25-г. благоевградчанка обикаля света почти без пари, мечтае да промени образованието в България, защото в 1 клас всички искат да вдигат ръка от първия чин, а в 12 клас са на последния и цъкат с телефоните

Александра Готева е само на 25 г., а вече е обиколила доста свят, при това почти без
пари. Тя е от Благоевград, завършила е Националната хуманитарна гимназия “Св.св. Кирил и Методий”, а в момента следва магистратура в София. Била е в почти всички европейски държави, в Америка, Африка и Азия.

– Алекс, на кои континенти не си стъпвала?
– Не съм била в Южна Америка, в Австралия, на Южния и Северния полюс също не съм стъпвала още. Но следващата година Южна Америка ще отпадне от този списък, тъй като ми предстои да летя дотам.
– Как се роди любовта ти към пътуването?
– Мама много пътуваше като бях малка, винаги ме водеше със себе си и може би от нея свикнах да се чувствам комфортно в непозната нова среда, сред непознати хора. Като малка нямах село, но ме взимаха по селата си мои приятели. Някъде в 4-5 клас, помня, че карахме колела от Благоевград до Черниче и обратно, защото някой си е забравил зарядното и не може да каже на родителите си. След това започнах да пътувам сама с приятели и непознати по различни поводи и все по-далече от дома – пратят ни на лагер на Китен например, а ние ходехме нагоре-надолу. Условието беше сутрин всички да сме там и винаги го спазвахме.
– Това не е ли опасно, би ли го позволила един ден на твоите деца?
– Най-вероятно е опасно, но ако не е опасно, не е интересно. Мисля, че децата трябва от малки да са по-самостоятелни и затова – да, бих ги пускала. Иначе хората се научават да стоят в своята зона на комфорт, завъртат се в един кръг и започват да правят същото като миналата седмица, без да вкарват нищо ново. Пък според мен да вкарваш нещо ново в живота си е навик, както навика да не го правиш.

– Да разбирам, че пътуването те зарежда и променя?
– Абсолютно! От всяка дестинация, от всеки нов народ с културата си, навиците, традициите взимаш нещо – това, което ти е харесало или впечатлило, добри примери, добри практики, интересни традиции.
Например преди 2 г. един приятел, който беше в Испания, ми писа: “Какво ще правиш на Нова година?”. Отговарям: “Не знам, не ми се ходи на стандартна вила да пием вино и да ядем кебапчета, и не съм решила”. Предложи да отида в Испания, беше 27 декември и след 2 часа си бях взела билети и ангажирала хотел. Заминах след 2 дни и изкарах една супер интересна Нова година! Там на Нова година в последните 12 секунди ядат по едно гроздово зърно за късмет, за любов, като си пожелават разни неща. Трудно е да изядеш за 12 секунди 12 гроздови зърна, но ако успееш, значи желанията ти ще се сбъднат.
– Кое те впечатлява най-много при пътуванията ти?
– Някой като се върне отнякъде, първият ми въпрос е: “Какво ядохте””. Не какво видяхте и къде ходихте.
– Защо?
– За мен кухнята представя начина на живот на хората и в голяма степен бита и традициите, което на мен ми е много интересно. В Кения например хората са много бедни и отговорът на въпроса “Какво яде”” там не е много обхватен. Средната им заплата е 3 долара, една бутилка минерална вода е 70 цента. Водата в Кения не се пие – дори зъбите не съм си мила с тяхната вода, и с набавянето на ежедневната нужда от вода те горе-долу свършват бюджета си. Ядат предимно боб и ориз с ръце. Не използват прибори. Когато кенийските ни партньори идваха в Европа, имахме среща в Италия с тях, те не знаеха как да държат вилиците и ножовете и им помагахме да се научат. Изключително трудно им беше да се хранят с прибори.
Едно от нещата, които много ядат, се казва угали, то е като българския качамак и се прави от царевично брашно. В Африка царевицата е бяла, затова угалито има бял цвят. Приготвя се с гореща вода, сол и брашно, и това нещо си го топкат в сосчето на боба – въглехидрат с въглехидрат, което в Европа средиземноморската диета тотално го отрича като начин на хранене, но те са много бедни. От ориза си правят малки топки, които си хапват.
Другото интересно е чапати, то прилича на арабска питка, като тези за дюнерите, но е сладко, разточва се и се пече на сух тиган. Много е вкусно като следобедна закуска.
Друго интересно в Кения е, че месото от кокошки не се продава в магазините. Можеш да си купиш от кокошарник цяла жива кокошка и не можеш например да си вземеш крилца или само бутчета. Евентуално с много пазарене можем да си купим половин кокошка, но много трудно. В хотела, където бяхме настанени, кокошките за храната ни ги караха всяка сутрин, тъй като гледаха да е по-европейска храната ни. Ядат много плодове и зеленчуци, а екзотичните за нас авокадо, манго, ананаси там си растат и са много евтини.

Пазарът в Кения също много ме впечатли. Той е покрай пътя, като пътищата са без асфалт, само около летището и в столицата Найроби има. Затова всичко е в прахоляк, а пазарът са черджета по земята, покрити с купчини стока. Един килограм авокадо например беше 20 цента, в България в момента цената му е около 8 лв. Местните продукти са на ниски цени, обикновените хора живеят в постройки като гетата у нас – събрани от някакви плоскости с покривала, брезенти, странни наистина…
– Като в благоевградската Предел махала ли?
– Да, но в Предел махала съм виждала алуминиева дограма, в Кения нямаше. Там всъщност много често изобщо няма прозорци, защото е трудно да се намерят. Богатата класа живее във високи, красиви къщи – като в “Бояна” в София, има охрана и се возят в джипове, но обикновените деца на улицата ходят боси или с дрешки, които не са по тяхната мярка. Едно момиченце например беше босо, носеше поличка и едно пуловерче, което му стигаше до средата на коремчето, но пък с дълги ръкави. Малките деца идваха да ни пипат по кожата и да се опитват да махнат бялото, тъй като не бяха виждали бели хора, пипат дългите коси на момичетата, защото те нямат такива. Най-малките ни гледаха със страх, не разбираха защо сме бели и какво ни има.
– По какъв повод беше в Кения?

– Аз се занимавам с организация и провеждане на международни обучения. Работата ми е да пиша проекти, да печелим финансиране и да осъществяваме събитията, включени в тях. Последните 2 г. спечелихме два много големи, трансконтинентални проекта, като единият е в Европа, Азия и Африка, а другият – Южна Америка, Африка и Европа. Целта е да обменяме опит с различни култури, да обменяме добри практики, за да решаваме конкретен проблем. Веднъж донесем ли в Европа добра практика, тя лесно се разпространява.
Впечатли ме, че има страшно много деца, усещането ми беше, че са като котките и кучетата по улиците в България. Все едно се разхождаш в двора на детска градина. Виждала съм майка, която си носи в кенгуру по-малкото бебе на корема, другото бебе, което сигурно е около годинка – на гърба, а на главата си носи голяма кофа с някакъв багаж.
– Пробва ли дали е удобно да носиш пазарска кофа на главата си?
– Пробвах, но нашият, на европейците навик на жестикулиране, включително и клатене на главата, е много по-активен, докато при кенийците жестикулацията е много по-малка. Те са много скромни, доста смирени, неекспресивни в ежедневната си комуникация. Може би към нас като европейци да са били по-обрани, но това ми направи впечатление. Иначе са много гостоприемни, много повече от турците например, които са една от любимите ми нации.
– Има ли големи разлики в поведението и настройката на хората в различните държави?
– В Унгария ми е много любимо да ходя, защото там младите хора са много активни и ние можем да вземем пример от тях. Те работят много, гледат да са напред, да са модерни, докато в България хората обичат да си седят в зоната на комфорт, да не се променят, ако може, да правят едно и също, да не пътуват, да не пробват и са скептично настроени към новите неща. В Италия са много шумни, много викат, много пеят, много се радват и са много емоционални като цяло. Имат едни дълги вечери и ядат много риба. Аз ходя предимно по островите, най-често в Сардиния.
За хората в Гърция нямам много наблюдения, за мен те са много шумни и неособено възпитани към чужденците. Не говоря за курорт, тогава са гостоприемни, защото си плащаш, но струва ми се, че гърците са леко скептични, може би към българите съм усетила леко негативна нотка. Но това не може да е пречка да пътуваме в Гърция, защото хората са различни и не можем да ги поставяме под един знаменател. Може да са с предразсъдъци, може просто да те тестват, не мога да го определя точно.

– Каква е разликата между Европа и Америка?
– Много голяма! Бях там веднъж на студентска бригада и не бих отишла втори път по същия начин.
– Защо?
– Защото бригадата не ти дава реална представа за страната. Едва когато се прибрах, започнах да осъзнавам какво ми се е случило и да разбирам как са нещата. Американците са много гостоприемни, много отворени и бизнес ориентирани, което на българите им липсва. Храната обаче им е много зле там и има много ГМО. Аз съм яла само плодове, зеленчуци и месо, “здравословна храна”, и качих 10 кг за 4 месеца, от 50 кг станах 60 кг, което за мен е много. Много от американците пътуват например 4 часа до най-близкия биосупермаркет, за да си купят биопродукция, а не до магазина на 10 мин. от дома им. Возят в коли, но пък много тичат сутрин – това е едно от нещата, които ме впечатлиха. В България хората също се возят много в коли, но не спортуват особено. Там живеят на кредит, но успяват да си изплащат кредитите доста бързо, така е направена системата, има много пари, които се въртят по различен начин – под формата на кредити, лизинги и т.н. В България няма пари и те не се въртят, съответно като вземеш заем, плащаш 30 години и целият ти живот минава в плащане на кредита.

Според мен в това отношение предстоят сериозни промени у нас, защото има различни приложения, уебсайтове за краудфъндинг – това е групово финансиране, нов начин за събиране на средства от много хора. Например имаш идея да си направиш частно радио, постваш го в един от тези уебсайтове и хората почват да даряват за каузата ти. Може да искаш да си направиш зимен дом за стари хора, в който да приютяваш възрастни, на които им е студено вкъщи. Мотивите за даряване на всеки са различни – може да имаш повече пари, да имаш лична мотивация, да имаш празник и да искаш да дариш заради това на други. Това впрочем също е нова тенденция, която наблюдавам, че се налага все повече у нас.
Наскоро бях на сватба, на която младоженците искаха гостите да не им подаряват букети, а да дарят парите, определени за цветя. Така събраните пари дариха на приют за кучета.
– Наистина има такава тенденция…
– Да, отбелязват го на поканата за сватбата, като обикновено посочват и каузата, която искат да подкрепят.
– Но така не се ли блокира например бизнесът на цветарите?
– Да, но според мен бизнесите трябва да се научат да бъдат по-адаптивни. Отново ще се върна на промените – колкото видовете повече се адаптират, толкова по-дълго оцеляват. Ако не могат да се адаптират – изчезват. Това е основно правило и в бизнеса, ти ако не можеш да си адаптираш бизнеса, няма да оцелееш и на пазара.
– Искаш да кажеш, че всеки може да стартира свой бизнес с парите на други, които дори не го познават, ако бъдат увлечени, така ли?

– Именно. Хората стават все по-подкрепящи и интересуващи се едни от други. Това чувство да си затворен в своето семейство вече го няма, хората се все по-отворени и искат да помагат на други хора, на други каузи, да допринасят за общи цели, да се включват в общи инициативи, като чистенето на паркове. Вместо да отидеш за уикенда със семейството в Банско, решават, че ще садите дръвчета в парка – пак ще правите нещо заедно, но ще е в полза на общността. Дали помагате кеш, или с работа и време, няма значение. Има много графични дизайнери, създатели на уебсайтове, които си даряват труда на социални каузи, а това е много показателно.
Та дали ще умре бизнесът с цветя – може да се случи, може и да не се случи, всичко зависи от адаптивността на собственика.
– Кения ли е най-екзотичната ти досега дестинация?
– Може би да, според общоприетото понятие за екзотичност – интересно, далечно и нестандартно място. Бяхме тази година през май за 10 дни и това за един европеец е абсолютно достатъчно, защото там е много мръсно, а европейците не сме свикнали с това. Миналата година през октомври, когато в София валеше сняг, аз бях по къси панталони на Тенерифе. Водихме обучение на младежки работници, сред тях 4-ма учители, и ги учихме как могат да използват спорта и ценностите му като образователни средство. Как чрез спорт да накараш хората да си помагат, да се подкрепят, да има равенство на половете… Най-странното за мен в Тенерифе бе, че пясъкът е черен. Такъв е заради вулкана Тейде.

– Стават ли ти черни краката?
– Не, но точно това си мислиш – че като стъпиш на черното, ще се изцапаш, но това не се случва. Всъщност пясъкът са малки кръгли камъчета с големината може би на четвърт леща и много бързо падат. Този пясък не е от красивия, но дразнещ бял по лазурните брегове. Аз си събирам пясъци от местата, на които съм била, и имам доста голяма колекция. Например в Кения пясъкът е ситен и бял като сол, и колкото и да се опитваш да го махаш, той не пада.
– Налага ли ти се при пътувания да правиш специални ваксини предварително?
– Да, задължително се прави ваксина за жълта треска, която струва 120 лв. Без такава ваксина не можеш да влезеш на територията на Кения. Кандидатстваш и за виза, но тя се взима много лесно, струва 30-40 евро и пускат всички европейци, защото знаят, че ще изхарчим пари там.
– Бедността ли те впечатли най-много?
– Не, щастието им ме впечатли най-много! Много усмихнати и гостоприемни, много повече от всеки друг народ, който съм опознавала. Да, беше много мръсно, но това не им пречи те да са усмихнати, да чистят непрекъснато, да подреждат непрекъснато и да се грижат за комфорта на своите гости. Там имахме редица посещения през няколкото дни престой и навсякъде ни посрещнаха изключително топло. Ако си изпуснеш нещо – водата, телефона, или ключовете, все едно, местните се струпват в желанието си да го вдигнат и непрекъснато повтарят: “Sorry! Sorry! Sorry!”, докато го вдигат и подават, въпреки че нямат никаква вина, че си го изпуснал, нито има значение дали си им познат или непознат. Много ми беше интересно, за тях това е израз на солидарност, на отношение, на добро посрещане. Накрая, когато си тръгвахме, всички повтаряхме: “Sorry! Sorry! Sorry!”.

– Спомена, че любимата ти нация са турците, защо” Какво ги поставя начело в личната ти класация?
– Много са причините. Едно от нещата е гостоприемството на хората и храната. За мен Турция е с една от най-вкусните кухни, най-приятните за консумация деликатеси и всякакви домашни неща, които да опиташ. Като пътувам, аз обичам не да обикалям по туристическите обекти и да се снимам със сградите, замъците и музеите, а да се сливам с местните и да търся контакт с тях, по възможност с най-бедните. Защото разбереш ли те как живеят, можеш да придобиеш представа за цялостното положение в държавата. Та в Турция много пъти съм ходила и използвам всяка възможност, включително и миналата седмица се прибрах от Истанбул.
– Там напоследък станаха доста промени, при това сериозни…
– Да, но не виждам проявлението им, макар да съм била преди, по време на и след тези промени. Включително бях там 2 дни след атентатите, на главната улица беше пълно с хора, а родителите ми бяха против заминаването ми, защото било много опасно. По новините тук казваха, че всичко е страх и ужас, навън няма никого, а това изобщо не беше така. Повреденият асфалт беше поправен в рамките на 40 часа, ако подобно нещо се случи в България, ремонтът или реконструкцията ще продължат поне 4 месеца. Турците са много гостоприемни и внимателни към гостите си, и имат традиция да те приемат като вкъщи. Ако кажеш, че нещо много ти харесва, за тях ще е удоволствие да го приемеш като подарък. В един хотел казах, че са им много красиви чиниите, и на тръгване ми бяха приготвили комплект от 6 чинии, да си ги взема за вкъщи. Колегите ми ме убедиха да приема подаръка, защото не е възпитано, ако го откажеш, но оттогава много внимавам там, като казвам, че нещо ми харесва. За нас, българите, е хубаво да правим комплименти, но за тях е прието като получиш комплимент, да го дадеш, за да може да зарадваш другия.

– Всъщност ти започна да пътуваш още като ученичка като участник в проекти, това ли те запали да минеш “от другата страна” като организатор?
– Определено така се случи, защото програмите са много увлекателни и в тях е заложено участниците да усвоят много знания и умения, и това става по много приятен начин под формата на различни игри. Дори няма презентации или лектор, който да говори пред аудиторията. За първи път участвах през 2010 г. по програма на Министерство на здравеопазването, а темата беше превенция на ХИВ/СПИН и трафик на хора. Бяхме събрани 215 участници от 7-8 града в България. Там за първи път се запознах с методологията за неформално образование и как могат да бъдат използвани различни техники и методи като образователно средство – много по-увлекателно, отколкото формалното образование, отколкото са ни учили в училище.
В момента завършвам магистратура и единственото нещо, което съм направила, е да си платя таксата и да отида на изпити. Не съм ходила на никакви лекции, понеже за мен не е адекватно да се преподава по начина, по който са преподавали на моите родители или, ако щете, преди 5 г. Аз съм студент в сферата на маркетинга и икономиката и за мен обучението трябва да бъде адекватно предложено и дори насочено към бъдещето, към новите трендове и тенденции в образованието.

– Преподавателите, ако не преподават, какво да правят?
– Те трябва да се интегрират в новите сфери и технологии на развитие. Имала съм преподаватели, които вадят лекции, писани на ръка, което се е случило например преди 10 г., когато компютрите не бяха масово навлезли в бита ни. Т.е. тази лекция е написана преди 10 г., съдържанието й може да е много хубаво, но тя не е адекватна за нашата среда, защото аз мога да си отворя телефона и да намеря същата или подобна информация само за секунди, а не да стоя 3 часа на лекции той да ми я диктува. Не мисля, че имам нужда от преподаватели, които да ми четат учебника, аз съм достатъчно грамотна и компетентна да го направя сама.
Имах преподаватели практици, които ни задаваха истински реални казуси. Разделяха ни да работим по групи, носеха казусите си от работата да бъдат решени от нас, предлагаха решенията на клиентите си и накрая ни казваха коя група печели.
– Според теб е крайно наложително образованието като начин на преподаване и обучение да се промени, така ли?

– Абсолютно да. И може би затова започнах да работя в сферата на образованието.
– Всяко пътуване изисква средства, как се справяш ти?
– В началото, като малка, си събирах железни левчета и стотинки в касичка и с тях си купувах билети. След това започнах да използвам различни възможности да пътувам безплатно, а за младите хора, повярвай ми, те са много. Проблемът е, че много от младежите се страхуват да го правят по различни причини.
– Как един млад човек в България може да направи нещо сам, такова, че да изкарва от него пари?
– Начинът е просто да почне. Много хора например правят пари от хобито си. Все повече са тези, които уважават и обичат ръчно направените неща и си купуват. Или чувстват принадлежност, когато купуват неща на български автори – дрехи, обувки, всичко. От младежите все по-малко хора пазаруват в моловете, все по-малко искат да носят конфекция, създадена в Китай или Турция, търсят някаква оригиналност и търсят себеизразяване може би чрез начина, по който се обличат, изглеждат, прическата, грима, и като че ли това се дължи на отминаващото поколение на соца и на това всички да имат еднакви библиотеки, дивани, еднакви легла. Все повече младите хора търсят начин да са уникални и да имат нещо различно. Това, разбира се, води до някакви притеснителни крайности, но и те също са окей според младите.
Та как да започнат младите хора – просто да се престрашат да покажат това, което правят и което могат. Според мен един нормално развиващ се млад човек на 18 г. има ориентация в кое е добър и в кое – не. Т.е. трябва да набляга на развитието на добрите си страни, но без да изоставя тези, които не е развил. Например аз не съм добра по математика и по никакъв начин не бих се занимавала с математика, няма и да се опитвам. Страст ми е образованието, затова съм започнала да организирам обучения.

– Какво според теб куца във възпитателната и образователната ни система?
– Според мен родителите имат задачата да възпитат децата до голяма степен в тяхната идеология и ценностна система, но оттам нататък преценете колко време вие прекарвате с детето си и колко прекарва учителят с него. Учителите в България са пренебрегнати, с ниски заплати и съответно ниска мотивация. Защо да правят нещо повече, след като могат да не го правят и да имат резултат, който да е
задоволителен”! Няма бонуси и различен подход при заплащането. За мен учителите са едни от най-важните хора в обществото и заплатите им трябва да са като на лекарите, защото част от работата им е да възпитат децата така, че те да живеят правилно, според обществените общоприети норми, да се грижат да себе си и за другите и да има безопасност. Работата на лекаря е да излекува човека, когато вече има проблем, а работата на учителя е да научи човека да не стига до този проблем.
– Е, как това да направи човек, който сам не е такъв” Обучаван е по старите методи, не иска да излезе от зоната си на комфорт и да се промени, който преподава години наред по един начин, защото такава е системата и сам не иска да я променя.
– Да, хората са различни и едно от нещата, които съм научила, е, че не можеш да помогнеш на всички. Можеш да помогнеш само на тези, които искат твоята помощ. Обикновено хората искат да се променят вследствие на някакво трагично за съжаление събитие. Дали причината ще е децата в класа да се сбият, да убият, тогава виждат, че нещо трябва да се промени. Все пак хубавото е, че трагичните събития пораждат промени с позитивна насоченост, което значи, че трагичната случка не е била безсмислена, колкото и странно да звучи това.

– В момента си обучител, би ли станала учител?
– Бих станала учител в моето си училище. Това е идеалната ми представа за моето бъдеще – да създам образователна институция, която да е призната от МОН и в която методологиите да са иновативни и алтернативни. Да, ще има някакъв предварителен учебен план и заложени знания в програмата, но да могат преподавателите да правят нещата, които на тях им харесват, и да адаптират методологиите спрямо децата. Едно дете може да не е добро по математика, но ти като го изпитваш постоянно по този предмет, му сваляш самочувствието. Това дете трябва да бъде подкрепено в сферата, в която е добро – литературата, рисуването, музиката… Според мен много таланти в България се загубват, защото образователната ни система превръща хората в послушковци (това беше от някаква книга). Доказателство за това е, че в 1 клас всички искат да са на първия чин и вдигат ръка, а в 12 клас всички са на последния чин и си гледат в телефоните.
Та бих била учител, но в различно училище, не в такова, каквито са в момента в България. И да, определено работя по тази идея за училище и търся други хора, които имат такъв интерес. Много от преподавателите ми в университета имат подобни идеи за кръжоци, практически насочени курсове, има много бизнеси, които се занимават с иновативно образование, и това е все по-често срещано, така че си мисля, че в един момент ще се случи.

– Всяко обучение е свързано с пари и време и най-често липсата им е причината в България да няма особена активност на обучителни семинари…
– Затова хората имат приоритети – дали в петък вечер ще идеш да похарчиш 50 лв. за пиене в Студентски град, дали пушиш цигари, ходиш по дискотеки, или ще ги събираш за обучение – всичко е въпрос на приоритети. Не казвам, че хората не бива да се забавляват, просто на различните етапи от живота си имат различни приоритети. Да, българите са платежоспособни, но просто не могат да приоритизират нещата. Много често телефонът на момчето е по-скъп от колата, която се разпада, въпреки че тя в голяма степен има отношение към безопасността и качеството му на живот.
Това според мен са разменени приоритети. Едно от нещата, които се търсят на пазара на труда, не са знанията, които имаш, а уменията, защото знанията в сферата на дигиталния свят са навсякъде. Дори да не знаеш как да кажеш”Здравей” на суахили, официалния език в Кения, можеш да си отвориш телефона и да провериш. Трябва да знаеш как да го намериш!
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *