Детството ми беше трудно, износвах стари дрехи, с първите пари, изкарани на сергията, си купих раница за училище, но се намерихме със съпруга ми в София, оттогава 4 г. ми угажда
В сезона на безводие и пожари репортер на „Струма” се сблъска с проблемите на жителите на с. Долистово, община Бобов дол, които са настръхнали, от две седмици нямат вода за пиене и готвене и търсят спасение в бунарите. Сред местните се забелязваше младо семейство, което преди 4 г. избягало от София, за да живее на спокойствие, и се заселило в Долистово. 34-г. Ивета Маркова и съпругът й Христо си купили тук къща, далече от шума в столицата.
За „Струма“ младата жена сподели за живота си на село: Родена съм в Дупница. Започнах работа в 7-ми клас. Баба ми се занимаваше с продажба на дрехи по съборите, аз й помагах и тя ми даваше по някой лев, след като съберем сергията и преброеше парите. Имахме ограничени доходи, когато тръгнах на училище, износвах стари дрехи, подарени от бабини приятелки. След известно време реших, че ще работя сама, за да може да си купя сама дрехи и обувки. Продавах гривни, червила… търговията вървеше. С първите спечелени пари си купих раница за училище, няма да я забравя, защото сама си изкарах парите… Вървях с баба по съборите – тя с нейната сергия, аз с моята. Имах познати в Илиянци, почнах да купувам стока от там. В този живот се научих да не харча пари ненужно” – заяви Ивета и отговори на някои актуални въпроси.
– Детството ти не е било лесно, видяла си „опаката страна“ и сега градиш живота си по-смело…
– Търговията в Дупница ми вървеше, но в един момент реших да си търся работа в София. Там започнах работа в голям магазин за дрехи, работих известно време, но отидох в друг магазин за по-висока заплата. Работих много и на много места, за да се справям с предизвикателствата на големия град – квартира, храна, дрехи… В сайт за запознанства се намерихме със съпруга ми Христо Марков, който е от Харманли. Оказа се, че сме пристигнали в София на работа по едно и също време, и двамата сме искали да живеем на село, т.е. имаме общи интереси. Аз съм инженер по биотехнологии, а съпругът ми е монтьор и водач на пътностроителни машини.
Като се запознахме, той ме попита с какво се прибирам от работа вкъщи, тогава работех в столичен мол. Заяви ми, че ще ме взима от работа, закара ме до квартирата ми, приготви храна… оттогава така ми угажда 4-та година.
– Защо си купихте къща в селото, а не в Дупница, който е спокоен град, има къде да се разходите, да излезете с компания?
– Искахме спокоен живот на село. Избягахме от шума в София, където 2 часа пътувах до работното ми място. Тук животът тече бавно и по-спокойно. Сами със съпруга ми си ремонтирахме къщата. Тук можем да си отглеждаме зеленчуци, имаме си кокошки за домашни яйца… каквото се сети човек. Правя различни мехлеми, тъй като дете имах здравословен проблем с незарастващи рани и реших да се науча сама да ги правя.
Дворът на къщата ни е голям, има място и за зеленчукова градина, и за малки постройки за животни. Като се нанесохме в къщата, купихме около 40 кокошки и пъдпъдъци. За мен е удоволствие да се грижа за тях. Продавам и яйца.
Аз в момента съм безработна и се грижа за градината и птиците, ако не те мързи, на село няма да останеш гладен.
– Описахте романтиката на селския живот, но не споменахте имате ли някакви проблеми?
– Има проблеми, разбира се. Най-големият проблем и с водата, от две седмици сме без вода в чешмите, добре че имаме бунар, та спасяваме положението. От бунара ползваме вода за поливане и миене на съдове, а за пиене купуваме от магазшна. В селото има два магазина, за разлика от някои съседни села, където жителите се спасяват поединично. Винаги имаме и запас в бидони и бутилки.
Звънях на всички телефони на ВиК асоциацията в Кюстендил. Звънях и на кметицата на селото за съдействие, но не вдига. Пред хора от селото е казала, че скоро се пенсионира и едва чака този момент.
От 4 г. живеем в Долистово, но забелязваме, че нищо не се прави за благоустрояването му, а откакто се заселихме, след нас дойдоха още 4 семейства от София и си купиха къщи.
Тук има млади хора и деца, защото непрекъснато идват нови заселници. Учениците пътуват до Бобов дол с автобусче, което ги връща след часовете. И за останалите жители има автобуси от Бобов дол два пъти в седмицата.
Често обаче спира токът, но тук ни харесва, има проблеми, както и в големия град, но са от различно естество. В селото някога е имало живот, запазена е библиотеката, въпреки че светът стана дигитален и всеки си гледа в телефона – приключи”, разказа за живота си на село Ивета Маркова.
ЙОРДАНКА ПОПОВА
Пълни глупости