Тя беше любимата ни учителка. През 1973-а бяхме първият випуск на Нели Радулова в Политехническата гимназия „Св. св. Кирил и Методий – бивша Солунска” в Благоевград. Много са випуските след нас, на които е предала своето отношение към физиката и преди всичко своята човешка философия към живота, защото често споделяше важни житейски събития, които звучаха като уроци за живеене. Именно тази любов към нея провокира организаторите на конкурса в. „Струма” да я отличат с грамота „Любим учител 2022 в Пиринско – Учител с призвание”.
На 80 години Нели Радулова не е очаквала да се сетят за нея. Изненадата е дошла и от залата, пълна с нейни бивши ученици, също наградени. Сред тях са били кметът на Сатовча Арбен Мименов, Емил Терзийски – директор на Земеделската гимназия в Садански, който й казал „Аз отивам да уча физика заради Вас”, и много други. Около 10 души от Випуск 1973 също завършиха физика. Много бивши ученици е срещнала на това събитие и за всички говори с любов.
Нели Радулова е родена на 2 юли 1942 година. Майка й пътувала от София за Варна и я родила в град Попово. Там останали 6 дни и след това се прибрали в дома си във Варна. Завършила бившата девическа гимназия „Мария Луиза” във Варна, която днес е прекрасен Археологически музей на световно ниво, хвали се тя. Това е любимото й училище. В бяла кърпа под възглавницата си беше завила книгата „Фердинандеум” на Петър Стоянович и я чете с удоволствие. Показва ми в книгата публикувана снимка на нейната гимназия и ми посочва стаите, в коите е учила през годините. Прекрасна сграда във формата на куб, двор на три нива, шадраван, чешмички, алеи, огромна спортна площадка, музикална зала, кинозала, рисувани тавани във фоайето. Казва: „Как можеш да изкачваш тези стълби и да не си знаеш уроците?”. Учителската стая, обзаведена отпреди 9 септември, отстъпвали на учениците от 11 клас да празнуват в нея Нова година, а другите – в класните си стаи. На пианато свирел съпругът на класната й, който бил математик и учениците му сложили прякор Човекът. Класната стая на Нели е имала изглед към морето. „Вечер се виждаше фарът, който бучеше, ако има мъгла, и на фона на тази романтика, ти си в час и трябва да внимаваш”, спомня си Нели.
Радва се, че паметникът на загиналите в Сръбско-българската война е намерил място в двора на гимназията, направен с любов към паметта на предците им. Гимназията е строена по проект на варненски архитект по времето на Фердинанд. Неговата майка е правила дарения за нейното построяване, царица Елеонора – също. Нели е посетила гроба й в Боянската черква. И си мислила: „Как може толкова години да бъде поругаван гробът на тази жена, която само добрини е правила за България!”.
Спомня си санаториума за деца, болни от костна туберкулоза, на Св. Константин и Елена. Царицата изпратила чуждестранни специалисти да обиколят Черноморието и да изберат най-подходящото място за лечението на тези деца. Тя дава средства за изграждане и обзавеждане на санаториума. Там се е лекувала и Свобода Бъчварова. „Де да имаше днес подобно безплатно лечение за болните деца”, размечтава се Нели.
Тя обича да разглежда атласите и в час по география нейният атлас, незнайно защо, винаги бил отворен на Кресненското дефиле. Виждало й се много романтично и красиво. Винаги се е вълнувала, когато е имала възможност да минава оттам. Може би още тогава е получавала съдбовни знаци къде ще мине животът й. И сега, като й стане криво, обича да се разхожда по географската карта в различни точки на света и с една лупа да пътува където си иска. Научила и внучката си да се ориентира по географските карти. Забелязвам малък глобус, който виси над главата й в кухнята, и той е нейното око към света. Понякога се полюшва от топлите изпарения на печката и й става още по-приятно, защото е доказателство за наличието на живот около нея.
През 1960 година Нели записва да учи висше образование във Физическия факултет към Софийския университет. Още в осми клас се влюбила във физиката от един учител, който им преподавал по заместване, защото тяхната учителка излязла в отпуск по майчинство. Описа го – възрастен мъж с бяла коса, бял костюм, бели обувки – морски офицер. Казва, че го е гледала като препарирана. „Той като застанеше на дъската, пространството се изпълваше със съдържание!”. Разбира, че е преподавател в Морското училище и учил баща й. И тъй като в първия час чула изрази, които не разбирала, накарала баща си да й ги обясни. „И след това в другите часове аз разумно слушах – казва Нели – защото разбирах вече за какво става дума. И когато станах учителка, си казах – те първо трябва да разберат всеки израз, който учителят произнася, иначе ученикът ще гледа и ще тъпее, и ще влиза в час по физика със страх, което е ужасно”.
В десети клас Нели взела решение да учи физика. Искала е да се реализира в науката, да попадне в лаборатория, но не си е представяла, че ще работи в класна стая.
В четвърти курс във Факултета по физика груповият отговорник им предложил между другото да си вземат и педагогическите изпити. Те били с 4 повече, но това се оказва разковничето в живота на Нели. Мислила е да работи като метеоролог в Морския флот във Варна. Такъв специалист търсели и в Гражданската авиация. И на двете места искали от нея да издържат три години без деца, но Драго казал да отидат в Благевград, уж за малко, та за цял живот…
С Драгомир Радулов се запознават в София на една студентска бригада в четвърти курс. Тя учи физика, той – биология. След бригадата имали по 12 часа на ден, за да си наваксат пропуските в знанията. Драго я търсил няколко пъти в квартирата и все не я намирал. Накрая й написал писмо и й определил среща на Орлов мост. „Така е трябвало да стане”, казва Нели.
В Благоевград започва работа във Вечерната гимназия и след третата година е учител по физика по заместване в Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий – бивша Солунска”, където и се пенсионира. „Още първите часове в училище разбрах, че това е мойто, че ми харесва да преподавам”. Приема я директорът Кирил Войнов. Брат му бил училищен приятел на Драго. По-късно г-н Войнов казал на Нели: „Защо те викнах ли, защото Драго не може да си вземе лоша жена!”.
До ден-днешен си спомня 102-и кабинет по физика и хубавия учителски колектив. „Милчо Демиревски, преди да се пенсионира, ми направи прекрасна лаборатория по физика в мазето, където беше фотолабораторията”. „Да пееш и да работиш” – й обещал той. И така станало. „Той беше върхът, умееше всичко, поправяше всичко и мен ме научи. Когато минах целия материал в гимназията от 8 до 11 клас, той ми каза: „Вече си готова да работиш сама”. Защото уредите в университета бяха едни, в гимназията – други. Аз бях много страхлива да не стане нещо с учениците и винаги съм гледала да се работи на слабо напрежение. Двамата си помагахме, но беше много добър колега и не мога да не го спомена. От него съм запомнила още един израз: „Не идвай на училище като чиновничка”. Не мога да изразя с думи колко съм била щастлива, че съм учител в тази гимназия, дори горда, че се изкачвах по стъпала, по които са минали герои, оставили трайна следа в историята ни. За съжаление няма я вече ларобаторията, няма го и 102-и кабинет по физика. Децата вече там са профилирани, но да развалиш нещо готово и хубаво… защо ли?!”.
И понеже бяхме първият й випуск, я питам каква е разликата в образованието тогава и сега. „Не могат да се сравнят изобщо. Сега нито родителите, нито учениците са същите. Щом има учители, които не си вземат часовете, как ще покажат на ученика, че трябва да ходи на училище, и то подготвен. Вече нямам контакти, но съм чула, че ходят с една тетрадка по всичко на училище. Кога е било това? Нямат пари да си купят учебници, или дадат им пари за учебници, те ги дадат за друго…”. Не иска да влиза в подробности, защото й е болно. Питам я кой е бил любимият й материал за преподаване от физиката, и тя ми казва – молекулна физика и термодинамика, атомна и ядрена физика. Тези раздели най-много харесва, там се чувства в свои води, но не знае защо.
Скоро е чела книга за едно индонезийско училище и казва, че от първата до последната страница не е престанала да благославя Господ, че е част от Европа, че се е родила в България, в центъра на Варна, и че живее в центъра на Благоевград. Благодарна е за съдбата си. Днес продължава да следи развитието на физиката като наука и като предмет в образованието.
Възхищава се на известния учител по физика Теодосий Теодосиев, когото всички наричат Тео, ръководителя на школа по приложна математика и физика. „Аз не мога да се сравнявам с него. Той е успешен – казва Нели – защото е много всеотдаен, той просто живее с децата. И казва, че ще работи, докато е жив. Когато гледам по телевизията какво пише на черната дъска, разбирам, че нещата са извън учебния материал, те са на университетско ниво. Той доказва, че физиката не е само думи, трябва сърце да имаш за това, за да ги запалиш тези деца. Намерил е разковничето. Не може едно дете в събота и неделя да пътува 100 километра или повече, за да присъства на негов урок, без нещо да гори в него. Ама той го е запалил”.
Питам я дали се интересува от научните постижения в областта на физиката, а тя казва, че голямата физика е далеч от нас.
Личният й стремеж към знания и към реализирането им в живота и в науката идва отдавна. Тя ги търси и в родословните си корени. Прабаба й по майчина линия Стефана е била много умно момиче и е завършила Робърт колеж. След Освобождението във Варна имало много турци и малко българи. Тогава в морския ни град идват преселници от вътрешността на страната. В града се говорило предимно на турски език и българите закачали табелки на вратите на магазините: „Тук се говори български”. Бащата на прабабата Стефана е носил прякора Иванчо Хитрото, защото бил голям търговец. Изучил дъщеря си Стефана, която 20-годишна се връща в Котел и „минава за поостаряла”, разказва Нели. Идват да я търсят от една котелска фамилия, на която единият син завършил в Швеийцария, а другият бил неук. Стефана се надявала да й дадат учения, но те я омъжили за другото момче – Нейчо. Тръгват от Котел за Варна със 17 каруци чеиз. Когато откриват музей на Раковски в Котел, канят баба Стефана като почетна гостенка. Стефана и Нейчо имат две деца – Стойчо, който става дядо на Нели, и дъщеря Мария. Нейчо умира млад. Стефана намира начин да оцелеят. Продава каквото не й е нужно и започва да работи, за да изучи децата си. Стойчо е учил до седми клас, после става моряк. Жени се за баба Катинка, която също остава сираче на 7 години. Бащата на Катинка е бил руснак и се е казвал Георги. 12-годишен Георги идва във Варна като донски казак. Баща му участвал в освобождението на Варна. Три месеца градът е бил обкръжен от руснаците, но турците не се предавали. Руският генерал казал: „Или отваряш вратата, или влизаме и ви смачкваме”. Дори не знаят кой е отворил вратата. И тъй като Варна много харесала на прапрадядото на Нели, той взел една каруца и от Русия се преселил със семейството си в града. Жени се за гъркинята Мария и се ражда бабата на Нели – Катинка. Мария казвала на мъжа си: „Георги, искам къща на кьоше, и от двете страни каруци да минават”. И той й купил къща на кьоше. Бащата на баба Катинка след смъртта на съпругата му при раждане дава едното бебе в едно гръцко семейство за осиновяване, а другото бебе във Виница при гагаузите, които са християни, но говорят предимно турски език. Когато Нели била в 10 клас, е присъствала на срещата между двете деца в дома им. Лелята от Виница се оплакала, че децата й не знаят хубаво български. Но кръвта вода не става. Дъщерята на тази леля намерила Нели и подарила на Станимир костюма в 11 клас, тъй като работила с мъжа си в ДИП „Дружба”. „Животът ти поднася такива изненади!”, възкликва Нели. Баба Катинка се омъжва за дядо й Стойчо, който бил моряк и се запознал с нея чрез двамата й братя, с които пътувал на един кораб. От дядо си Стойчо Нели е запомнила няколко неща, които се опитва да предаде и на своя син Станимир: „Никога да не говоря зад гърба на другите, казваш всичко в очите на човека, никога да не лъжа, никога на чуждо да не налитам, да не ям на улицата и нещо много важно – никога не завиждай, никога, защото ако завиждаш, няма да ти се върне!”.
Нели си спомня, че са имали къща на два етажа с двор, в който дядо й гледал много цветя. Най-важното за него било розите да вървят добре. Над вратата в двора отглеждал трендафил и един ден набил едно магаре, което влязло в двора при розите. А баба Катинка му казала: „Така ли? Ти днес биеш магарето, утре ще биеш мене!”, и се разсърдила. Тогава той се сетил, че тя много искала да има шевна машина, и за да я омилостиви, й купил шевна машина. Простила му. Когато дъщеря им – майката на Нели, се омъжила и тръгнала да заминава с мъжа си, дядо Стойчо й сложил в чеиза машината, за да отмъсти на Катинка. Тогава тя много се натъжила, но дъщеря й не върнала машината, искала да учи в търговско училище. Но баба Катинка я насочила към Стопанското, което било много реномирано тогава. След като завършила, показала на майка си дипломата, но й казала, че няма да шие, и в момента тази шевна машина „Сингер” е при Нели.
Майка й се казва Стефка Ангелова и е от Варна. Баща й Димо Ангелов е от бургаското село Суходол. Стефка и Димо се запознават на Никулден пред църквата „Свети Никола” на главната улица „Княз Борис” в морския град под едно дърво, което по-късно показали и на Нели. Баща й завършил Морското училище и станал моряк, а майка й тогава била ученичка. Дядовците на Нели по майчина и по бащина линия участват във всички войни, но оцеляват, за да създадат потомството, което днес ги споменава с гордост. Нели ми показа два от медалите за храброст на дядо й Стойчо, които Станимир е сложил в рамка. Преди десетина години синът я завел в селото на баща й и забелязала, че училището е на най-високата му точка. По-надолу е черквата, в която Нели е кръстена, но за съжаление разнебитена и ограбена от лоши хора. И си казала: „Тук са кръщавани, тук са венчавани, тук са опявани, защо я рушат?!”. На най-ниското стъпало в селото е читалището, в което има театрална зала със сцена. В това село всички са преселници. Баба й по бащина линия идва от Лозенград, а дядо й – от Чирпан.
Майка й останала домакиня, а баща й пътувал с корабите и понякога по 6 месеца не го виждали. Прибирал се за малко и тръгвал пак на път. След погребението на майка й през 1985 година Нели се разхождала с баща си и той срещнал командира му, когато бил моряк. „Флотският офицер си личи – казва Нели – той не е като другите офицери”, и още помни неговите думи: „Госпожа, Вие не знаете какъв баща имате! Той беше толкова ученолюбив и искаше всичко да научи, изпълнителен, прекрасен!”. Нели се разнежва и казва: „Така ми стана миличко и толкова се зарадвах за моя баща! Той много обичаше историята, но искаше да научи и всичко ново!”. Разказвал на Нели как 17 кораба заседнали на Суецкия канал по време на кризата там. От Параходството помолили татко й да отиде на българския кораб, заедно с екипа да се грижат за него. На всеки кораб е имало екипаж, който да го поддържа. С гребните лодки си ходили на гости, но баща й казвал, че българските моряци били най-бедни, те нямало какво да дадат на другите, а всеки кораб карал някаква стока, например шевни машини, телевизори и други. Разменяли си подаръци, защото ако не вземеш, ще ти се обидят. Тогава баща й донесъл уоки-токи, нещо, което днес всеки има в джоба си, но тогава е било сензация. Казвал е: „Аз ще отида на лозето, майка ти ще си е вкъщи и ще си говорим”. Но милицията му прибрала придобивката.
Нели си спомня и телевизора, който донесъл от японския кораб, много елегантен с кристален образ. С гребната лодка баща й отишъл до Кайро да разгледа Археологическия музей в Египет – най-голямото в света хранилище на предмети от древноегипетското изкуство. Разказвал на Нели какво е видял там и тя продължава да търси документални филми по телевизията, за да види как се променя и как изглежда този музей днес.
„Не се щадеше да ходи, да гледа. Ако има един лев, ще го даде да влезе в някой музей”, казва Нели и смята, че се е метнала на баща си. Разказа за едно морско пътешествие с Драго: Варна, Истанбул, Атина, Пирея, и как била разочарована от благоевградската група, която се отказала да гледа камънаци. Тогава тя ги изоставила и се присъединила към варненската група на кораба, за да разгледа всичко, което е интересно по този маршрут. Изчела материали за всичко, което ще види, за да разглежда забележителностите подготвена.
Баща й умира на 17 февруари 1993 година в Бургас при племенниците си. Ражда се внучката й Нели, но той не успява да я види.
Нели много искаше да предаде на някого спомена, който споделила с нея приятелката й Виска – съпругата на народния певец Илия Аргиров. Тя й разказала как бащата на оперната певица Гена Димитрова завел дъщеря си при Илия Аргиров, за да я прослуша и да каже дали става за народна певица. И когато Гена запяла, чак лампата в стаята се залюляла. Тогава Илия казал: „Не е за народно пеене, тя е за друга сцена”. Искаше да го сподели, защото нито един от тях не е вече между живите. Нели не познава лично Гена Димитрова, но винаги й се възхищава, защото от малка обича оперното изкуство. Майка й и баща й често ходели на опера. За първи път завели и Нели на „Севилският бръснар” от Джоакино Русини във Варна и тя казва: „Там още от увертюрата политаш!”.
И до днес пази автограф от Райна Кабаиванска, която гледала в операта „Мадам Бътерфлай” на Джакомо Пучини в София. Приятелката й я завела след представлението в гримьорната за автограф. Има автограф и от Ален Делон, който получава по пощата. На внучката си казала къде са, защото остават за нея.
Нели още си мечтае за морето, което много й липсва. Рядко излиза от дома си, но вечер, като си легне, мислено започва да се разхожда из градинките на Варна. Тръгва от най-близката до дома й и започва обиколката с въображение и хубава емоция. Понякога започа да брои кината, които също са били много в морския град. Имало е ученическо и 4 летни кина. Защото на тази възраст, освен книгите и телевизионните програми, я поддържа споменът за предците, за морето и любовта към близките и към учениците й, която никога не скрива. „Сякаш живея извън времето, настройвам го на мойта вибрация!”.
Юлия Караджова
