Янчо Георгиев Иванов е роден 1962 година в Кресна. В местното училище е до 8 клас и продължава обучението си в Електротехникума в Банско. Специалността си като електротехник усъвършенства в школа на Строителни войски в Бургас и я прилага на практика в Битово и комунално стопанство /БКС/, РП “Енергоремонт“ и Военното поделение в Кресна. Сега е оператор по поливното земеделие в Кресна към фирма “Напоителни системи“.
Съпругата му Виктория е учителка в Кресна. Имат 2 деца -дъщеря Радостина, служителка към НАП – Благоевград, и син Ивайло – на гурбет в Страната на лалетата – Нидерландия. Семейството вече се допълва с внучетата Дарина и Димитър.
– Янчо, работиш към фирма “Напоителни системни“ и сигурно знаеш приказката, че най-късметлии в работата си са тези, които лете са вадари, а зиме фурнаджии. Ти поне наполовина хванал ли си късмета?
– Не. Вадарството ми дойде след много години работа като електротехник. Моето вадарство повече се изразява като въвеждане на организация при поливното земеделие, ползващо вода от Влахинска река чрез главния напоителен канал “Струма ляв“, а и в събиране на определените поливни такси от фермерите, така че рядко дори нагазвам във вода.
– А до електротехник как стигна?
– Ами до него стигна училището, за по-нагоре пари не стигнаха, че баща ми Георги от дете бе останал сирак, като една от причините се оказа баща му, дядо ми Янчо, чието име нося. Този мой дядо Янчо бил обесен в затвора на Горна Джумая /Благоевград /1949 година.
– Защо обесен?
– Дълга и тъжна е тази история, и то не само за нашето семейство, но и за цяло Кресненско. Обесен е бил като враг на народа. В ония години тези думи са се широко използвали за всеки, който е в несъгласие с властите. Той е бил ятак 1947-1948 година на пиринските комити на Герасим Тодоров от Влахи, вдигнал чета да се бори срещу неправдите на червеното комунистическо управление. От баща ми Георги съм слушал, че дядо ми вече е живеел в Кресна, имал си къща, плевня, домашна стока, ниви и семейство с пет деца от 8 до 16 годишни, които е оставил сираци, а и не само сираци, а и като деца на “враг на народа“. Баща ми тогава е бил на 10 години, чичо Васил на 16, стринка ми Фидана на 13, а другите ми две стринки-близначки Райна и Радка на по 8 години.
– Понапълнил е къщата си с деца.
– Да. Но и той самият идва от многодетен дом – 8 братя и сестри с него са били. Живеели са във Въчковци, Пиринска махала /сега несъществуваща/ към историческото село Влахи. Във Въчковци прадядо ми Иван падал като чорбаджия. Имал е много ниви, над 20 дка ливади, много домашна стока, като овцете и козите му не били под 500. Дядо ми Янчо във Въчковци си е създал семейство с баба Катерина, но погледнал към новосъздаващото се село Гара Пирин /сега град Кресна/, построил си дом и се преселил, че тук било по централно, минавал влак, по шосето камиони.
– Бил ли е в четата на Герасим Тодоров?
– Не. Не е бил. Той им е помагал. Бил е нещо като ятак. Имал яко муле и често го натоварвал скришно с хляб, други продукти и някой дрешка или завивка и търсил скривалищата на комитите из планината.
Така било до пролетта на 1948 година, когато новото партизанско движение из Пирин взело да приема опасни за властите размери. И тогава започва подготовката от министъра на вътрешните работи Антон Югов на операция “Елен”. Хиляди милиционери блокират всички селища из Кресненско, живеещите в малките махали са отведени в селата. Поставя се пълна блокада, без никакво нощно движение в селищата, а през деня и по ридищата. Ятаците са арестувани, четниците остават без продоволствие и започват да се предават.
– И твоят дядо?
– И моят дядо взел да се укрива в плевнята. Но милиционери я обградили, както той си бил върху сеното. Имал пистолет парабелум и стрелял във въздуха с него с цел да ги изплаши и побегнат, та и той да избяга. Арестували го. При съдебния процес било казано, че е стрелял по милиционер. Осъдили го на смърт чрез обесване.
– Много жестоко.
– Така е. Този съдебен процес на наричания тогава Народен съд се оказва сред най-жестоките, каквито са се случвали на човечеството. На смърт са осъдени десетина души, малко повече на доживотен затвор и още повече на 10, 15 и други години. Дядо ми попаднал в графата осъдени на обесване.
– Къде е изпълнена присъдата?
– В Горна Джумая (Благоеврад). В затвора, който е бил край река Благоевградска Бистрица, близо до сегашния централен площад “Македония“. При обесването се е случила и една любопитна и също жестока случка. Добър човек милиционер я е разказал на баба ми Катерина, а аз я знам от баща си. Увиснал дядо ми Янчо на въжето, но минали 10 и повече минути и не умира. Имало поверие, нещо като неписан закон, че който издържи на въжето определен брой минути и не умира, живота му се пощадява. С дядо ми обаче това не се случило, макар че е бил изкарал жив вероятно и двойно повече време. Като виждали, че не умира, един от пазачите се хванал за нозете му и взел да го дърпа надолу и това вече било краят.
– И къде е погребан?
– И тук още едно злодеяние на тогавашните власти. Гроб няма и в досегашната 2023 година, вече 75 години. Това, което е останало от него след обесването му, е получено в края на 1949 година с разписка от стринка ми Фидана. И то е черга, 1750 тогавашни лева, мукавен куфар, две ризи, долни гащи, терлици, та нищо чудно и гол да е бил заровен някъде.
– Обесването на дядо ти повлияло ли е на живота на баща ти, на семейството му, а и на теб като негов внук?
– О, да! Баба ми Катерина с петте си деца е била интернирана за три години из Северна България. И като се върнали, на тях се е гледало като на чужди хора, врагове. Не са могли и тате, и всички други да вземат поради безпаричие и като сираци добро образование. Баща ми изкара трудовия си стаж в складовата база на предприятие “Булгарплод” при жп гара Кресна като ковач на щайги и касетки за зеленчуци и разни товаро-разтоварни работи.
– На теб повлия ли?
– Да, ама не особено. Като внук на народен враг, макар и обесен 13 години преди да се родя, не ме взеха в казармата като редовен войник, а ме вписаха в тогавашните Строителни войски. А пък и поради беднотия не можах и много да се изуча – достатъчно ми се оказаха прогимназия в Кресна и Електротехникум в Банско.
– Къде послужи като трудовак?
– Бях в Бургас в нещо като школа по електротехника. Изкарах я и се озовах в Дупница да прилагам наученото при изграждането на големия завод за лекарства. От това развитие на нещата съм доволен, че не ме взеха редовен войник. Работех си, даже ми даваха и известна заплата, редовно излизах в отпуск из града. Така поизучил и на практика на ученето в техникума ми се даде възможността с него много от трудовите си години да изкарам.
– След уволнението?
– Пък по специалността – електротехник към общинското предприятие БКС в Кресна. Участвах в изграждането на новата сграда на общината край площад “Кресненско въстание“. После се прехвърлих по изграждането на най-голямото леярско предприятие в Югозападна България РП “Енергоремонт-Кресна“. Помогнах по електрическите работи при строителството на леярския цех, механичния цех, модулното отделение, кислородния цех. Имаше добро плащане, ама и яка работа. В предприятието намираха прехраната си над 300 работещи.
– Следващата спирка?
– Тя вече беше местното военно поделение. Взеха ме като електротехник, занимавах се с инсталации, с ремонти и монтиране на разни електроуреди. Имах си работилничка. Добре беше, нямах началник над главата си, че си бях и цивилен, а и работата беше по кеф и доста лека. Но всичко бе до 2002 година, до ликвидацията на поделението.
– Как се отрази тази ликвидация на Кресна, а и лично на теб?
– Няма да критикувам, че това си е държавно дело, но над 200 души от района останаха без работа, а в този списък и моя милост. Без поделението Кресна поопустя. Замря и не само в икономическо, но и в културно отношение, намалиха се и там разните паради и други празници. Пък и месната управа май не се постара да поспечели нещо от това ликвидиране. Допусна си разпродажбата на сградата на Дома на народната армия, с многото му салони за културни мероприятия, на офицерския стол, който можеше да приюти местния музеен кът. Но било, що било – птичката е отлетяла.
– След поделението?
– Безработен. После поработих на някои обекти, строящи се от фирма „Йорги”, и накрая се видях като оператор на напоителния канал “Струма ляв”
– Що за канал е “Струма ляв”?
– Носи името на Струма, че при нужда може да взима вода от тази река, а е ляв, защото й е от лявата и страна.
Голямо водно съоръжение, осигурява поливна вода за земеделието в полетата на Кресна и Долна Градешница, а и на дворните места, като в миналото вода е стигала и до село Струмяни. Каналът на места е покрит, на други е заскален, бетониран, разполага със саваци, с второстепенни заскалени вади. В м. Бански поток има изграден голям водоем за акумулиране на вода главно в нощните часове. При нужда може да ползва помпена станция, която по времето на кооперативното земеделие се и ползваше, но вече не.
– Защо сега не се ползва?
– Защото няма и нужда. Каналът взема вода от р. Влахинска, която някога не му беше достатъчна, но сега му стига. А стига му, защото и половината от някогашните обработваеми земи из полетата на Кресна и Долна Градешница сега не са обработваеми. Хората забравиха какво е тютюн, полски домати. Всичко що се гледа, е колкото за домашни нужди и малко за пазар. Спомен е времето, когато кооперативът в Кресна е давал по над 1000 тона тютюн, още повече тонове домати, и то повече адресирани за чужбина. Произвеждани са стотици тонове грозде. Що беше, вече не е.
– А каналът си е?
– И той не е съвсем що е бил. Навремето хората са го строили, а сега едва го поддържаме. Нищо ново почти не му се добавя.
– Янчо, преди ликвидацията на кооперативите в страната, а и по време на унищожаването им в полетата на Кресна и Долна Градешница се слагаше някаква подземна поливна системна от тръби и кранове. Що стана с нея, използва ли се?
– Нищо не стана. Освен тази добра инсталация, с която се решаваше проблемът с пълното използване и най-лесното на наличната вода, се изгради и водоем на хълма при Бански поток. Неговата задача бе да акумулира вода и оттам по собствено налагане да напълва цялата подземна поливна система. Отиваш да поливаш, врътваш крана, водата потича, поливаш, врътваш обратно крана и я спираш.
– Защо не работи тази система?
– Сложен въпрос. Вина имат и реформаторите в земеделската политика. Като се казва, да връщат бащините имоти и взеха да се връщат така като по конец, без да се гледа къде има тръба, къде има кран и на места те се оказаха по средата на имотите. Това взе да пречи на тракторите и трактористите взеха да ги къртят, а се започнаха кражби на тръби и вече нищо не се знае що е останало.
– Какви такси събирате за поливане от фермите?
– Не са високи. Към 40 лева за две поливки на декар. Не е обаче тайна, че в Кресненско се правят много, много поливки и най- вече за зеленчуковите култури.
– Таксите покриват ли разходите?
– Не. Ползва се и държавна субсидия.
– Какво друго правиш, освен организацията по ползването на водата и събирането на такси?
– Общо за канала отговаряме трима души. В задачите ни се вписва и зимно почистване на откритите части, контрол по недопускане на аварии, а при допускане – по отстраняването ми.
– Да те върна малко пак към твоя дядо Янчо. Чувствал ли си се като внук на народен враг?
– Никога. Та той е баща на баща ми. И за какво се е борил – за правдина, за по-добра оправия? А пък нали и всички такива като него ги реабилитираха, така че всичко е в нормалните си измерения. Мога да кажа дори, че го смятам и за герой. Е, доста години в миналото се избягваше да се говори за такива като него, че това влияеше на житейската съдба на техни потомци. Та нали и с мен бе така – взеха ме трудовак, когато постъпих във военното поделение на работа, пък към характеристиката ми бе добавено отдолу, че съм внук на народен враг.
– Как приемаш досегашния си живот?
– Като нормален. Даже и към оценката на доста добър. Семейство си имам, къща, обзавел съм я. Съпругата ми Виктория е учителка, почетна работа, дъщерята работи в НАП – Благоевград, синът е в Нидерландия, а имам вече и подрастващи внуци. Не съм се чувствал изолиран от обществото. Имам си мнение и за политиката.
– И как си в политиката?
– Вълнува ме дотолкова, доколкото касае държавата, Кресна, а и лично мен. За съжаление не е такава, каквато ми се иска да е.
Говорим със сина ми как е в Нидерландия. Ами там планини нямат – гори имат, а ние планини имаме – а горите, що ги има, ги унищожихме. Не, не вървят на добро нещата, ама все си казваме дано!
- Свободно време имаш ли?
- Случва се.
- И що го правиш?
- Що, убивам го. Има телевизия, има книги, имам си и земица дворна за градина, та хващам и мотика. Пък обичам да съм и сред хора, така дори на по чашка кафе, на приказка.
- Пътуваш ли?
- Ами извън разни пътувания из страната бил съм из Гърция, Турция, Северна Македония. Видял съм доста работи и не знам как така се случва, но май почти всякъде все са ни поизпреварили в развитието си.
- Какво искаш да те спохожда занапред?
- Децата ми да са добре, тези след тях и ние пред тях, а и всички край нас. В очакване съм да мина с пенсиониране в така наричаните трета възраст, която, мисля, да не е задръжка за нови и все хубави неща да ми се случват.
БОРИС САНДАНСКИ
