Писателят и публицист Цанко Серафимов е автор на повече от 20 книги с поезия, публицистика, проза, литературознание. Той е роден в с. Баничан, Гоцеделчевско. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е редактор във в. „Пиринско дело”, кореспондент на в. „Земеделско знаме”, работил е в областта на културно-историческото наследство. В продължение на 30 г. е собственик и управител на издателство, специализирано в издаване на историческа литература.
– Г-н Серафимов, какво е важно да се знае за Илинденско-Преображенското въстание в навечерието на неговата 120-годишнина?
– Илинденско-Преображенското въстание е вторият етап на българската национална революция, чийто първи връх в освободителната борба бе Априлското въстание през 1876 г. Илинден 1903-та е апогеят в битката за осъществяване на националния идеал на македонските и тракийските българи.Въстанието е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като са преодолени противоречията с базирания в България Върховен македоно-одрински комитет. То е най-мащабното въстание в новата българска история, в чийто въоръжени чети се сражават 26 408 въстаници срещу 350 931 души турска войска. Бойните действия се ръководят от щаб в състав Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев, като военен ръководител е Борис Сарафов, офицер от българската армия. Броят на офицерите от българската армия, участници във въстанието главно като войводи, е 48. Въстаническата армия води тежки сражения в продължение на близо три месеца…
Отзвукът в Европа и Америка е голям. Героизмът на българите в Македония и Тракия е отразен в над 82 000 статии в световния печат. Една от важните цели е постигната – европейското обществено мнение е предизвикано да заеме позиция по българския въпрос на Балканите.
– Летописецът на въстанието Христо Силянов определя илинденския подвиг не само като най-високата точка на борческо напрежение в Македония, но и като изкупителна дан на общия български стремеж към свобода. Жив ли е все още този исторически урок в българската национална памет?
– Всяка борба, водена с пропаганда и оръжие, взема своите свидни жертви. Героите, които славим днес, не са станали случайно герои. Давайки революционна клетва, те обричат себе си. Затова понякога действията им изглеждат безумни. Страхът, боязливостта, колебанието са чужди на илинденските герои. Те едва ли са се чувствали изкупителна дан, по-скоро така изглеждат в очите на съвременниците им. По-сетнешните поколения ги възприемат с ореол на герои на българския стремеж към свобода.
Като писано слово този исторически урок в българската национална памет съществува. Но кажете ми в един клас в училище колко са отличниците по история? А тези, които ръководят днес държавата и обществените дела, интересуват ли се от тази памет? По-скоро тази „материя” им е чужда… Всеки, който е решил да се занимава с политика, би трябвало да бъде подлаган на тежък тест по българска история! Тогава няма да се спъваме в един и същи камък.
– Известно е, че водачът на ВМРО Иван Михайлов е имал разговори с Христо Силянов, които са били безценни при написването на втори том „Спомени”. За срещата им има ли запазени свидетелства в архива на Иван Михайлов в Рим, съхраняван от Вида Боева-Попова?
– Благодарение на благосклонното отношение на г-жа Вида Боева-Попова (личен и политически сътрудник на Иван Михайлов в Рим в продължение на три десетилетия) към моите занимания с публицистика на исторически теми имам привилегията да получавам от нея някои интересни материали, съхранявани в архива на водача на македонското освободително движение Иван Михайлов. В книгата ми „Синята тетрадка и още…” разказвам, че когато участникът в Илинденско-Преображенското въстание и летописец на това величаво събитие Христо Силянов през 1933 г. издава първия том на „Освободителните борби в Македония”, лидерът на ВМРО поисква среща с него. В архива му е запазена ръкописна бележка, както и препис на пишеща машина, подготвен за том 2 на „Спомени”. Ето и съдържанието:
„Среща със Силянов. Много приятно впечатление. Случайно в разговора узнах, че има спомени за Преображенското въстание (Одрински вилает 1903 г., където е бил от ръководните хора). Повече от странно бе, че не са били издадени почти 30 години след въстанието. Не е имал средства. Стеснителен да ги предложи някъде да ги издадат. Наредих с наши средства да се отпечатат и всичките екземпляри да се предадат нему. Той обаче е раздал известна част от тях на разните македонски организации безплатно”.
Този факт показва с какво уважение и почит Иван Михайлов се отнася към дейците от стария период на революционната борба.
– Срещал ли се е Иван Михайлов с някои от героите на Илинденското въстание?
– Когато избухва въстанието, той е на 7 години. В Щип, буден български град, семето на революцията е посято от най-първите дейци на освободителната борба Даме Груев и Гоце Делчев, които са учители в родното място на Иван Михайлов Ново село. В първия том на спомените си той пише: „Делчев и Груев, както е известно в Щип и Ново село, успешно опитаха, че революционната организация може да обхване широка народна маса…”.
Мише Развигоров, главният щипска войвода, пленява малкия Ванчо с внушителното си излъчване. Той и четата му няколко пъти отсядат в къщата на Ванчо; той дори разговаря с войводата. След Илинденското въстание Мише Развигоров се превръща в страшилище за сърбоманите, мнозина от които са наказани от четата му. Народът вижда в негово лице своя закрилник. Известно време секретар на четата му е младият Тодор Александров, който е съсед на Гаврилови, т.е. на Ванчо Михайлов. Ванчо е едва 12-годишен, когато става свидел на покрусата на щипяни от смъртта на Развигоров. В спомените си той разказва:
„…Мало и голямо тъгуваше. Появи се наскоро песен, от която помня двустишието:
„За народа Мише бе спасител,
за тирана – враг неумолим…”
…Идеално превъплъщение на апостолите Груев и Делчев – така, както образът им, съхранен в паметта на срещнатите от тях хора, бе за нашия край Развигоров, за когото знаеше мало и голямо. Неговата слава и обаяние в областта между градовете Скопие, Велес, Щип, Радовиш, Кочани, Кратово, Куманово, с център широкото Овче поле, надминаваше тая на двамата първоапостоли на ВМРО.
– Кои са били революционерите, на които той се е възхищавал?
– Даме Груев и Борис Сарафов. За Ванчо Даме е сърцето и душата на организацията. По време на въстанието той е избран заедно с Борис Сарафов и Атанас Лозанчев за член на Главния щаб. А след края на въстанието остава в Македония, за да продължи борбата. Той е човекът, който потушава конфликтите между различните идейни течения в революционното дижение.
Иван Михайлов оценява Борис Сарафов като уникален революционер с европейска известност и широки възможности за печелене на съмишленици за македонското българско дело. Като военен ръководител на Илинденското въстание той успява да проведе редица сражения. Неговото име дефилира в европейската преса. А след въстанието той е посрещнат в София като национален герой.
Осемнадесет години след подлото убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов от именника на българщината и оръдие на чужди интереси Тодор Паница именно Иван Михайлоов нарежда изпълнението на отдавна издадената му смъртна присъда – атентата във виенския Бургтеатър, изпълнена от героинята Менча Кърничева, която скоро след това става негова съпруга.
– Като изследовател на архива на Иван Михайлов запознат ли сте със спомени и документи за знакови фигури на ВМРО, свързани с Илинденското въстание?
– Иван Михайлов се отнася с голямо уважение към революционерите от турско време и поради това, особено след деветосептемврийския преврат през 1944 г., много от старите дейци са изпращали спомените си и други документи на „сигурно място” – при Ванчо в Рим.
Интересен е случаят с дневника на легендарния костурски войвода Васил Чекаларов. Дневникът обхваща събитията от 1901 до 1903 г. и е написан непосредствено след въстанието. Чак през 40-те години на 20 век дъщерята на войводата Екатерина Чекаларова-Новакова предоставя дневника на своя родственик – стария войвода Лазар Киселинчев, за да бъде подготвен за публикуване. Но това съвпада с най-позорния период в новата българска история – македонизирането на българите в Пиринска Македония и подготовката за присъединяването й към Югославия. Лазар Киселинчев разбира, че този дневник, запечатал героични прояви на българския дух по време на Илинденското въстание, няма да види бял свят. И заедно със Спиро Загоричанин отпечатват на пишеща машина повече екземпляри, които предоставят на верни приятели, за да се запазят за историята.
През 1948 г., по време на процесите срещу Трайчо Костов и другите обвинени в проюгославизъм, МВР изземва екземпляри от дневника, до които успява да се добере, за да го използват като веществено доказателство срещу обвиняемите. А всъщност дневникът свидетелства за горещия български патриотизъм на Васил Чекаларов и много от участниците в описаните събития.
Спиро Загоричанин успява да съхрани екземпляри от дневника, и за да е сигурен, че ще запазят поне някои от тях, през 1960 г. успява да го изпрати в Торонто, Канада, на родственичката на Васил Чекаларов – Мария Шандурова. За да бъде на по-сигурно място дневникът, тя го предава на Иван Михайлов при едно посещение при него в Рим.
– Има ли сведения как е бил възприет текстът на този дневник от Иван Михайлов?
– Иван Михайлов оценява високо достойнствата на ръкописа и възлага на най-близкия си сътрудник Асен Аврамов да го подготви за публикуване като поредица във в. „Македонска трибуна“, издаван в САЩ от македонските патриотични организации. Но заболяването на Асен Аврамов и смъртта му през 1968 г. осуетяват отпечатването му.
В архива на Иван Михайлов в Рим има документ с разбор на съчинението, направен от Ванчо. Съпругата му, героинята Менча Кърничева, записва размишленията му, които, както се вижда, съдържат ценни оценки, имащи значение и днес. Първите страници са написани с молив и трудно се четат. Следващите страници имат нова номерация – явно Иван Михайлов е започнал да диктува отново:
„1. Дневникът на Чекаларов е една много ценна фотография за онова време, който трябва да се запази. Просто е един релеф за настроения, за хора, за него самия, за противника-поробител и за неговия помощник гърка и гъркоманството.
2. Той е една биография ден за ден и, естествено е, че с нея се отразяват неговите, на Чекаларов действия главно.
3. Получава се обща характеристика на борбата в целия Костурски край. Разбира се, там биха могли да влязат още хиляди детайли. Напр.: Ако се е запазил дневникът /ако не се лъжа/ на Лазар Киселинчев, който го е заровил при едно сражение…
4. Трогателно е да се прочете с какъв краен идеализъм се е почнало организирането, имайки на ръка само един пищол. Това е просто белег на беднотия откъм средства и оръжие, който ще следва и през по-късния период на освободителното движение.
5. Идейната и материалната подготовка на населението в Костурско е повече от плачевна. Вероятно и в другите краища положението не е било блестящо, но смятам, че е било по-добро.
6. Гъркоманството е една страшна язва за онова време и човек се удивлява как въобще тия герои и труженици не са се отчаяли, а са продължили да работят живи и здрави при такива размери на предателство. Факт е, че турската власт си е служела с гръцкия владика и това не е фатално за българското население и борците.
7. Възхищение и адмирации предизвикват спомените на ония, които при толкова тежки условия са работили и са се жертвали. Чекаларов е бил един от тях, в непрекъснато движение.
8. Накрая на въстанието много от четниците се разбягаха, но това не е за учудване, като се има предвид, че краят се вижда от всички.
9. Жените са се показали по-здрави и жертвоготовни от мъжете в много места и моменти.
10. Въобще човек се чуди, че са влезнали във въстание при тази неподготвеност. Но не са могли да избегнат.
11. Идеите на водачите не са много подчертани. Във връзка с пристигането на Янков /войводата полковник Атанас Янков – бел Ц.С./ там се изразява мнение да не им се бъркат от България.
12. Поставих си въпроса: предателствата или героизмът е повече. Във всички борби почти малцина са, които рискуват и са герои. Така е и при нас.
13. Дневникът е незавършен. Липсва последната книжка. Къде е? Но трябва да се разпитат хора от оная епоха, които биха дали сведения за живота и смъртта на тия герои.
14. Дали да се отпечата и как тази книга?
Според мене, ако се печата, не трябва да се променя текстът, защо и къде бъдещите поколения биха намерили този истински негатив. Трябва да се печата както е, с всички добри и лоши страни за оная епоха. Другото би било да се фалшифицира историята, ако не е вече сторено в някои пунктове от преписвачи…”.
Иван Михайлов продължава размишленията си:
„Сега дали е полезно да се печата и от МПО е един много сериозен въпрос за разглеждане. Мисля, че трябва да се препише от някого на восъчна хартия, да се направят /на циклостил/ 20-30 екземпляра и тогава да се оставят в някои библиотеки, и в България, разбира се. Най-полезно би било комунистите да ги напечатат, та тогава никой в Америка няма да се сърди на нас. Но ако се пратят 2-3 ксерографични екземпляра до Академията на науките и до библиотеките, може да се излъжат /комунистическите институции/. Така няма нужда да се премахват от текста имената на предателите. Иначе, ако ги заличим, за хатъра на този или онзи, кой ще заклейми гъркоманите? Ако МПО ги напечата обаче, ще трябва да ги махне някои имена и прояви.“
– Има ли шанс да се пропука стената на антибългаризма в Северна Македония, изградена с хоросана на лъжата и фалшифициране на българската история, особено за Илинденското въстание?
– Ако използваме метафората с хоросана, можем да кажем, че стената на антибългаризма е изградена с тухли-фалшификати, тухли-удбаджийки, тухли-идризовки, споени с хоросана на лъжата. Допреди 20-30 години тази стена успешно изпълняваше своята роля и историческата истина за принадлежността на болшинството от християнското население в Македония към българския род трудно достигаше до хората, особено до младото поколение, което не знаеше друга истина, освен натрапваната от сърбокомунистическата пропаганда. Но в научните среди, които се занимаваха и се занимават професионално с история, са наясно с Истината. Някои изследователи, за да демонстрират „обективност” в поднасянето на историческите факти, те ги публикуват в оригинал, но неизбежно с обширен предговор, в който много често твърде грубо се набиват идеологически клишета и митове, легитимиращи македонизма като единствена религия, която сее мрак в съзнанието. Освен това подобни издания са в ограничен тираж (само за пред научния свят) и достъпът до тях е труден. Аз притежавам две такива издания, в които са представени турски и френски документи, свързани с Илинденското въстание.
В първите години след обявяването на независимостта на Бивша югославска Р Македония, в Скопие излязоха книги с автентични документи за Илинденското въстание. През 1993 г. Архив на Македония – Скопие издаде две ценни книги, които по недвусмислен начин показват българския характер на славянското население в Македония, което се вдига през 1903 г. срещу османската тирания. В сборника „Турски документи за Илинденското въстание“ са включени документи, които се отнасят до Битолския вилает по време на самото въстание. В предговора на съставителя д-р Александър Стояновски се казва, че македонските въстаници и цялото население /без да се смятат влашкото и гръцкото/ в Македония се третират като българи. Според автора това се дължало на влиянието, което извършила Българската екзархия както върху официалните турски власти, така и върху съзнанието на местния човек… Авторът изказва голямо съжаление, че е пагубно за науката в Р Македония, особено за историческата, че такова название на македонския народ /като българи/, с което толкова злоупотребява турската власт, е много вредно. Но още по-вредно би било, ако се откажат от това огромно архивно богатство. Още по-страшно е, ако се опитаме да съкращаваме или преправяме нещо в тия документи…
Едно откровение, достойно за уважение.
Не по-малко интересен е сборникът „Илинден във французките дипломатически документи“ – подбор, редакция и коментар на д-р Глигор Тодоровски. Повечето материали са донесения на френския вицеконсул за организацията на въстанието и въстаническите акции и сблъсъците между аскера и революционерите. Д-р Тодоровски изказва съжаление, че френски дипломатически представители в Турция не признават националния идентитет на македонците. Те третират Македонската революционна организация като българска, а оттам и употребата в документите на названията: българи вместо македонци, българин, българска организация, български комитети, българските села и градове…
Умният гражданин в РСМ вече все по-малко се оставя да бъде жертва на сърбокомунистическата пропаганда.
Съвременните средства за комуникации, които не признават граници и стени, извършват тотална ерозия на стената на антибългаризма, превръщайки хоросан на лъжата на съставните му части. Скоро тази стена от тухли-фалшификатки, тухли-удбаджийки, тухли-идризовки ще рухне. Е, нейните архитекти и строители са все още живи и те подготвят в своите лаборатории друга спойка, заместител на хоросана. Дали усилията им не са напразни? Ще станат напразни, ако вестителите на Истината не забравят завета на Иван Михайлов: „Не е достатъчно да се чувстваш прав, а е нужно и другите да разберат, че правото е на твоя страна”.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
