Божидар с майка си Галина пред стенописната семейна емблема на "Левски" /София/ в Кресна
С родителите си в двора на семейния дом в Кресна
Малкият Божи с екип на "Челси" още преди да е отишъл в Лондон
В ЦДГ "Здраве" в Кресна на 3-ия си рожден ден
2010 г. Веселие на кресненска колония в Лондон, председателствана от Николай Андреев (в средата)
Божи и майка му Галина в Лондон
Родителите на Божидар Галина и Николай Андрееви в най-щастливия им ден
На рождения ден на футболиста на ЦСКА и националния отбор Кирил Десподов (в средата), Божи е вторият отляво, 2006 г.
Божидар Николов Андреев е роден в деня на раждането на Апостола Васил Левски, но 131 години по-късно – през 2004 г. Петгодишен е, когато заминава за Лондон, където родителите му са се установили на работа. Учил е в българско училище там, а сега в английско. Занимава се със спорт, играе футбол и мечтае да стане футболист като приятеля си Кирил Десподов, футболист на ЦСКА и на националния отбор, с когото са били заедно в ЦДГ „Здраве“ в Кресна.
– Божидаре, хубаво име имаш, сигурно си доволен, че са ти го избрали кръстниците?
– Наистина си го харесвам. Казват ми и Дарко и би следвало символично името ми да е нещо като „божи дар“, т.е. дар от Бога, обаче нещата са малко по-други и не се свързват съвсем със Сътворителя.
– И какво е това друго?
– Историята с името ми е твърде любопитна. Според родителите ми в него влизат две букви – „б“ и „о“, от името на дядо ми Богомил, но следващите две букви – „ж“ и „и“, пък идвали от големия футболист на „Левски“, известен като „детето на народа“ – Божидар Искренов, като всъщност повтарям изцяло малкото му име.
Всъщност всичко около името ми се свързва с „Левски“ /София/. Дядо ми Богомил, който сега си гледа старините в Кресна, а преди години се занимаваше и с политика и участваше в обществени изяви, бе отявлен левскар, и то от тези, за които се казва „от главата до петите, че и в червата“. Повлия и на баща ми Николай, който май вече го и надминава. Остави това, ами както вървят нещата, аз пък може и него да надмина.
–
И как се е стигнало до Божидар?
– Ами всичко около името ми започва още преди да се родя. Мама Галина била бременна с мен, когато през 2004 година тате с група кресничани заминава за Англия, за да гледа мач на „Левски“ с „Ливърпул“. Отива и не се връща – остава в Лондон да си търси работа. Оттам заръчва на мама, ако се родя момче, да го кръстят на името на футболиста. И така станало. Изпълнило се желанието на тате, но не е имал възможност да ми се порадва при раждането и разните там ритуали около кръщенето ми.
– Защо?
– Защото като отишъл в Англия, така малко контрабандно, не е имал възможност да си дойде до Кресна. В следващата година обаче му се случило и чак тогава ме видял.
– Сега и ти си в Лондон.
– Да, от 2009 година. Изкарах само 5 години в Кресна.
– Какво помниш от тези 5 години?
– Малко. Помня, че ме пращаха на детска градина. Госпожите ни даваха храна, караха ни да спим, рисувахме, учехме песнички. Ние живеем в кв. „Спирката“, а от този квартал имаше и други деца в градината. С някоя година по-голям от мен там беше и Кирил Десподов, сегашният футболист на ЦСКА, а и на националния отбор на България. Помня, че с него и с други деца сме били на рождени дни, които организираха родителите ни. И сега, макар и поотдалечени в пространство и време, не сме си чужди с него.
– В Лондон как се чувстваш?
– Ами вече съм на петнадесет години, от 9 години съм в Лондон, а такъв голям град все ще има с какво да ме изненада. Лондон е изобилие от забележителности, от история, архитектура. В този град тате се е устроил в строителството, а мама си има фирма, свързана с чистотата, нещо като камериерски услуги. Живеем в просторна двуетажна къща с друго семейство. Няколко спални, хол, кухня, двор, зеленина, ама и 200 паунда месечен наем. Намираме се в квартал, който е близо до олимпийското село, казва се Лейтънстън.
– С английския език справяш ли се?
– Макар че първите пет години съм прекарал в Кресна и други думи освен български не съм слушал, като дойде време за учене, се записах в българско училище в Лондон, но българския език сега го знам по-малко от английския.
– Българското училище, в което си учил, до кой клас е?
– До 8 клас, но аз бях там до 4-и. Казва се „Букваран“. Понаучих доста неща – да чета, да пиша, наблягаше се на история, география, родинознание. След като завърших четвърти клас, се прехвърлих в английско училище. Казва се „Джордж Томликсън“. Носи името на неговия създател и вече е на 66 години. Като влязох, ми беше много трудно, защото речникът ми с английски думи бе твърде оскъден. Там обаче нали се учи и говори само на английски, и скоро взех да прихващам, и както казах вече, май с английския се справям сега по-добре, отколкото с българския.
– Как е обучението в твоето училище?
– В него и английският език, а и другите учебни предмети са почти равно разпределени по време, което е по два часа на седмица. Учим от 7.30 до 15.00 часа. Имаме две междучасия – малко от 20 минути след втория урок и голямо – след четвъртия урок, като общо за ден уроците са пет. Всеки урок е по един час. В голямото междучасие и обядваме.
В нашето училище много се набляга на физическото възпитание и спорта. Физическото ни е равноправен предмет. В английските училища, както и в нашето, се учи и предмет „Медия“, което означава нещо като журналистика, или по-точно овладяване на системата на информатика чрез съвременните технологии, а доколкото знам, в България това го няма.
– Имаш ли възможност да спортуваш?
– В Лондон, въпреки че е многомилионен град, има места за всякакъв спорт. Стотици игрища и стадиони са пръснати из множество паркове. Аз тичам за обща кондиция и играя футбол. Мечтата ми е да стана футболист и мисля, че напредвам. Това правя в квартал „Еле“ в Източен Лондон, където е просторният спортен „Ланстед парк“. И не само на тренировки съм там. Участвам и в отбор от моята възрастова група в лига, в която са вписани 20 отбора, и всеки сезон завършва с награди на отличниците, с раздаване на купи, медали.
– На кой пост играеш?
– Аз съм ляв халф на тима, макар че съм десняк, но не знам защо отляво някак ми е по-удобно да посрещам нападателите.
– Примамва ли те футболът като професия?
– О, да! И то в България. В Лондон, макар че сме цялото семейство, някак си не ми е най-добре. Такова е настроението и на тате и мама, и нищо чудно, ако след година-две с еднопосочен билет се озовем завинаги в Кресна. Пък и в Кресна вече сме добре устроени – къщата ни хубава и обзаведена, имаме двор, басейн, градина, места за отдих и това все от някого трябва да се ползва.
– До каква възраст се играе в лигата, в която си?
– Горната граница е 16 години. Това за мен означава, че е време да си търся някакъв отбор.
– Ходиш ли на английски мачове?
– Ами знае се, че Англия е родината на футбола и че там се играе най-добрият клубен футбол в света. Лондон пък е нещо като центъра, около който се въртят нещата. Посещавам мачове на „Челси“, „Фулъм“ и други отбори.
– Българското първенство следиш ли го?
– О, да! Но на телевизионен екран. И най-вече изявите на „Левски“, които обаче все още не са такива, каквито ми се иска да бъдат.
– Лондон с какво друго те впечатлява?
– С чистотата си, с двуетажните автобуси, с метрото си, с дворците, с парадността на някои празници. Ще добавя многото музеи, сред които е „Бритиш музеум“, който и за седмица не може само да се обходи. „Окото на Лондон“, както се нарича огромното развлекателно колело край Темза, чието завъртане веднъж трае над половин час. Много неща има за виждане, а за това ни помагат и учителите, които често организират посещения на различни места и човек може да види неща, за които сам ще му е трудно да ги открие.
– У дома ли се храните?
– Ами повече и най-вече в празнични и свободни от работа на мама и тате дни.
– Скъп ли е животът в Лондон?
– Не знам. Засега само харча, та това кое колко струва пак си е грижа на мама и тате, те са министрите на семейния бюджет.
– Четеш ли книги?
– Не. Имам много други занимания. Повече съм на лаптопа.
– Ходиш ли на пазар?
– Да, но да си купя закуска, сладкиш… Или нашите ако ме пратят да купя нещо. Най-често отивам на пазар за български зеленчуци, за да купя розови домати или нещо друго, дошло от България.
– Баща ти не те ли праща да му купуваш алкохол, бира?
– Не. Пък и да ме прати, аз не мога да му купя, не съм навършил 16 години. Такива неща на непълнолетни там не се продават и ако продавачът се съмнява в годините, ти иска лична карта. Това не е България, където можеш да видиш и 3-4-годишно дете, помъкнало найлонова торба с бира или друга напитка, или пък с цигари в ръце.
– Ще ми се да те върна пак към английското училище. В България все се говори и мъдрува как да се намали тежестта на ученическите раници. Във вашето училище как е?
– Друго е. И ние имаме чанти, но в тях слагаме химикалки, моливи, някакви пособия или пък някоя нужна книга от училищната библиотека. Вместо учебници използваме флашки и друга техника, така че чантите са леки и удобни.
– С униформи ли сте?
– Да. В Англия всички държавни училища са с униформи, но всяко със свой модел и марка. В частните училища се учи и без униформи. Специално за нашето училище униформата е тъмночервено сако, бяла риза, червена вратовръзка, черен панталон, черни обувки. Специален екип си имаме и при часовете за физическо възпитание и спорт, като общо това ни струва към 150 паунда.
– Липсват ли ти Кресна и България?
– Както вече казах, да, малко. Може би повече на мама и тате. Но нещата не са трагични. В Лондон живеят много нашенци, хиляди са. Поне над 100 души са и работещите от Кресна, като има и семейства като нас.
– Каза, че от Кресна пребиваващите са не по-малко от стотина. Правите ли си срещи?
– О, да! Често у нас тате и мама канят гости, а и нас ни канят. Ходим и на пикници из парковете. Най-често родителите ми се срещат с Ангелина и Антон Георгиеви, на които са кумове, с Георги и Димитрина Лазарови, Блажка и Дони Доневи, Атанас и Зорница Бакърджиеви, Радослав и Нинка Станоеви, но да спра, че списъкът може да бъде удължен с още много имена.
БОРИС САНДАНСКИ
