истината пътищата им са в окаяно състояние. Казаха ми, че от 1980 г., от олимпиадата в тогавашния Съветски съюз, никой в Украйна не си е мръднал пръста по въпроса.
– Ако направиш сравнение, защо и у нас пътищата са в такова окаяно състояние?
– Едната причина е некачественото изпълнение, втората – вероятно в многото кражби. Ще дам пример от 1999-2001 г., когато правихме отсечката от Дупница до Левуново. Контролът на работата беше изключително строг, имахме качествени материали и неслучайно пътят стои до ден-днешен. Това са повече от 15 г., поддържа се с кръпки тук-там, но си остава добър. Сещам се, когато ходих на семинар в Германия през 2008 г., зададох въпрос на лектора: Защо при вас имате пътища, професоре, а при нас нямаме? Той ми отговори: Ами защото във вашия републикански бюджет са предвидени милиони за пътища, а в нашия билиони. По канон на всеки 7 г. трябва да се прави рехабилитация на пътя със смяна на износващия слой, в Европа го спазват, в България – не.
– Какъв е животът в Украйна?
– За чужденците е добре, защото работиш ли добре, добре ти плащат. За мен имаше още един стимул – срещнах новата си любов, колежка от фирмата. Иначе за местните не е лесно. Минималната пенсия е между 60 и 80 евро, най-много получават миньорите и работилите в по-специални сфери. Средната заплата достига около 5000-6000 гривни, това прави 330-400 български лева. Храната им обаче е по-евтина. Прави ми впечатление, че всяка педя земя се обработва, а не както у нас да се виждат пустеещи земи. Нямат напоителни системи, защото природата им е дала достатъчно дъждове през лятото. Хората са много религиозни, знаете, че изповядват православието. В началото се притесних, че като дойде неделя или някой християнски празник, нищо не работи, не може да видиш човек на улицата. Оказа се, че всички са в черквата да присъстват на празничната литургия. Преди да свърши ритуалът, никой не сяда на трапезата да се храни. Спазват повелята, че неделята е дадена от Господ за почивка. Свикнах бързо с порядките им, имам много приятели.
– Къде живееш в Украйна – под наем в апартамент или къща?
– В къщата на родителите на половинката ми. Домозет съм, но на всеки пожелавам да е като мен. Гледат ме като писано яйце. Не се налага да работя по двора, само ако аз имам желание, иначе никой не ме кара.
– Как се отразиха събитията с анексирането на Крим от Русия и напрежението в страната?
– Зле. Хората мислят, че това не е тяхната война, а на политиците. В западната част на страната, където живея, не приемат Русия като братски народ, за разлика от източната част, която е проруски настроена. Ние сме на около 400 километра от зоната на събитията. Но не е съвсем вярно това, което се съобщава по медиите, че има малко жертви. Говорил съм с тамошни хора, поне по 4-5 жертви се дават всеки божи ден, престрелките не спират. Поне 80 процента от военнослужещите са от западната част и гинат млади момчета без време.
– Липсва ли ти нещо от България там?
– Нормално е да ми липсват приятелите, нашенските вкусотии. Тяхната кухня е по-особена. Обичат гозби със сметана, на всичко слагат захар и съчетанието с киселото например не ми се нрави особено. Сещам се в началото, когато пристигнахме в Украйна, седнахме с един колега и приятел, Петър Станински, в една кръчма да полеем първата заплата на украинска земя. Поръчахме си салата от зеле, оказа се със сладък вкус. Попитахме сервитьорката да не би готвачката нещо да е объркала, а тя искрено се изненада: Е, как може зеле без захар. После се сприятелихме и когато влизахме в заведението, тя подвикваше към кухнята, че българите са дошли и да внимават с овкусяването. И още нещо различно – те не пекат месото, а го пържат. На Великден се коли не агне, както сме свикнали в България, а прасе.
– Би ли се върнал да живееш в България?
– Докато съм нужен на фирмата, нямам намерение да се връщам. Може би чак след пенсионирането. Готов съм да работя навсякъде в Западна Европа. Носталгията отдавна отмина. Първите пет-шест месеца в живота на гастарбайтера са най-тежките, после се пречупваш и започваш да устройваш живота си спрямо новите условия. Технологиите също спомагат за адаптацията, можеш да се чуваш и виждаш по скайп ежечасно с близките си хора. Не е като в Таджикистан например, когато само в неделя вечер влизаш в онези до болка познати телефонни кабини в опит да се свържеш с родината или пишеш писма. И все пак разстоянието си е разстояние, неслучайна е народната мъдрост „Невидени очи бързо се забравят“. Много семейства се разделят така, включително и моето. Хората се отдалечават един от друг почти неусетно.
– Поддържаш ли връзка с други българи, когато си в чужбина?
– Станахме близки приятели с моя съгражданин Петър Благоев. С него започнахме заедно още в „Благоустройствени строежи“, после в Таджикистан и така до ден-днешен. Като цяло обаче българите сме трудни хора, с труден характер. Егоизмът и завистта са най-лошите ни черти. В първия момент се сприятеляваш с някого, мислиш, че можеш да му се довериш, но след това едно отпускане – и получаваш нож в гърба. Усещал съм го много пъти върху себе си. Иначе сме трудолобив народ, но явно през вековете се е насаждал този манталитет някой да ни командва, да ни контролира изкъсо, да ни натиска, в противен случай гледаме да я караме по-лежерно. Аз съм демократ по душа, борил съм се за демокрацията, но вече 27 г. чакам нещо да се промени към по-добро, а не се получава. Затова не ми се връща за постоянно в България.
Интервю на
СТОЙЧО СТОИЦОВ
