„Заеквам от 2-годишен. Близките вкъщи ми разказват, че съм се изплашил от нещо. Не знам дали е така, или не, но откакто се помня, живея с този проблем. Да си призная, вече дори не знам доколко да го приемам като проблем или като благословия, която ми е помогнала да стана това, което съм“, това е откровението на 32-годишния благоевградчанин Васил Ангелов, който описа в книга опита си, перипетиите, притесненията и победите, които е постигнал в личната си „битка“ със заекването.
Той обяснява, че по статистика над 70 000 българи заекват, в света така са над 80 млн. души. Решил да напише книга, на първо място, като автотерапия, защото да заявиш публично нещо, което 30 г. си опитвал да скриеш от всички, за да не изглеждаш глупаво или да не ти се смеят, се иска смелост. Идеята да сподели с повече хора опита си в приемането и справяне със заекването и информацията, която години наред издирвал по темата, започнала да го човърка преди повече от година. Логопеди и учители, с които контактува, му разкрили, че броят на заекващета деца постоянно се увеличава през последните години и основната причина за това е общуването, или по точно липсата на такова. Когато той бил дете, не помни друг във випуска му да е заеквал и отбелязва, че новите тенденции силно го притесняват.
„Разбира се, хората по света имат много по-тежки и значими проблеми от заекването, някои не могат да виждат, други не могат да ходят или изобщо не могат да говорят. Но заекването е невидимо, докато не си отвориш устата. То те превръща във вица, който искаш да разкажеш, за да изпъкнеш и да си забавен, започваш да говориш, но там „замръзваш“ и всички започват да се смеят на теб, ти ставаш смешката“, разказва Васил Ангелов как се е чувствал неведнъж, и отбелязва, че животът му основно се е въртял около това да се учи как да живее със заекването, но много други със същия проблем стават аутсайдери или престават да общуват с другите.
„Като бях малък, заекването доста ми повлия на игрите и общуването с други деца. Не исках да излизам навън, да ритам с останалите, за да не ми се смеят и да не изглеждам глупаво. Като тръгнах на училище, заекването започна още по- силно да се проявява и съм имал огромни излагации, които вероятно и до днес ми влияят по някакъв начин. Помня например как по биология ме вдигнаха на дъската да ме изпитат. Бях си научил урока, но излизам отпред и блокирам. Когато заекваш, има моменти, при които можеш да кажеш думата до половина, но не можеш да я довършиш. Стиска ти се гърлото и дори може да получиш тикове с главата или с тялото.Та излизам пред дъската и „забих“ още в началото. Учителката ме гледа, знаеше, че заеквам, но може да не се е усетила, като ме извика отпред. Сещам се, че логопедът ми беше казал, че ако се запъна, мога да опитам да го изпея. Затова попитах дали мога да изпея урока, тя ми разреши и аз започнах. Още първите ми думи вривиха в смях целия клас. На мен обаче не ми беше смешно, не помня как съм реагирал, но се свих още повече в себе си и се почувствах много зле. Още много подобни случки в час мога да разказвам, измислял съм си оправдания, например, че гърлото ме боли, за да не говоря. Но пък силно развих писмената си култура и начин на изразяване. В интерес на истината учителите ми винаги са имали към мен положително отношение и са оценявали реално знанията ми чрез писмени изпитвания“,разказва Васил Ангелов. Той не търси съжаление, с усмивка отбелязва, че заекването му е дало много повече, отколкото му е взело, защото го е научило на много неща, които може би не е щял да опита и осъзнае.
„В един момент човек се изправя пред дилемата да се лимитирам ли, като да казвам, което ми е удобно, или ще се напъвам да кажа каквото наистина искам с точните думи“, отбелязва той. Разказва, че важна роля в справянето му с проблема са изиграли родителите му:
„Родителите са много важни в целия процес, те не бива да дават зор на детето си да говори по-бързо или да му казват да диша по-бавно. Заекващият това го знае и няма нужда като на глупак да му се повтаря. Но родителите могат да му дават внимание. Ако не го получи, детето още повече се вглъбява в себе си и влиза в интернет. За жалост, липсата на общуване, това, че децата не излизат навън, не говорят помежду си и с близките си, може да накара едно заекващо дете да не иска да говори изобщо. Често родителите неглижират проблема и не предприемат мерки с успокоението, че ще отмине и детето ще го израсне. Наистина в отделни случаи това става, но в повечето не и е добре навреме да се потърси професионална помощ. За щастие моите родители положиха огромни усилия и са ме водили при специалисти, с които сме работили усилено за преодоляване на заекването. В 7 клас дори изчезна след 25- дневен логопедичен курс в София. По същото време бях запален геймър и бях придобил самочувствие от поредица успешни участия в национални състезания, което също влияе много добре. Изчистихме говора и се поуспокоих, но като влязох в ново училище в 8 клас, заекването отново се върна с притесненията: „Те ще разберат, че не съм като тях“. И до днес ми се случва да блокирам, макар че вече не ми влияе по начина както в детските години. Затова съм си намерил начини да се справям като трябва да изкажа някаква информация – най-малкото трябва името си да кажеш, като влезеш по работа в някоя институция като КАТ или общината. Тогава имам в джоба написано на лист каквото искам да кажа, и го подавам, показвам гърлото си, че съм болен или че съм си забравил очилата. Има дни, в които не искам дори да се опитвам да се напрягам да говоря, тогава прибягвам към подобни „хитринки“, искрен е 32-годишният млад мъж. Той допълва, че никой не може да обясни какво причинява заекването – може да е стрес или несъзнателно копиране на заекващ родител или близък. Подчертава, че е много общителен и го е постигнал целенасочено. Изработил си е система почти да не му личи заекването, като изговаря само удобни за него думи, и да влиза в удобни за него ситуации. За да го постигне, чете много, това обогатява речника му, което му позволява да заменя една дума с различни, по-лесни за изговаряне синоними. Като ученик пишел много есета и станал много добър. Ходел на занимания в къща „Литература“ в кв. „Вароша“ при покойната Соня Кацарска, на която е много признателен за всичко, което му е дала. Смята, че заекващите, за разлика от останалите, много повече мислят над живота и ежедневието си, те се връщат към случките от деня и анализират как са изглеждали в конкретна ситуация, нещо, което останалите обикновено не правят, и това им дава голямо предимство. На въпрос какъв е първият съвет, който би дал за преодоляване на заекването, Васил Ангелов отговаря, без да се замисля: „Спортуване. Спортът изгражда увереност, а самочувствието рефлектира на говора. Като плуваш или си във фитнеса, не си длъжен да говориш с околните, нали?! Ние си мислим, че всеки се е вторачил в нас, осъжда ни и си мисли колко сме зле, а то всъщност не е така. Всеки гледа себе си и ангажиментите си и много-много не се интересува от другите. Това е вторият съвет, който бих дал.
Не крие, че в тийнейджърските години, когато другият пол започва да привлича вниманието му, имал огромни притеснения в общуването с момичетата, но мощно навлезлият интернет му дал свободата да го прави писмено. Натрупаният опит му показал, че в личните си отношения е важно да показваш, че си ОК със себе си и че не считаш заекването за слабост.
„Запъването може дори да изглежда сладко, а когато блокирам на някоя дума, сам започвам да се смея и искам няколко секунди отсрочка. Как ще те видят другите, зависи от това как сам виждаш себе си“, обобщава Васко Ангелов и допълва: „Когато си искрен и самоуверен, хората го оценяват и не обръщат внимание дали ще се запънеш на една дума или фраза“.
След средното си образование заминал за 1 година да учи туризъм в Амстердам. После записал „Международни отношения“ в ЮЗУ и всяко лято по време на следването ходел на студентска бригада в САЩ. Контактите му дали допълнителна увереност, че по света хората не обръщат внимание на проблема, който в детските си години считал за огромен. „Заекването не ми е попречило на кариерата или в изборите ми. Сам съм си вкарвал ограничения, че нещо не мога да направя, затова и написах книга, да се освободя и да покажа на всички заекващи, че от това не зависи животът ни. В компания с приятели аз обикновено съм най-общителният, търсят ме, защото съм забавен и интересен. Постигнах го с много работа, след като съм опитвал кое работи при мен и кое не, и това е много важно – да не се отказваме. Струва ми се дори, че заекването повече ми е дало, отколкото ми е взело. В този смисъл всеки „недостатък“ е въпрос на гледна точка. Ако ме питат днес дали искам заекването ми да го няма, ще отговоря двусмислено – ако изчезне сега, би било чудесно, ако го е нямало в детството ми, не бих се съгласил, защото нямаше да науча толкова много неща, които са ме направили това, което съм. Иронията е, че силната ми страна – общуването, е следствие на заекването, също и позитивизмът – гледам с усмивка на живота“, обобщава Васил Ангелов.
Да седне и да излее на лист всичко, което мисли и е преживал заради заекването, го насърчила годеницата му Виктория, с която в края на май планират да минат под венчилото.
„Не съм писател. Занимавам се с туризъм от 2016 г. в една от най-старите агенции в Благоевград и в България, основана от дядо ми. Още не съм решил дали да запиша магистратура, но продължавам да се обучавам онлайн в сферата на бизнеса и рекламата.
В началото заминах да уча в чужбина, защото исках да правя нещо мое, не да продължа семейния бизнес. Впоследствие осъзнах, че той всъщност е интересен и работата вече не само много ми харева, но ми доставя и удоволствие. Научих, че човек заобичва това, в което е добър. В началото не бях добър в работата си, но колкото повече научавам и като виждам, че трудът ми се оценява от клиентите и колегите ни уважават, толкова по-силно харесвам работата си и тя ми доставя удоволствие. Ще перефразирам поговорката, че апетитът идва с работата. Осъзнах и друго, че човек може да има една постоянна работа и допълнително да развива други дейности и дарби, например писането, което за мен е хоби.
Съдбата отново ми намигна с ирония, работата ми е свързана с много разговори, може би по 100 на ден провеждам по телефона. В началото за мен това бе много смущаващо (заради заекването), но се оказа не само че го мога, но и че съм добър, и като си легна вечер, съм удовлетворен от себе си“, искрен и изпълнен с оптимизъм е кандидат-младоженецът.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
