След 50 години живот на колела 77-годишният Славчо Павлов, бивш международен шофьор, похарчи и последните си пари, за да купи къща в родното си село Горно Спанчево. До 1962 г. Славчо Павлов живее в бащиното си село. По това време вече е уволнен от казармата и започва работа в селото на камион – сваля трупи от балкана за Катунци, Сандански и Петрич. Не вижда обаче бъдеще за себе си на село и заминава да работи в Кремиковци. Ето какво разказа той пред репортер на вестник „Струма“:
„Няма да забравя 1962 г. Вземах 30 лв. аванс и 30 лв. заплата, а точно тогава се смениха и парите. Уволних се и на 5-ия ден започнах работа в Катунци, свалях с камиона дърва от балкана. Сега младите не можеш да ги накараш да работят това. Баща ми работеше в пивницата в селото и вземаше по 40 лв. заплата. Сутрин продаваше хляб в селската фурна, а вечер отваряше пивницата. Майка ми, братята и сестрите работеха тютюн.
Няма да забравя каква мизерия беше – купя си обувки, после няма какво да ям. Парите малко, а аз младо момче. Ходех в центъра на Катунци да ям за 0.60 лв. в работнически стол. В ресторанта обядът струваше 2 лв., но парите не ми стигаха за там. Започнах да се срамувам от родителите си, работех, а пари нямах. Ида при майка, търся й 5 лв., а тя се гърчи, защото й даваха от ТКЗС-то едни авансови плащания, но тя се чуди кое по-напред да купи – сапун, олио и т.н., или на мен да даде. На баща ми не смеех да му търся, защото ще каже: „Чакай бе, ти на работа ходиш с камиона, пък от нас искаш пари“, а той вземаше 40 лв. заплата и се грижеше за двама братя и две сестри след мен.
По-старите шофьори в Катунци се поддържаха с началниците, а нас, младите, кучета ни яли, такова беше. И тук, над селото, ме спират един ден даяджиите, а механикът, който беше станал началник, ме бе подвел да взема друга кола, тъй като уж сам съм щял да работя и да вземам повече пари. Това беше за около 2-3 месеца. Но колата не можеше да издържи на толкова работа – имаше скъсано шаси, постоянно проблеми с ресори, радиатор… Даяджиите взеха талона на колата тогава и видях, че е кърпена и не е изправна за работа. Колата стоя седмица в Катунци, докато я ремонтират. През това време стола го бяха затворили вече и нямаше къде да ям, а 2 лв. за обяд и толкова вечерта не ми се даваха в ресторанта.
Прочетох тогава някаква обява, че търсят шофьори в Кремиковци, и си казах – ще се бяга натам. Изкоментирах го с един познат, който работеше там, и той ми каза: „Утре идваш и почваш работа“. Оттам си плюх на петите, както се казва, и в Кремиковци. Намерих чичо Боре, той ме откара при началника на транспорта там и на другия ден започнах работа пак като шофьор. Имах подсигурено общежитие с отопление, с белите чаршафи, стол, обяд и вечеря за 60 ст. Заплатата ми вече обаче от 60 лв. отиде на 190-200 лв. В събота и неделя не работехме. Започнах да ходя на театър, кино, имах пари за дрехи и обувки. Друго си беше по София, направо друга държава.
Шофьор бях през целия си живот. В Кремиковци изкарах 2 години, после започнах в монтажен район по транспорта и съобщенията (поддържане на телефонните линии в страната). В пенсия излязох от фирма за международен транспорт, в която работих 28 години. Бил съм в Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак, Сирия, във всички европейски държави. Имам зад гърба си изминати 4 млн. км. Животът ми мина в тези кабини. През 1998 г. се пенсионирах.
Ние с мойта баба Цветанка имаме двама синове, две снахи и 3-ма внуци. С Цвета се запознахме навремето в Сапарева баня. Оженихме се след една година дружба и 4 години живяхме в Дупница на квартира, тъй като тя е от село Ресилово. Тогава беше така – нямаш ли жителство, не те вземат и на работа. Та моят шеф тогава от угоително стопанство „Родопа“ Димитър Петков от село Стоб я уреди за гражданство. След тези 4 години на квартира отидохме в нейното село Ресилово да живеем, тъстът беше тогава горски на 3 села. Шефовете бяха приятели с родителите на жена ми и се ползвах с привилегии. Тъщата – селска жена, но масата все беше пълна с гости. Пари нямаше, но ядене в изобилие имаше.
Жена ми първите години беше все по болниците, докато създадем децата“, продължава разказа си дядо Славчо, а баба Цеца добавя:
„Един спонтанен аборт ми съсипа живота. За 4 години имах няколко мъртви раждания, все в големите месеци. С 3+ албумин бях, анемична. И уж съм добре вече, изпишат ме от болницата и докато се прибера до дома, линейката ме връщаше пак и белята ставаше. Господ ми даде въпреки това двама синове. През 1969 г. родих големия си син, докато го износя, през цялото време бях във 2-а градска болница. Работих години наред в едно първокласно заведение в центъра на Дупница – „Рилски езера“. От 8 до 14.30 ч. ми беше смяната, децата в 15 ч. се прибираха от училище и детска градина. Животът ми мина от рейса у дома и обратно. 10 години имах и закусвалня“.
„Сещам се, през 81-а година, когато изгориха шейха в Иран по време на войната, три месеца нямах връзка с никого от близките ми. Няколко пъти жив ме погребали, мислели си, че съм убит там. На жена ми й казала друга жена, че в Сапарева баня всички коментирали, че ние, двама български шофьори, сме убити“.
„Децата се уплашиха, като го видяха, когато се върна, целият брадясал, черен, но жив“, сеща се баба Цвета за тежкото минало.
„50 години живях с мисълта да се върна един ден на село и тази мечта ми се сбъдна“, казва дядо Славчо. „Единият от братята ми живееше в София, другият – в Благоевград, но след като се пенсионираха, също се нанесоха в бащината ни къща. Беше много малка, за да не е пренаселена, с баба Цвета подадохме документи да купим етажа в центъра на селото“, разказва дядо Славчо. „Сградата е строена преди много години от местните хора на трудови начала и след години я присвоява РПК-то. Местото на парцела е на мой вуйчо, но той млад умира, жена му се омъжва по Северна България и мястото тук остава празно и селото го използва. Хората си мислеха, че с връзки съм купил етажа, няма такова нещо. И сън ми се е сънил за това място как баба ми го показва.
Щях да играя на търг преди няколко години за парцела горе на конака, където беше старата ни къща. Там съм живял до 15-годишен. Но като отидох за търга в общината в Сандански, видях един доктор от Благоевград – уролога д-р Узунов, честитих му и оставих на него имота. След това отидох срещу общината в РПК – Сандански да питам дали ще продават тая „плевня“ в селото, дето живея сега. Казаха ми, че ще се продава, но трябва да се състави комисия, която да направи оценка. Така след около 4 месеца ми казаха вече цената и аз доволен, че няма да се свираме в по една стая с братята ми, купихме етажа за 18 000 лв.
Цял живот жената с нейната заплата гледаше къщата и децата, а моите пари ги спестяваше. 3 къщи сме направили общо. 2 са в Ресилово и тук етажът в Горно Спанчево. Сега си живеем във всекидневна, 2 спални, голяма баня с тоалетна имаме. Много ни е хубаво и уютно, направихме си всичко по мерак, сега само здраве да имаме, за да се радваме на децата и внуците. Големият ни син Спасимир е международен шофьор в Австрия, другият, по-малкият – Веселин, живее в Ресилово, има бизнес с автовоз, кара коли от Италия. Той работи 10 години в чужбина и след това стана частник. Ние не сме му помогнали хич, дори той на нас помага.
Всичко правихме на нова плоча, етажът беше едно цяло помещение с навес. Дограмата беше желязна и всичко сме ремонтирали основно. Спестените пари, над 40 000 лв., съм вложил в този етаж“, разказа бившият международен шофьор.
„Аз се чувствам като на чуждо“, категорична е баба Цвета. „Няма да свикна, но се съгласих да дойда заради съпруга си. Ресилово ми липсва много, там са ми всички роднини, децата ми израснаха там. Съгласих се да дойда в Спанчево, за да направя неговия кеф, защото цял живот бяхме разделени – кога аз по болници, после той по пътищата, затова си казах – айде, този път да е на неговата воля“, заяви 70-г. жена. „За да заделим парички навремето, бях лишена от най-хубавото, сега той е в едната стая, аз в другата, това е животът. Пожелаваме си сега само здраве.
През лятото се занимаваме с овощната градина, имаме ябълки, праскови, круши, имаме лозе и пчели. Вадим мед, а хората ни знаят и идват да си купуват. Преди продавах на сергия на улицата, но получих лек инсулт и сега гледам да се щадя“, разказва баба Цветанка.
„Цял живот работих за къщи“, коментира доволен дядо Славчо. „Строих като ненормален, но съм доволен, че като баща съм оставил нещо на децата си. Оттук нататък обаче освен болести нищо хубаво не ни очаква. Бабата ми трета година как получи инсулт, притеснявам се за нея, гледам да съм плътно до нея и да й помагам за всичко, та да ми е жива и здрава и да се гледаме до дълбоки старини“, заключи 77-годишният Сл. Павлов.
