Веселин Георгиев Костадинов е роден през 1987 година в Кресна, но е с родови корени от с. Влахи. Специалист е по кулинарно изкуство след завършване на СУ „Св. Паисий Хилендарски” в Кресна, но вместо черпак е хванал длето. Занимава се с каменоделство – надгробна пластика и друга монументалистика, включително с чешми, украсяващи улици и площади. Със съпругата си Стела се венчават в църква, строена още през 1750 година във Влахи, в която такова събитие не е имало от 1938 година. От рода му има участници в опозиционното горянско движение в Пиринско 1947-1948 година, участници в Македоно-Одринското опълчение, във войните за освобождение…
– Веско, знам, че обичаш да четеш книги с историческо съдържание и да се ровичкаш из миналото и из житейската почва на Влахи, за да търсиш в дълбочина родовите си корени. Докъде стигна?
– Надникнах някъде докъм два века назад във времето. Годините са потулили доста от случвалото се във Влахи. По време на робството е нямало много документация. Оказва се, че в рода сме имали и турски войник, и участник в Македоно-Одринското опълчение. Родово сме се вписали и в Първата, и във Втората световна война. Дядо ми Васил е бил и полицай в Гърция 1943-1944 г., за да установява там българска власт, после пък е бил ятак на горяните с водач Герасим Тодоров. Баба ми Елена пък е успяла да укрие и опази знамето на опозиционния БЗНС във Влахи със секретар Никола Петков в 1948 г. Укрива го чак до 1989 година.
В проучванията си стигнах до един прадядо Петко. Най-вероятно е бил роден в края на 18-и век. Това се е случило в махала Въчковци към Влахи /от половин тя век не съществува/. Човекът се е занимавал със земеделие. Имал си къщица, имоти… Синът му Васил не е живял много. Взели го турски войник и като такъв починал, но оставил на рода двама синове – Георги и Костадин. От този Костадин идва и моето фамилно име, а Георги поставя нов клон в родословното дърво.
Костадин се изявява с поборничество срещу турското управление и когато пламва Балканската война, се вписва в редовете на Македоно-Одринското опълчение заедно с още двадесетина души от Влахи. Уаства в сраженията при Дедегач, Гюмурджина и Чаталджа.
Синът на Костадин – Петър, който е мой прадядо, участва в Първата световна война, бил се е на фронтовете в Сърбия и Черна гора. На него дължим преселването си от махала Въчковци във Влахи, където купил имот и направил къща.
Прадядо Петър имал двама синове и пет дъщери. Единият от синовете му, Васил – е моят дядо. Интересна е и неговата житейска съдба. Служил е като войник на турската и гръцката граница. През 1938 година завършва в София курсове за полицай. През 1943 година е сред колонизаторите на Северна Гърция. Заедно с други хора от Влахи се установява в село Сармосакли, Серско. На всички като него са дадени къщи и имоти и довеждат семействата си. Дядо Васил заедно с бъдещия водач на горяните в Пиринско Герасим Тодоров, стават полицаи и се грижат за реда в селото. Това е до 1944 година, когато нещата се променят политически и военно. Германия започва да губи войната и заселилите се нашенци из гръцките села са принудени да бягат обратно към България. Дядо ми семейно, що могъл, събрал в една волска каруца и така се прибрал във Влахи. В Сармосакли оставил много покъщнина, гроздето небрано, житото в хамбари, тютюн на сандали… Така се случило, че богат горе-долу отишъл, а се върнал почти с това, що са имали на гърба си, и добре че във Влахи къщата му била опазена, а и имотите.
– С това ли приключва полицейската му одисея?
– Не, защото го мобилизират в крайната фаза на Втората световна война, която някои наричат Отечествена. Царската войска става народна и воюва срещу бившия си съюзник Германия. Дядо ми достига до Унгария и участва в сраженията при Драва – Соболч.
Но военната одисея на дядо Васил не спира и след Втората световна война. През1945 година във Влахи се учредява дружба на БЗНС, която скоро става опозиционна на комунистическите власти. Той е един от основателите й. В тази дружба е и Герасим Тодоров, който през 1947 година поставя началото на комитско-горянското движение из Пирин планина. На това движение дядо ми Васил е ятак и помага с каквото може. Четата на Герасим Тодоров става все по-голяма, авторитетът й нараства и скоро става сила, почти овладяваща голяма част от Пиринския край. Това поставя властите пред трудни решения.
През пролетта на 1947 година няколко хиляди милиционери от региона, София и страната започват операция „Елен” за ликвидиране на т.нар. Банда на Герасим Тодоров. Блокирани са Влахи, Ощава, Гара Пирин /Кресна/ и всички други по-големи села в района, жителите из махалите са принудени заедно с домашната си стока да слязат в големите села, където се настаняват при близки и роднини. Така горяните са лишени от всякаква помощ от ятаците си, като храна, медикаменти и всичко друго най-нужно. И се стига до убийства, много от горяните са заловени от милиционерите, други сами се предават. Стига се и до известния по това време Народен съд и мнозина получават смъртни присъди, други доживотни и по-леки.
– А твоят дядо Васил?
– Той избягва присъда. Докато се случват тези събития, той е на работа като каменоделец на известната каменна кариера при хълма Гюргевица. Случва се обаче някакво взривяване, от което пострадал и близо три години се оправя, като е лежал ту в Александровска болница в София, ту във Влахи, и много от времето на тези три години е бил бетониран в корито.
Ще добавя, че на дядо ми Васил дължим преселването си от Влахи в Кресна. Баба ми Елена пък се проявява, като успява да укрие земеделското знаме и го показва чак през 1989 година, и то сега е една скъпа реликва.
– У дома ли го пазиш?
– Да.
– Не е ли по-добре да му се намери обществено място и да е с широка публичност?
– Може би. Нямам нищо против и това да стане, стига да му се намери някакво място.
– А какъв е твоят живот при такива буйни предци?
– При мен нещата са по-прости и спокойни. Учих, за да държа черпак в ръцете си, а хванах длето. Преди обаче това да се случи, взех си образованието със специалност „Кулинарство” в СУ „Св. Паисий Хилендарски” в Кресна, после бях войник в Плевен и Банско, та ядох и тази войнишка манджа, която не ми беше по вкуса, но ме научи на търпение и дисциплина.
С длето в ръце се видях в Кресна при майстор Красимир Симов. Във фирмата основната работа е от камък, гранит, мрамор и варовик да изработваме най-различни надгробни плочи и паметници, някои и с различни скулптурни и други елементи. Използваме и чуковете, и длетата и за обществена гражданска монументалистика. Няма да се простирам надълго, но ще спомена направения от нас фонтан в кв. „Спирката” в Кресна, паметник- чешма на площад „Кресненско въстание” и паметник, пак на този площад, посветен на състояло се тук съвещание на щаба на Кресненското въстание, на което е взето решение за разширяване на въстанието от Струма из Малешевска и Огражден планина. Наши скулптури на Васил Левски, д-р Петър Берон, Георги Сава Раковски и други революционери стоят пред едно от читалищата в Сандански, а в Долна Градешница пред църквата „Рождество на Пресвета Богородица” стои една изпълнена с църковни елементи паметник-чешма.
Каменоделците ни търсят и за украсяване на къщи и обществени сгради, главно за изработване на облицовъчни плочки, стъпала, подпрозоречни корнизи, и не оставем ден без работа.
– Венчавката ви със Стела в старата църква привлече голямо внимание, как го решихте?
– Съпругата ми Стела е от Велико Търново, но по кръв си е нашенка, влахинка. Така се случи, че един мой прадядо потърсил по-добро място за живеене от Влахи и се преселил във Велико Търново и там се появила Стела. Тя е завършила Техникум по дизайнерство. Нейните родители взеха да идват при празненства във Влахи, за да си припомнят старите корени. Веднъж дойде с тях и тя. Като близки, с родствена връзка се запознахме и нещо сигурно е проблеснало помежду ни. Това проблясване ме откара и до старопрестолния град, та пак се видяхме. После пък тя във Влахи… и дотам с връзката и развръзката, че стигнахме до граждански брак и венчавка.
– Защо избрахте старата църква във Влахи?
– Да поясня – там ни беше венчавката, а самата сватба с над 200 гости бе в Кресна. Избрахме за венчавката старата църква „Рождество на Пресвета Богородица”. Нещо ми дойде отвътре така, сякаш кръвта заговории. Стана мило тържество. Събрахме се над 70 души близки и роднини. Службата направи наместникът на владиката Серафим за Санданска духовна околия отец Георги Танчев. Оказа се, че последната венчавка в тази църква е била в далечната 1938 година, та нашата венчавка идва 82 години по-късно. Ще добавя и това, че поне от половин век венчавка във Влахи няма и във втората църква „Св. Пророк Илия”, която е от 1844 година.
– Как приемаш сегашния живот в Кресна?
– За мене е нормален.
– А не ти ли се струва, че градът запустява, в много къщи вече никой не живее, много млади хора са потърсили по-добро място за работа и живеене в чужбина?
– Усеща се наистина някакво запустяване и дано не продължи. Но да си кажа, с ръка на сърце, това не ме засяга много, че и нямам време да го мисля. Мене чужбината не ме блазни. Имам си работа тук и тя ми отнема много време. Не кръстосвам ръце. Занимавам се със земеделие, грижа се за домашна зеленчукова градина, имам към три дка лозе, та за тях отиват всичките почивни дни и по някой час от официално работните ми дни. Имам и 12 овце, прасе, кокошки… работа в изобилие, ама се справям. На големи празници не се случва у дома да няма празнуване с чеверме от мои си агнета, къщата не остава без вино и ракия, та има и за нас, а и за близки и приятели.
– Не ти ли идва в повече работата?
– Вярно е. Ама нали сме в Европа. Знаеш, че там най-свещени са вече не думите приятелство, а работа и пари. Поотчуждаваме се, по-скромни стават празнуванията на рождени и именни дни.
– Знам, че обичаш и планинарството, кога намираш време за него?
– Който има желание да се катери, намира? От връх Пирин над Предел, та до Вихрен, и от Муратов връх, та до Шаралия, от Синанишкото било няма чука и връх, който да не съм изкачвал, а някои и не знам по колко пъти. Това съм го правил и като овчарче, а и с приятелски излети.
– Това, което става сега в държавата, как го приемаш?
– Надявам се, че все ще се случи на управленчески места да застанат и честни, а и мъдри хора. Все ще дойде и такъв път.
БОРИС САНДАНСКИ
Веселин Костадинов със знамето на БЗНС от 1945 година, опазено от фамилията
Веселин Костадинов /в средата/ е майстор не само на длетото, но и на хорото
Фамилия Костадинови на сватбата на Победа, леля на Веселин
Дядото на Веселин – Васил Костадинов /вдясно/, с водача на пиринските комити /горяни/ 1946-1947 г. като полицай в Гърция
Васил Костадинов пред изглед от село Влахи, където са побити от векове родовите корени
Няма връх в Северен Пирин, който Веселин Костадинов да не е покорил, сега за незнаен път го очаква Вихрен
