18-г. благоевградчанка Александрина Мехаджийска: На пиано свиря от 6-годишна, музиката ме научи на дисциплина и борбеност, но не виждах професионалното си бъдеще там и се насочих към софтуерното инженерство

Александрина Мехаджийска е на 18 години, от Благоевград, а според мнозина образователни специалисти, и не само, за нея тепърва ще се говори много. Тази година завърши музикалната паралелка на Националната хуманитарна гимназия и бе отличена със специален плакет за постигнати най-високи резултати от държавните зрелостни изпити и издигане авторитета на НХГ. Докато бе ученичка, следваше в частното учебно заведение за практическо обучение на програмисти и ИТ специалисти „Софтуерен университет“, където се дипомира и вече е преподавател.

През годините талантливата благоевградска звезда, чийто баща Юлиян Механджийски е сред най-добрите тромпетисти в страната ни, и не само, завоюва множество успехи на музикалната сцена. Тя е носител на стотици награди от международни конкурси и форуми и прослави града и страната ни зад граница. Наред с това Алекс е успешен програмист, ментор в образователни програми, лектор и трейнър, участва в разработването на ресурси за учители и за ученици по информатика и информационни технологии, а неотдавна заслужи място и сред 100-те най-влиятелни ИТ личности в страната ни.

В разговор, продължил повече от час, Алекс говори за предизвикателствата в различните етапи, какво е да си ученик в самостоятелна форма и въпреки това, без да ходиш на частни уроци, да положиш успешно три изпитни сесии и да завършиш с диплома 6.00.

Искренно и лично младата преподавателка, която се надява един ден да стане и правоспособен учител по ИТ, коментира какво би променила в българската образователна система, разкри ефективни техники за учене, и не на последно място – отправи съвети към своите връстници и изобщо към младите хора в страната ни.

Алекс, със сигурност разговор с толкова интересен събеседник като теб може да започне по много и различни начини, но ако разрешиш, първият ми въпрос ще бъде: Защо не отиде на абитуриентския си бал?
/Усмихва се/. Първо, защото смятам, че в абитуриентския бал доста често се инвестират много средства, които аз бих предпочела да вложа в нещо друго, например в образованието си. Ще призная и че по принцип не си падам по купоните и шумните празненства и прецених, че ако не отида, ще ми бъде по-комфортно. Но иначе присъствах на изпращането на 24 май. Що се касае до самия бал, не смятам, че съм изпуснала кой знае колко. Всеки трябва да прави това, което смята, че е правилно за него, а не винаги да се води от мнението на другите и от тяхната позиция.

– Много хора от страната и чужбина те свързват с музиката. Ти обаче имаш и много други таланти. Спомням си как при записването след кандидатстването за 8 клас се срещнахме на стълбите на НХГ и ти сподели, че си приета и в Математическата гимназия, но си решила да последваш сърцето си и да учиш в музикалната паралелка.

– Да, така беше. Това беше наистина много трудно решение. Аз от малка проявявам интерес и към технологиите, и към музиката. Тогава така го усетих. Аз много рядко си позволявам да бъда ръководена само от емоциите си, но в случая наистина така се получи. Прецених, че ще бъде по-правилно да избера паралелката с профил „Изкуства” /музика/, защото конкретно в областта на програмирането има много голямо богатство от ресурси, в това число и онлайн. Вярвах, че дори и да се запиша музика, ще мога да продължа да се развивам в сферата на информационните технологии. Докато обратното би било доста трудно. При музиката се изисква индивидуална работа. Не можеш просто да запишеш онлайн курс, да слушаш и изведнъж да станеш много добър музикант. В този смисъл бих искала да кажа, че музиката, и като цяло изкуствата, не пречат за развитието и в други сфери.

– А откога датира интересът ти към музиката и всъщност пианото, нотите ли са твоята първа любов?

– О, това е доста спорно. С музика се занимавам от 6-годишна възраст. Тогава започнах с уроците по пиано, ходих на хор, но и преди това имах увлечения, още повече че и баща ми е музикант. Когато бях на 9 години, тръгнах на индивидуални уроци по пеене. С технологии се занимавам също от много, много малка. Спомням си, че бях на 3-4 годинки, когато баща ми подари първия лаптоп. Така че двете неща са свързани, вървят „ръка за ръка” и бих казала, че паралелно се развивах в двете области.

– Малцина извън най-близките ти знаят за култовата случка с бебешкото пиано и първите ти опити да изсвириш нещо.

– Ооо, наистина бях съвсем малка. За една Коледа баща ми подари малка йоника и аз правих неуморни опити да извиря, мисля, че беше „Тиха нощ, свята нощ”. В чисто технически аспект ми беше много трудно, защото дори не можех да запомня цялото произведение. Наистина беше доста стресиращо преживяване – опитвах се да изсвиря по слух цялата песен, но не ми се получаваше…

… но това те мотивира да продължиш.

Абсолютно! Даже подтикна баща ми да ми намери преподавател по пиано. Спомням си, че тогава беше сложно да се открие учител за мен, защото повечето казваха, че съм много малка, ще бъда несериозна, нищо не разбирам… Бих казала, че от малка съм доста мотивирана. Когато бях на 6 годинки, знаех, че ако ходя на уроци по пиано, ще имам задължения, ще трябва да се упражнявам вкъщи и много се стараех. И да, наложи ми се да се сблъсквам с предразсъдъците на хора, което може би е нормално и аз ги разбирам. И до ден-днешен усещам този проблем с възрастта ми. Започнах да преподавам в университет, когато бях на 17 г., и често чувах: „Как така момиче на тази възраст ще преподава?”. Аз обаче смятам, че възрастта не бива да ни ограничава по никакъв начин и винаги съветвам хората да дават шанс на всички, да не съдят предварително, и след това да преценят. Тоест, да си сформират мнение, заключения на база на поведението, мисленето, а не на външния вид или възрастта.
Искам пак да те върна на музиката. Сред твоите почитатели са Орлин Горанов, Веселин Маринов… Гледала съм и клипчета как краката ти не достигат до земята, но свириш на пиано, как репетираш и се упражняваш неуморно… С какво са свързани тези периоди от животата ти?
Тези периоди ме научиха да бъда много дисциплинирана и много борбена. Като цяло музикалното поприще е свързано със сериозни предизвикателства и аз смятам, че това до известна степен изгради характера ми. Така че аз свързвам тези периоди не само с професионално, а и с личностно развитие. Фактът, че в момента се справям сравнително лесно със софтуерното инженерство, че съм упорита, се дължи в много голяма степен и на опита ми с музиката.
Казваш, че музиката е много сериозно предизвикателство. В този смисъл, за да успееш, трябва ли да си „човек на някой”?
За съжаление доста често да. Вярвам, че има хора, които само и единствено благодарение на труда и таланта си могат да успеят, но много по-трудно. В повечето случаи става въпрос за определени схеми. Това е истината и именно по тази причина, когато бях в 9-10 клас, се отдръпнах от музиката в чисто професионален аспект.
Вероятно под „схеми” имаш предвид лобита на конкурси, формати…

– Има определени принципи. Предпочитам да не изпадам в подробности, но става въпрос за т.нар. „размяна на награди” между ученици на вокални педагози, което е валидно и за телевизионни формати. И това е нещо, с което трябва да свикнеш, в противен случай много бързо ще се изтощиш.

– И всичко това ти подейства демотивиращо и те накара да се оттеглиш в известна степен от професионални изяви на сцената и да се отдадеш на технологиите?

– Не мога да кажа, че ми подейства демотивиращо, или че съм се отказала от музиката.Тя е част от моя живот. Просто всичките тези неща не ми допадаха и прецених, че в професионално отношение не бих искала да се развивам в такава среда. При технологиите е по-различно. Ценят се талантът, знанията, уменията. При започването на работа в един екип рядко наемат човек, който няма умения, а само защото се познава с някого. Не че не се е случвало, но не е практика, а и тези хора не издържат, защото нямат необходимия капацитет.

– И… с талант, зания и умения започна твоето развитие в областта на технологиите. Може ли да се каже, че направи пробив в 11 клас, когато за пръв път участва в олимпиадата по ИТ и не само се класира за националния кръг, но мерейки сили с дванадесетокласници, зае 4-о място в категория „Разпределителни приложения” с оценка „Отличен” /5.50/?

– Това е така, но аз по принцип считам за първия си пробив факта, че успях да се класирам на първо място на кандидатстудентския изпит за Софтуерния университет. Разбира се, това не е състезание, но все пак бях на 15 години, когато ме приеха. Мисля, че беше лятото между 8 и 9 клас и тогава също ставаше въпрос за много упорита работа, след което се чувствах удовлетворена. И да, не е пробив от гледна точка на състезание, но за мен си е успех в известна степен. След това продължих във вътрешната програма на университета, която с свързана с различни модули, нива в областта на програмирането и софтуерното инженерство, и завърших миналата година.

– Тоест, си била едновременно и ученичка, и студентка?

– Да, и си спомням, че в началото ми беше доста трудно. Бях на училище почти целия ден. След това се прибирах и тъй като нямах време за почивка, веднага се включвах в лекциите. Следваше писане на домашните за училище, после за университета и така ми минаваха дните. В същото време имах и доста извънкласни дейности, още повече че съм доброволец към БЧК /б.р. Български червен кръст/. В един момент, заради времевото ограничение, спрях да ходя на лекции и взех да си уча материала сама. Тоест, промениха модела на обучение, като имах ангажимент да се подговям самостоятелно. Между другото, аз вярвам, че програмиране най-лесно се учи чрез изграждане на по-сериозни проекти. Не толкова с четене на книги, учебници, а просто да седнеш и да създадеш нещо свое, тъй като това е изключително практическа област.

– Например някакво приложение.

– Точно така. Поне аз върху това работя. Още от ранните етапи на обучението ми беше много интересно. Например виждам някакво приложение, а повечето от тях са платени /някои струват от порядъка на 200-300 лв/. Казвах си, че няма да купувам приложението, а ще си направя сама. Така тръгвах от нулата и беше много интересно, а едновременно с това и полезно за моето академично развитие. И до ден-днешен, когато имам свободно време, се занимавам с това. Според мен е много важно да следваш мечтите си и собствения си избор. Между другото, прави ми впечатление, че немалко студенти, пък и ученици, се насочват към програмиране само защото заплащането е добро. След това нямат интерес към материала, опитват се да зубрят, което няма как да се случи. Затова казвам, че е важно да правиш това, което на теб ти е интересно, а не да избираш дадена сфера само защото е модерно, приятелите ти се занимават с това или защото е добре платено.

– Каза, че съчетаването на уроците в училище и следването в университета е било голямо предизвикателство. Затова ли премина в самостоятелна форма на обучение?

– Причините са комплексни. Една от тях е, че кандидатствах в частно музикално училище в София. То не е със статут на образователна институция и не дава средно образование. Аз нямаше да се прехвърля там, а по-скоро щеше да е нещо като „бонус школа”. Приемните изпити бяха много тежки и сериозни. Работих с моя преподавател по пиано и се получи така, че до края на 8 клас бях научила целия теоретичен материал по музика, който в НХГ се преподава до 12 клас. Другата причина е, че исках да се подготвям за състезания и олимпиада, а в гимназиите, с изключение на тези с профили „математически” и „софтуерно и хардуерно инженерство” , информатиката не се преподава. Това е така не по решение на училището и ръководството, а по закон. И тъй като нямаше, кой или по-скоро как, да ми преподава програмиране, това бе другата причина да премина в самостоятелна форма.

– Много ми е интересно какво е да учиш в самостоятелна форма, още повече че такова прехвърляне най-често не е по собствено желание, а е санкция за провинили се ученици.

Как се подготвяше за изпитите в училище и за матурите? Ходи ли на частни уроци?

Наистина тази форма на обучение по-често е вид санкция, но от нея могат да се възползват и талантливи, изявени ученици. В обществото като цяло съществува нагласа, че ако ученик не ходи на частни уроци, едва ли не няма да се справи и да „изкласи“. Аз мисля, че не е така. Добри резултати и знания могат да се сформират, стига да имаш желание и да попаднеш на добри учители в училище. Честно казано, ходих на частни уроци по математика, когато бях в седми клас, и то не защото математиката не ми се отдава, а просто имах нужда от допълнителна помощ. Иначе като ученичка в НХГ не съм ходила на частни уроци.
Значи, стоиш си вкъщи, казваш си: я да взема да науча два-три урока по биология, химия… отваряш учебниците и четеш, така ли?
Всъщност нещата са по-комплексни. Четенето не е най-ефективната техника за учене. Включих се в една менторска програма в Австралия именно за ефективни техники. В днешно време се правят много изследвания за това как човек да учи по-пълноценно, да усъвършенства процеса на своята академична подготовка. Това много ми помогна, защото последните няколко години аз работя интензивно и не разполагам с времето, което имат другите ученици, за да се подготвя за училище. Всъщност основното е, че чрез подобни ефективни техники можеш за по-кратко време да научиш много по-голям обем информация, и то в дълбочина.
Ще дадеш ли пример за една такава ефективна техника за учене?
Ще споделя нещо, което е малко по-базово като концепция, но много помага.Имаме навика доста често просто да препрочитаме материала и тъй като ни звучи познато, защото го четем например за трети или четвърти път, се заблуждаваме, че ние наистина сме го усвоили добре. Това невинаги е вярно. В много случаи учениците си прочитат уроците примерно по 10 пъти и се чувстват уверени. Съоветно отиват на тест, виждат въпроса, но не могат да отговорят, не знаят отговора. Причината е, че този модел за препрочитане на материал е т.нар. пасивна техника, при която поемаш информация, но реално не проверяваш своите знания. Във връзка с това има друга техника, чрез която ти сам възпроизвеждаш информацията. Това може да се прави посредством флаш карти и е много подходящо, когато трябва да се запомни някаква терминология например. На кажем, че учиш урок по биология и имаш страшно много нови понятия. Вместо просто да четеш и да се надяваш да го запомниш…
тоест да го назубриш…
Именно. Първото и най-важното нещо е да разбереш нещата. След това, за да преговаряш по-лесно, може да си направиш на хартия /а има и такива специални приложения/ флаш карти. От едната страна на листа /флаш картата/ пишеш само понятията, а от другата – тяхното значение. Първоначално гледаш само едната страна на картата и се опитваш да отговориш какво означава съответният термин. След това обръщаш от другия край и един вид се самоизпитваш. Това наистина е много проста техника, която може да се използва и води до значително подобряване на резултатите.

Мисловните карти също са много полезни, но често при тях учениците допускат една слабост – пишат много текст. В тези случаи обаче дори и да имаш стрелки, чисто визуално не можеш да запомниш всичко. Мога да споделя аз как процедирам. При изготвянето на мисловна карта акцентирам на аналогии от реалния живот, свързани с това, което изучавам, и си правя малки рисунки. Честно да си кажа, аз не мога да рисувам и съм трагична в това отношение, и говоря за нещо съвсем основно, но все пак визуално.

Свързваш дадено понятие, термин с определен образ или предмет?
Да. Пак казвам, в мисловната карта не е необходимо /дори е по-добре да няма много текст/. Въпросът е нещата да се запомнят чисто визуално, а от собствен опит мога да кажа, че колкото по-нестандартно е това, което си нарисувал, толкова по-лесно е да го запомниш. Това се нарича декодиране на информация и в основата е посредством зрителната памет да се върнеш към информацията, за да отговориш на дадения въпрос. Когато имаш опит, това се случва за секунди и не е нужно да губиш много време в учене, просто ставаш по-продуктивен.
Алекс, къде научи всички тези неща? Аз лично за пръв път чувам някой по толкова достъпен начин да обяснява как да се учи по-лесно и ефективно.
Повечето неща ги научих в австралийска академия, за която споменах. Първоначално постъпих там като ученик и след това ме взеха на работа. Реално това ми беше първата работа. Започнах и до ден-днешен съм уеб дивелъпмънт – това е вид програмист, който се занимава с изработка на уебсайтове и уебприложения. Любопитното беше, че при кандидатстването /посочих, че съм учила програмиране/ моят ментор ме попита дали има пет минути, да се учим набързо. Въпросните 5 минути обаче се превърнаха в двучасово интервю и на мен това донякъде ми допадна, защото когато нямаш предварителни очаквания и нагласи, си много по-искрен и можеш в много по-голяма степен да изразиш своите възгледи.

– Говориш за самоподготовка, ефективни техники за учене, декодиране, уеб дивелъпмънт… всичко това ме провокира да те питам директно: Колко изкара на матурите?

– И на двете матури – задължителната по български език и литература и по информационни технологии – по предмет по избор, изкарах абсолютно еднакви оценки – „Отличен” /5.89/.

– Сигурно темата на есето „Животът в мрежата” ти е допаднала много, още повече че е по твоята част.

– Писах интерпретативно съчинение върху стихотворението на Петя Дубарова „Посвещение”. Избрах интерпретативно съчинение, защото смятам, че при него субективният фактор е много по-малък, отколкото при есето. Иначе темата „Животът в мрежата” настина ми допада, но се притесних, че точно защото тази сфера ми е близка, може да започна да пиша много терминологично и това да повлияе на резултата ми. Другата причина, както споменах, е, че при есето има по-голяма вероятност оценяващият да не е съгласен с твоето мнение и дори да не е умишлено, да ти постави по-ниска оценка. Трябва да си призная, че за трети модул на матурата по български език и литература не съм се подготвяла много, нито пък специално. За цяла година не съм написала нито едно есе, а общо три интерпретативни съчиния – едно като самостоятелна работа, което дадох на учителката ми по БЕЛ за обратна връзка, и две на изпити в гимназията. За сметка на това обаче съм чела много, разглеждала съм есета и съм ги анализирала. Според мен е много важно да си наясно с критериите за оценяване, защото изискванията за различните изпити не са еднакви.

– А за матурата по иформационни технологии готви ли се специално, целенасочено?

– Като втори ДЗИ исках да положа матура по информатика, тъй като е свързана конкретно с програмиране и щеше да ми бъде много по-лесно. За съжаление нямах право да се явя на този предмет за втори държавен зрелостен изпит, защото, както казах, информатиката не се изучава като профил в повечето от гимназиите. Затова избрах матурата по информационни технологии. Беше много трудно, тъй като там са налице доста сериозни проблеми.

– Може би тук е моментът да вметна, че както миналата година, така и на сесията май-юни, средният успех за областта от матурата по информационни технологии е 2.96, като от явили се 31 зрелостници 15 изкараха двойки.

– За съжаление това е така, но конкретно по информационни технологии вината не е само на учениците. Има проблеми и в самия изпит, и в учебниците. Мога да дам пример. Доста често се изучават етапи в разработването на информационни системи на база данни и т.н. Отваряш учебника на едно издателство и там са изброени пет етапа при разработването. Според учебника на друго издателство пък етапите са осем. Тоест, има разминаване между материала, поднесен в учебниците на различните издателства. И какво се случва? Отиваш на матура, а там с отворен въпрос те питат колко са етапите. Но ти реално не знаеш дали са пет, осем, а може и според трети източник отговорът да е съвсем друг. Оказва се, че на практика е невъзможно на матурата по ИТ да изкараш някакъв много висок резултат, да не говорим за максималния от 100 точки, което е оценка 6.00. Аз например се подготвях страшно много и въпреки че не разполагах с достатъчно време, научих шест или седем учебника, буквално от корица до корица. Разбира се, не съм запомнила всяка подробност, но разглеждах темите доста детайлно.

Вторият според мен проблем на матурата по ИТ е, че там много често се стига до някакви детайли, които нямат чак толкова голямо значение. Самият държавен зрелостен изпит е много теоретичен и смятам, че наистина трябва да се акцентира на по-важните неща, а не на подробности, които може и изобщо да не си забелязал.

Ще посоча и друг проблем. За разлика от българския език и литература, където има публикувани критерии, за матурата по информационни технологии няма много информация. Например дават ти практическа задача, казват ти, че се оценява с 10 точки, но няма яснота какво се изисква от теб, за да постигнеш максималния резултат. По този повод ние с г-жа Узунова / б.р. учителката на Алекс по информационни технологии в НХГ/ писахме на хора, работещи в МОН, но за съжаление отговорът, който получихме, абсолютно не беше конкретен, изчерпателен. Тогава бяхме доста разочаровани, но така или иначе не получихме информация. И за да придобият хората представа, ще направя сравнение с Америка. Там съм се явявала на техния SAT, които са нещо като еквивалент на българските зрелостни изпити /б.р. SAT е система на проверка на знанията, която се провежда под формата на стандартизиран тест и е приложима за много предмети. SAT е широко разпространен като приемен изпит за колежи и университети в САЩ/. Там имаш изпити по английски език и по математика, и много подробна информация, прозрачност при оценяването. С две думи, всичко ти е ясно предварително. След като положиш SAT и си вземеш резултатите, ти се предоставя електронна версия на целия изпит. Можеш да видиш на всеки един въпрос какво си писал, дали е вярно или грешно, кой е правилният отговор. И пак ще кажа: като имаш детайлна предварителна информация, то може да се подготвиш много по-ефективно.

Ще обърна внимание и че там имаш право няколко пъти да се явяваш на изпититите. Според мен това трябва да се случи и в България.

Каквото предложение отправи омбудманът Д. Ковачева, а министърът на образованието обяви, че ще се работи в тази посока.
За мен оценките от матурите не бяха важни, защото вече бях приета в Американския университет, и по тази причина, както споменах, не се подготвях много за третия модул по БЕЛ. За мнозина ученици обаче резултатите от ДЗИ са с голяма тежест, тъй като кандидатстват с тях. Другите варианти в България са да кандидатстваш в АУБ, където не се изисква оценка от матура, или да получиш прием с резултатите от олимпиади и състезания, както беше с мен. След последното състезание, което спечелих, имах директен прием във всички държавни университети. Но като изключим двата варианта, защото малцина имат възможност да кандидатстват по този начин, при останалите се взема резултатът от матура. И какво се получава? Имаш два фиксирани дни, в които се явяваш на държавните зрелостни изпити. Но какво се случва, ако не се чувстваш чисто добре физически, или ако си имал някакви проблеми. Значи явяваш се на матура, не се справяш добре и това ти решава следващите 4 години, защото не те приемат в университета и в специалността, които си искал. Според мен на зрелостниците, които не са доволни от резултата си и той е различен от „Слаб” /2/, трябва да бъде даден шанс да се явяват поне още един път.

Пак ще дам пример с Америка. Още първия път когато се явих на SAT, имах висок резултат, бях в топ четири процента в света. Обаче знаех, че мога повече по математика, и бях наясно, че имам възможност да си повиша резултата. Затова се явих отново и влязох в топ 2 процента в света, а по математика – в топ един процент в света, което все пак е някаква разлика. И ето, ако се даваше такъв шанс и в България, много ученици биха се справили по-добре. Да не говорим и за напрежението, когато се явяваш първия път, докато втория си много по-спокоен.

Казаното от теб за матурите, критериите донякъде отговаря и на следващия ми въпрос: Какво би променила в българското образование, ако можеше?
В момента се сещам за още една разлика между българската и американската образователна система. Там, ако ще се правят промени във форматите на изпитите, се започва години по-рано, чрез т.нар. пилотни версии. Дава ти се една допълнителна секция с нов тип въпроси, които те имат намерение да въведат. Тази секция обаче не се включва във финалния ти резултат, защото въпросите може да не са добре подготвени, а и след това да отпаднат. Задължително има и обратна връзка, тоест ти казваш какво от предлаганите нововъведения ти е харесало, не ти е харесало, защо.

А в България какво се случва? Изведнъж ти казват, че ще правят промени и дори няма информация какъв е този нов формат, което е още по-плашещо. И това се отнася не само до държавните зрелостни изпити, но и до националното външно оценяване. За съжаление аз бях от първия випуск, който трябваше да се яви на НВО след 10 клас. Беше ужасно. На сайта на министерството имаше публикувани примерни модели, но след това, особено по български език и литература, се падна нещо коренно различно, нямащо нищо общо с обявените примерни формати. Слава богу, тогава успях да се справя, тъй като изпитът бе ориентиран най-вече към четене с разбиране, но знам, че доста ученици бяха разочаровани и се демотивираха. Според мен всичко това не е правилно и след като е заложен един модел, то той трябва да се следва.

Наред с нещата, които коментирахме за форматите на изпитите, критериите, задължително бих увеличила часовете за практика на почти всички предмети. Не мога да разбера как е възможно да се изучават билогия, химия, физика, без да се направи нито един експеримет, опит. Без нито веднъж да видиш на практика това, което се преподава, а просто да учиш някаква суха теория само по формули. Сигурна съм, че това е проблем и за учителите, защото на тях ще им бъде много по-лесно, а и полезно за учениците, ако уроците са с по-голяма практическа насоченост. Да не говорим, че за разлика от множество училища в Европа, които съм виждала, в много малка част от българските има лаборатори. А така, чрез практиката, на учениците ще им бъде много по-интересно и има много по-голяма вероятност повече млади хора „да се запалят” по науката.

Що се касае до информационните технологии, бих заложила на нещата, които наистина са важни, бих осъвременила самите учебни програми. Сега много често се изучават софтуерни приложения, които вече не се използват в практиката. Според мен това много демотивира учениците. Ако знаеш, че учиш нещо, което би ти помогнало за кариерното ти развитие, то ще си в пъти по-мотивиран, отколкото да изучаваш някаква абстрактна информация, която после няма да ти послужи никъде. И това не е само по информационни технологии, но и по много други предмети.

– С редица специалисти, в това число и с учителите по ИТ в НХГ г-жа Миглена Велячка и г-жа Албена Узунова, сме обсъждали и въпроса са недостъчния брой часове по този предмет.

– Не знам точно колко са часовете по информационни технологии, тъй като не съм ходила на училище. В СофтУни обаче разработваме ресурси за учители по информатика и съм наясно, че по този предмет часовете са страшно малко. Заложен е много материал, на високо ниво, който трябва да бъде усвоен примерно в рамките на 82 часа, което е крайно недостатъчно. Доколкото знам, и по информационни технологии е същата ситуация.

– Дойде времето да поговорим с какво се занимаваш в момента.

– В момента съм мениджър по един национален проект, наречен „СофтУни за учители”. Той е по инициатива на доц. д-р Светлин Наков /б.р. програмист-предприемач, създател на „СофтУни“, автор на множество книги и статии по програмиране и софтуерни технологии/. С него работим от около половин година и разработваме ресурси по информатика, а за в бъдеще ще правим и по инфомационни технологии. Идеята и целта ни е да подобрим наличните в момента материали.

– Извинявай, че те прекъсвам, но ресурсите, които разработвате, достъпни ли са някъде? Плаща ли се за тях?

– Напълно безплатни са и са налични в GitHub. Това е платформа, един вид хранилище за свободно учебно съдържание по програмиране, информатика… и там са споделени абсолютно всички ресурси, които сме създали или продължаваме да разработваме, тъй като ние сме завършили само един модул, но сме се постарали да е максимално добър.

– След като е безплатно, значи е кауза в помощ на българските ученици и учители?

– Да, ние с д-р Наков много държим да помагаме за развитието на българското образование. Виждаме, че в самата образователна система нещата се случват изключително бавно. В същото време учителите имат нужда от подкрепа, и то не след 5-10 години, а сега. В този смисъл ние не искахме да чакаме просто нещо да се случи. Аз смятам, че е доста погрешно разбиране, и може би е характерно за българина, да стоим, да мрънкаме, но да не предприемаме действия да променим това, което не ни харесва. Мисля, а и вярвам, че всеки от нас може да допринесе с нещо. Ние разработваме абсолютно всякакви ресурси, в това число и примерни изпити и тестове по модела на матурата, тъй като учители споделиха, че има недостиг на такива материали. Имаме методически указания за преподавателите, презентации, по които могат да преподават, материали със задачи с практическа насоченост. Предлагаме и проекти, които са доста интересни за децата, като например да разработват миниигри чрез писане на код. Нали разбирате, че едно е да стоиш в час по информатика и да ти четат от учебника, и съвсем различно да ти дадат практическа задача – примерно да направиш някаква игра. Това веднага променя нещата.

Всичките ни материали са на три нива, с различна сложност. Наричаме ги базов, разширен и експертен вариант. Причината за подобно разделение е, че в отделните гимназии се изучава различен брой часове информатика и ИТ, в зависимост от това дали тези предмети са профилиращи, или не. В някои училища материалът се изучава с 82 часа на срок, в други със 144 часа, което е почти двойно повече. И това е един от фундаменталните проблеми на МОН. Те пускат една заложена учебна програма за всички училища, но в същото време не е едно и също дали ще имаш 82 или 144 часа. Така че ние изградихме три варианта, в зависимост от броя на часовете – за 82, 108 и 144. Те са с различна сложност и брой задачи, което дава възможност за по-голяма „гъвкавост” на преподавателите и сами да преценят кое е по-разумното. Също така, ако в един клас има например двама ученици, които са по-изявени и искат да се подготвят за олимпиади, то на тях учителят може да им даде по-високото ниво, а останалите да са базовото. Стараем се да поддържаме този модел във всички курсове, които разработваме. Завършили сме и първи модул за бета ориентирано програмиране, като в момента се работи и по втори, и по трети модул. Освен това се върнахме и при по-малките ученици в 5-6 клас, тъй като там също има необходимост от ресурси.

И като говорим за ресурси и преподаване, ще споделиш ли как влезе в класната стая и преподава на ученици от НХГ като помощник на г-жа Узунова?
Това беше преди няколко месеца и тъй като имам опит – преподавам в Софтуерния университет, ми беше интересно да видя как ще се получи с ученици. Влязох при сборна група дванадесетокласници, изучаващи информацинни технологии като профилиращ предмет. Мога да кажа, че останах впечатлена. Учениците бяха заинтересовани от материала. Усещаше се, че имат мотивация да учат и да се развиват, което е много важно, защото в основата на успеха са мотивацията и дисциплината.
А какво преподава на учениците?
Говорихме си за организация на академична подготовка в един софтуер – „Ноушън”. Предадох им и част от собствения си опит, който придобих в австралийската академия. Един от основните проблеми е, че често на учениците им се налага да учат по цял ден, не им стига времето и това ги демотивира. И ако бъдат запознати с ефективни техники, които им позволяват да учат по-малко като време, но все пак в необходимата дълбочина, смятам, че биха били по-мотивирани. Вече има достъчно научни изследвания и приложения, които са създадени, за да подпомагат този процес, но в България не са толкова популярни. На мен това ми е целта и идеята, които искам да реализирам в бъдеще в по-голям мащаб. Искам да показвам на българските ученици за тази възможности, защото в противен случай се пропуска много, а ефективните техники са изключително ценни. И не само защото се учи по-бързо, а защото се изгражда навик да разбираш материала, не да зубриш.
Би ли станала истински учител с педагогическа провоспособност по информационни технологии?
Най-вроятно ще стана, такова ми е намерението засега. Приета съм и ще уча „Компютърни науки” в Американския университет. След това смятам да завърша и магистратура в областта на педагогиката. Още е твърде рано, за да кажа със сигурност, но плановете ми включват да уча паралелелно две магистратури – по „Педагогика”, защото много искам да преподавам, и по „Компютърни науки” – за да мога да следвам докторантура /б.р. точно в този момент, без да знае за интервюто, провеждащо се в кафене в центъра на Благоевград, през площад „Македония” премина Албена Узунова. Алекс стана и с прегръдка поздрави учителката си по информационни технологии в НХГ, която също изрази радостта си от неочакваната среща. Двете се впуснаха в непринуден разговор, а репортерът на „Струма” им направи обща снимка за спомен, след което интервюто продължи/.
Алекс, през годините си завоювала множество успехи. Едно от постиженията ти е, че неотдавна намери място сред 100-те най-влиятелни ИТ личности в страната ни. Как се случи това?
Не мога със сигурност да кажа. Процедурата е следната: публикува се информация за тази национална класация, критериите, комисията… и реално всеки може да номинира някой ИТ специалист, който е оказал положително влияние върху неговото развитие. Аз лично не знам кой ме е номинирал, но предполагам, че е някой от студентите ми. След това получаваш имейл, че си номиниран, следва гласуване и се избират финалните 100 души. За мен това е знак, че вървя в правилната посока, че всичко, което правя, има значение, смисъл и че по някъв начин подпомагам развитието на общността. Аз не вярвам чак толкова в силата на индивидуалните постижения. Те имат някаква роля от гледна точка на това, че показваш и на самия себе си, и на околните, че си наистина добър и компетентен. Но от най-голямо значение е дали след това ще успееш да предадеш тези знания и на другите. Тоест, усилията трябва да са носочени в полза на обществото и моята работа е ориентирана точно към това.
Не мога да не те попитам и как се виждаш след 10 години – като учител, университетски преподавател, програмист, ИТ специалист, музикант…
Ооо, това е труден за мен въпрос, защото имам много интереси. Със сигурност се виждам като университетски преподавател, още повече че и към настоящия момент работя с много прекрасни млади хора. Това много ми харесва и се надявам да продължа в тази област. Виждам се и като програмист. Вярвам, че истински добрите преподаватели трябва и да са хора от практиката, работещи, образно казано, в индустрията. За съжаление в държавните университети се получава така, че редица от преподавателите повече от 30 години не са имали реален досег в ИТ сектор, преподават по много остарели учебни планове, а оттам цялото ниво на образованието спада. Разбира се, не пренебрегвам и желанието си да стана учител.
Дотук говорихме повече в професионален план, затова искам да те попитам и в личен аспект: Как си почиваш? Имаш ли хобита? Играеш ли например игри на компютъра?
Честно казано, понякога играя. Смятам, че компютърните игри могат да бъдат и много полезни, ако, разбира се, контролираш времето, а и в никакъв случай не става въпрос да играеш по 10 часа на ден. Също така е и много важно какво играеш. Има игри, които са като интерактивни филми. Те се базират на история, която обикновено е много смислена и дълбока. Разликата от филма е, че в тези игри ти вземаш решения и в зависимост от направените избори играта може да има различни изходи. Това е много полезно и някои житейски уроци наистина съм ги научила от игрите, колкото и странно да звучи. Съществуват и по-детски игри, като „Minecraft”, които също имат плюсове. Аз например години наред всяка вечер играех „Minecraft” с едни прители от Казанлък – Виктор Владков, който е изключително талантлив пианист, и неговия братовчед. Та „Minecraft” беше играта, която ни обединяваше, и до ден-днешен ние с Виктор поддържаме връзка, понякога правим дуети – аз с пеене, той с пиано. Така че игрите могат да имат и социални фукции. Според мен родителите не трябва да поставят категорични ограничения. Когато е умерено количество и в разумни граници, не е вредно.
Изразяваш се много добре, което означава, че си чела доста, макар и да нямаш свободно време. Кой ти е любимият автор?
Ооо, за четене намирам време. Нямам любим автор и книга, защото още от малка моите родители са ме учили да намирам стойност във всичко, което чета. Всяка книга, песен носят нещо различно. А иначе по отношение на нехудожествената литература много харесвам една конкретна книга, която е съсредоточена върху изграждане на навици и има доста иновативни техники, които в България не са особено популярни. Харесвам и Тимъти Ферис – неговата книга за „4-часовата работна седмица“. Оттам за пръв път се запознах с тези идеи, че когато имаш по-висока продуктивност, можеш да работиш, респективно да учиш по-малко като време. Може би покарай училището напоследък се връщам и към класическата българска литература. Препочитам Димитър Талев, Диимитър Димов… В НХГ ми беше много интересно, когато учехме за нов автор и след това исках да разбера още неща за него. Например не бях чела нищо от Виктор Пасков, но много ме заинтригува неговата повест „Балада за Георг Хених“ и сега възнамерявам да прочета и други негови творби.
Знам и за едно друго твое хоби – Кубчето на Рубик. За колко минути можеш да го наредиш?
А, не е за минути. Стандартното го редя за между 13 и 15 секунди, а официалният ми рекорд мисля, че беше 10 или 11 секунди. Започнах да се занимавам, когато бях в 7 клас. Спомням си, че бях в старото ми училище – 2-о ОУ, и там имаше още няколко деца, които се „запалиха”. Случайно ми попадна едно видео на Кристина Костова, която се занимава с бързо редене на различни видове кубчета. Аз имах кубче вкъщи, можех да редя само едната страна, но благодарение на клипчетата на Криси се научих. Към 8-9 клас започнах да ходя на състезания. Достигнах до топ 10 в ранглистата на България, но за съжаление нямах време да тренирам. И друг път съм споделяла, че човек трябва да си систематизира нещата по приоритети и някак да отделя абсолютно еднакво време на всичко.Просто трябва да определиш кое ти е най-важно за определения етап от развитието и да си планираш времето. По тази причина спрях да ходя на състезания, но Кубчето на Рубик за мен си остава „една отворена врата” и някой ден бих искала да се боря за топ 5, а защо не и за топ 3.
Като спомена – планиране на време, приоритети, каква препоръка би отправила към своите връстници и изобщо към младите хора?
Всеки минава през различни етапи. При мен просто беше по-рано, някъде към 8-9 клас. Преди да започна с програмирането, аз бях много объркана. Да, занимавах се с музика, но не виждах професионалното си бъдеще там, защото в България реално е много трудно да намериш реализация в тази област. В училище всички предмети ми бяха донякъде интересни, но не бях специализирала в нищо. Не мога да кажа и че се увличах по информационните технологии, а причината, както казах и по-рано, е в учебните програми. Иначе г-жа Узунова е страхотен преподавател, много се стараеше и успяваше да ни ангажира. Нещата й се получаваха, но и тя като останалите учители трябва да се съобразява с определени ограничения, продиктувани от програмите на МОН.

Така че и при мен го имаше този етап на объркване, несигурност. В този смисъл бих посъветвала младите хора да експериментират, да не се страхуват от промяната и да пробват различни дейности. В един момент ще намерят своето нещо, ще го усетят. Както и преди споменах, много хора се ориентират към ИТ сектора само и единствено заради заплащането. Други пък под въздействието на родителите си, обществото искат да станат лекари или инженери, сякаш други професии няма. Според мен във всяка една област, ако си наистина добър, можеш да бъдеш успешен. Да, вярно е, че в някои сфери ще се развиеш по-лесно и бързо, отколкото в други, но ако не се чувстваш удовлетворен, ако не „гориш“ в това, което правиш, то всичко се обезсмисля. Просто не трябва да чакат, което е доста сериозен проблем. Повечето хорат чакат, мислейки, че нещата ще се случат някак си логически и от самосебе си. Аз бих ги посъветвала да бъдат активни, да пробват всичко налично за техните възможности, да се записват в училищни клубове, в университетски такива, да ходят по различни събития, форуми за кариерно ориентиране и в един момент нещата ще се случат и всеки ще намери своето място.

Алекс, пожелам ти да продължиш да следваш целите си и много се надявам от Министерството на образованието и науката да те забележат и да те вземат на робота, защото наистина страната ни има нужда от млади хора като теб.
И аз се надявам да продължа да давам своя принос, колкото и малък да е той, така че нещата в образованието да се променят наистина за добро и в името на учителите и учениците.

СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА