44-годишният Пламен Костов е наследствен фермер. Прадедите му се занимавали със скотовъдство от времето на турското робство. Роден е през 1977 година в Кресна. Средното си образование получава в местното СУ „Св. Паисий Хилендарски”, а с техническо образование е от Строителния техникум в Благоевград. Освен фермер Пламен е и международен шофьор.
Съпругата му Екатерина работи в бензиностанция. Имат двама синове – Кирил, студент в ЮЗУ „Неофит Рилски”, и Тони, който е единадесетокласник в Кресна. Във фермата Пламен повече се изявява като организатор, а основните грижи са поети от баща му Кирил, като не липсва подкрепа и от цялото семейство.
– Пламен, откога и защо се захвана с фермерство?
– Аз лично от 2009 година съм в етап на организирано фирмено фермерство, но иначе с домашно скотовъдство се занимавам още от дете. А пък иначе във фермерска традиция сме поне от годините на турското робство, още по времето когато сме живели в Полена, махала към село Влахи, намиращо се сред поляни, в прегръдката на Пирин планина.
– Какво те отведе чак толкова дълбоко в историческата почва на времето?
– Това стана най-вече по разкази на дядо ми Никола, който не е бил без домашна стока, а ми е разказвал с какво и що и как са живели в семейно отношение неговият баща и мой прадядо Павел и прапрадядо ми вече Коста, като така се откриват родовите жилки поне докъм началото на 19-и век.
– Що за селище е Полена?
– Било е, защото сега не съществува. Сега е само поляни и пасища. По време на кооперативното земеделие към 70-те години е имало едно постановление на тогавашното правителство, известно като 48-мо, Влахи, засягащо и Полена. Чрез него в този район са направени пътища, водоеми, всички останки от сградите на селището са избутани из деретата от булдозери и така цялата населена местност е била превърната в ливади за добив на сено.
– И не са останали къщи?
– Да, но те вече били напуснати. Хората вече са се били преселили в Кресна, Долна Градешница и други селища, като сред причините за това бягство са отдалечеността от шосеен път, от жп линия, недостатъчна медицина, а и в градовете животът ставал все по-примамлив. И така вместо селце се създали ливадни блокове.
– И сега ли ги има?
– Сега има само пасища. Няма вече кой да коси и да събира сено, а и няма за какво, като животновъдството вече не е и наполовина от това, което е било при ТКЗС. По онова време в кооперативни стада в Кресненско е имало над 5000 овце майки, а преди него пък не по-малко от 30 000. Имало е няколко хиляди говеда и кози преди ТКЗС. Преди кооператива и говедата са били много повече от сега, а козите са били много намалели. Ако вземем за пример Полена, то и тук не ще да е било под 1500 овце и кози, над 2000 глави говеда, а сега общо за района говедата не са повече от 1500 и няма ферма нито една за мляко.
– И в тези 1500 глави се вписва и твоята ферма.
– Да, така е. Вписва се със 70 глави, но общо крави, юници и телета. Разбира се, тази бройка се променя в зависимост от това колко телета ще се родят и колко от тях ще се оставят за попълване на основното стадо за бъдещи крави майки.
– Това наличие достатъчно ли е за нормална семейна ферма?
– Не е достатъчно. Ферма със 70 глави, а и 100 да са, не може да осигури самостоятелен приходен бюджет на семейството. За по-голяма ферма няма и условия, че трябват много ливади и люцерна за добив на сено, трябва да се наема и работна ръка извън семейството, защото тази работа вече се приема за непрестижна и едва ли някой ще се хване да става пастир и гледач на крави, а семейството само пък не би смогнало. А и в недоимък са и приходите, за да може наемник да се привлече с добро възнаграждение. Далече, далече сме от Европа. Дори и на 50 км от Кресна на юг – в Гърция, има поощрения, има бонуси за фермерството прилични, а не като у нас – като подаяния.
– Как осигуряваш пасища?
– Имаме няколко десетки имоти наши, наследство от едно време. Някога от тях е добивано царевица, жито, сусам, памук и други земеделски продукти, но сега са само пасища. Под наем взимам срещу заплащане на определени такси и пасищни площи от общината в Кресна, а в договаряне съм и с кресненското Горско стопанство и с парков район „Синаница” към НП „Пирин”. По пасища сме по време на част от пролетта и есента, а зимата повече на ясла.
– Грубите фуражи проблем ли са ти?
– Като за ферма от 70 до 100 глави можем да се справим. При добива на сено сме, гдето се казва, и малко на плюс по спестени разходи. Но това не идва от друго, а че семейно се грижим за ливадите. Накупихме си вече техника, с която косим, балираме, извозваме. Като казах нещо в плюс, то този плюс не идва от друго, а от нашия си труд. В сенодобива се включвам и аз, когато съм свободен, брат ми Никола, а и синовете ми Кирил и Тони вече се качват на косачките.
– С каква база разполага фермата?
– В Ново село /и там е имало селце, но сега го няма/, има една местност Нерезе. Някога много тютюн там е добивано, но сега листото му в цяло Кресненско е забравено. Та там сме изградили база. Имаме оградено дворно пространство, обори, складчета. Оборите са нещо като на два етажа – отдолу е подслонът за животните, а отгоре съхраняваме балираното сено и някои други груби фуражи.
– През зимата животните само на ясла ли са?
– Не изцяло. Както човек, за да е здрав, се нуждае от движение, така е и с животните. Извеждаме стадото като на разходка при позволяващи дни из Мело, Побиенецо и други местности, пък и все нещо ще намерят да чепнат и сложат в уста, а за нас това са и спестени разходи.
– Друга база имаш ли?
– Да, в Полена. Там сме си изградили нещо като вила. В нея може да се нощува, да се живее. Към нея си има и складче за нужното по стадото, а и за тези, които ходят по него. В Полена в част от пролетта и лятото вече сме из пасищата из Пирин планина.
– Каза по-горе, че за да са здрави животните, е нужно да се движат, но ако се случат заболявания и други беди, кой е докторът?
– И баща ми Кирил, и брат ми Никола, пък и аз сме хванали по някоя буква от ветеринарната азбука, но преди всичко разчитаме на ветеринарния лекар Димитър Иванов. Той добре се справя. Неговите услуги са ни нужни и от друго, че при ситуации, когато могат да се получат някакви компенсации, ако няма подпис на ветеринарен медик, не се и предоставят. Доктор Димитър Иванов също се грижи за доброто състояние на стадото и ни помага…
– От какво идват основните приходи във фермата?
– От продажби. Продаваме почти всички мъжки телета и юнчета, а и някоя от кравите, когато вече поради възраст не е в състояние на плодоносност. Ако се родят много женски телета, част от тях, които не влизат в сметките за бъдещи крави, също отиват на пазар.
– Мляко доите ли?
– Не. Може по някой литър на ден, но само за домашни нужди и не само от крави, че имаме и малко овце и кози. Мама и съпругата ми вече са майстори в правенето на сирене, извара, мътеница. От тези неща къщата ни е в изобилие.
– Участваш ли като фермер в някакво съдружие?
– Да, член съм на сдружението на фермерите „Пирин” в Кресна, което съществува от над 15 години. Мисля, че сдружението ни е едно добро решение, една необходимост за местното фермерство. Чрез него по-лесно и по-бързо получаваме информация, било за запознаване с нормативни документи, свързани с фермерството по отношение с грижи и привилегии, било за опазване на животните при епидемични случаи от разни заболявания. Чрез сдружението сме по наясно и как да кандидатстваме при получаването на поощрения, наричани стимули, които все пак, въпреки недалновидната си политика, предоставя държавата, като някои се отнасят и до опазване на старовремски породи.
– Твоите животни от каква порода са?
– Известни са като дивурки. Това ще рече, че медицина в култивиране на този вид не се е намесвала от времето на турското робство.
– С какво се отличава тази порода?
– По това, че е нещо като планинско чедо. Издържа на студ, на вятър, на топлина. Умее да намира храна и при екстремни условия. В миналото воловете от тази порода, а и кравите, са били нещо като членове на семейството и като такива и уважавани. Така е било, че те наравно със стопаните са участвали в труда по нивите, транспорта и всичко друго.
– Каза , че фермата ти е официално регистрирана през 2009 година. По-рано в семеен формат не сте ли имали фирма?
– О, имали сме! И по времето на кооперативното селско стопанство все сме имали по някоя крава и в добавка някоя коза и овца, прасе, кокошки. Когато разтураха кооператива, баща ми Кирил пристъпи към създаване на истинска ферма, макар и малка. Направи я докъм 30 глави и аз поех управлението й от 2009 година, с перспективата да стане дял от добрия ни семеен бизнес.
– Пламен, да надникнем пак в Полена и как се е живяло там.
– Аз лично Полена като основна махала към Влахи не я познавам. Роден съм в Кресна, където са се преселили родителите ми, а по това време вече в Полена никой не е живеел. Хората потърсили пътища за по-добър живот на други места и изоставили къщите си. По времето на ТКЗС е имало бригада за добив на тютюн и сено, а по-късно и бригада само за добив на сено.
Полена е поляни в подножието на Пирин планина на около 1000 метра над морската шир. Казва се, че някога е имало над 50 къщи, били пълни най-малко с по 4-5 деца и с родителите и дядото и бабата правели по 8-9 човека, и като ги умножим към 50-те къщи, ще излезе, че числеността е била към 400-500 души, и то така от много векове. В Полена моите деди и прадеди са си имали къща, много ливади и други имоти, садили царевици, сеели жито, отглеждали памук, сусам, лозя имали долу в полето край Струма. Било е време на натурално стопанство. Всяка къща си е била затворено стопанство – не си ли произведеш, може и да не ядеш. А трябвало да се произвежда не само за стопаните на къщата, а и за домашната стока. От дядо ми Никола съм слушал, че в миналото семейно са отглеждали 2-3 крави, поне 2 вола за работа, 30-40 овце и кози, няколко прасета и повече кокошки. От тези животни хората си правили, използвайки вълната и козината, черги, килими, дрехи, от памука ризи, кошули.
Полена е известна и като историческо място. Имало е революционен комитет на ВМОРО, и е била крепост на войводата Яне Сандански.
– Пламен, да се върнем към фермата. Шофьор си по основна трудова дейност, а не мислиш ли, че фермата може да ти стане основна?
– Замислял съм се, но като че все още ми е рано за това. Как да взема такова решение, след като като шофьор изкарвам повече пари, построихме си и къща, та по-хубаво засега е да идват приходи от две места. Малко или много, но фермата вече е част от моето семейство. В нея сме ангажирани всички и засега се справяме. В задружност, каквито и трудности да се появят, решават се по-лесно. Пък и все сме с надеждата, и то от цялото фермерско войнство, че държавата ще вземе да преосмисли своята политика към фермерството и хората в България ще започнат да ядат наше си сирене, наша си извара, наше си месо, а не да внасят това от чужбина и понякога позагубило качествата си заради дълго замразяване.
Това, което казах за политиката на държавата, касае най-вече планинските райони, в какъвто попада и моята. Ако нещата добият по-друг вид, кой знае, може тогава фермата да ми е единствената като труд и грижи.
– Успех, Пламене!
БОРИС САНДАНСКИ
