Любимка Бисерова е родена в с. Пирин, община Сандански. Основно образование е завършила в местното училище, вечерна гимназия в София и „Икономика на туризма” в Благоевград, и то на по-късни години, тъй като се е омъжила при ненавършени 18 години.
Семейството си създава с Георги Ковачки, има двама синове – Манол, работещ като шофьор на международни автобуси и ТИР, и Росен, занимаващ се с електротехника в София. И двамата имат семейства, зарадвали я с внучката Александра, която учи в колеж по текстилен дизайн в град Дротуич, Англия, а другите внуци Деница и Борис са ученици в София.
Трудовите си години Л. Бисерова започва в 114-а детска градина в София, но не за дълго. Случва се като в приказките – добри люде откриват, че е с хубав глас и житейският й път се изпълва с песни и музика.
– Любимка, всеизвестно е, че твоите песни и музика са един своеобразен бисер, успешно нюансиран от двете ти сестри Неда и Митра, и достойно защитаваш с него фамилното си име Бисерова, но откъде идва то?
– В тази история по получаването на името е свързан и войводата Яне Сандански, за когото се знае, че нашето село Пирин си му беше същинска крепост. Всичко идва от дядо ми Костадин. Не е бил комита, роден е 1876 година. Влюбил се дядо ми в мома Неда, моята баба, която била 10 години по-млада от него. Дядо Костадин бил буен младеж и родителите на баба ми му нямали вяра, че като много по-стар от баба може да я тормози, и поискали някой човек, който е по така, да стане гарант, че няма да му позволи, дори и да му се иска да проявява тормозлъци. И кой, кой, та помолили не кой да е, а най-сигурния човек в тогавашното Мелнишко – Яне Сандански. В присъствие на войводата дядо Костадин дал исканата от него дума, че дори ще глези баба ми. Яне приел дадената дума и му казал: „Ако дори веднъж я удариш или нещо друго лошо й направиш, главата ке ти отрежа!”.
И заживели наистина в мир и добро баба Неда и дядо Костадин. Та всичко идва от дядо ми Костадин, който бил едно дете на родителите си, малко разглезено и майка му го наричала „Мойто Бисерче”, и като дошло време да си прави семейство, по фамилия го вписали Бисеров, както бил известен в селото.
На дядо Костадин и баба Неда фамилията ни дължи много. Те се настанили в центъра на селото, отворили нещо като дюкянче за продажба на самари, юзди, оглавници /тогава в селото е имало много коне, магарета и друг добитък/. В тази къща е отгледан и тате Лазар. Той вписа трудовите си години като извозвач на трупи из обекти на Пирин планина с волски впряг, а и като фурнаджия на селото, като във фурната се правеха и над 1200 хляба на ден.
– Къщата има ли я и сега?
– Не. Няма я вече. Някога селото беше с над 1200 жители /а сега е само на 2-3 стотици/, та се откри читалище и трябваше да му се прави сграда. Нагледаха се на мястото, където беше нашата къща и я събориха.
– Известно е, че село Пирин е гнездо на поборничество против гръцкото духовенство, опитващо се да погърчва населението, и на борба за национално освобождение. От фамилията има ли участници?
– Има от рода на майка ми. Мама е от интелигентно семейство. Известен е с любородните си дела поп Илия, който поставя началото на фамилия Попилиеви. Още по-известен от него е синът му поп Димитър, а поп е и неговият син Стамат. И тримата попове в поредица са гонени и от турските власти, и от гръцкото духовенство. Поп Стамат е със заслуга за откриването на местно училище и в селската църква да не се служи на гръцки език. В църквата му се създава революционен комитет на ВМОРО. Поп Стамат става доверено лице на Яне Сандански. Стигнало се до това, че когато четата на Яне е в село Пирин или наблизо, той да се грижи изцяло за нея. Когато идва време да пламне Илинденско-Преображенското въстание, Яне му казал: „Попе, хайде да те пратим в Стара България, а тука сме се струпали за въстанието много народ, можем да минем и без тебе, но после ти като учен човек ке си нужен за доброто нареждане на новия живот на селото”.
Но не се опазил поп Стамат за новото нареждане на селото. Бил заловен от турските власти. Случаят е описан и в книгата на писателя Спас Попов от село Гостун: „Турците като вълци и чакали се спуснали и го сграбчили: кой за брадата, кой за ръцете, кой за краката… И тогава го почнали с камъни – размазали му мозъка, начупили му всички ребра и крайници…”.
– Любимка, ами твоят житейски път?
– Ами той в началото не беше с музика и песни. На ръцете на мама и тате бяхме аз, двете ми сестри Неда и Митра и брат ни Костадин. Едва завърших прогимназия и започнах домашна и земеделска работа. На 17 години взех, че се и омъжих. То и моята женитба стана почти както вече разказах за жененето на дядо ми Костадин за баба ми Неда. За да се омъжа, се искаше разрешение като непълнолетна. Е, взе се такова решение. Зор да ме вземе толкова млада бе на съпруга ми Георги Ковачки. Той беше на 21 години, а причината за бързането му беше, че си нямаше майка. Дойдоха от фамилията му да ме искат.
– Как тръгна по пътя на музикалното петолиние?
– Ами аз и сестрите ми Неда и Митра по-късно тръгнахме по него. Нашето пеене и свирене е без обработка, автентично, такова, с каквото хората са болеели и радвали от много векове. По-късно стигнахме и до обработено пеене, но то все си е останало нещо като осиновено дете в творческия ни път.
– И как се стигна до трио „Бисерови”, с което тръгна из страната и света?
– Малко случайно. Пяла съм и като дете, а и като мома, но никой не ме е забелязал, нито насърчавал. Като заживях в София, работех в 114-а детска градина. Там често с колежки си попявахме. Всички харесваха гласа ми. Така се случи, че ме чу и Галина Стоянова, тогава главен специалист на учителската гилдия по музика. Като ме чу, и вика: „Ах, какъв глас! Защо си тук? Ти си за радиото, а не за тук!”. Посъветва ме да участвам в конкурс в националното радио. Даде ми телефон. Позвъних на главния редактор Атанас Наумов и му се представих, като му казах, че искам да участвам в конкурс за млади певици.
Случих. Записаха ме. На конкурса се явих с двете си деца, че вече ги имах, като ги носех в ръце из трамваите и в студиото. Запях песента „Брей, Йоване, господар Йоване”. От комисията ми казват: „Тази песен я знаем, дай нещо друго”. И аз какво – реших чисто нашенска пиринска песен да запея, и запях „Дамяне ле, Дамяне ле, мили сине”. После други като нея, каквито баби и дядовци пееха насред селото и водеха дълги хора. И – чудо! От комисията наскачаха: „Браво, Любимка! Какъв уникален глас!”. И ме одобриха за записване, като ми казаха да донеса песните си на касета. Зарадвах се, но и трудности видях, че трябваше да правя и записи, а трябваше и харчлък да се прави. Трудно намерихме и касетофон, а трябваха и долари, че ги имаше само в „Кореком”. Но стана, направихме запис на песни, после добавихме и музика.
– И тръгна ли всичко, както се казва, „по мед и масло”?
– Не. Отидоха записите при Коста Колев. Мина време и ми се обадиха от радиото, че само с един глас стават само някои от песните ми и по-добре да намеря и други, за да пеем заедно, за да се запишат с оркестъра на радиото. Предложиха ми певици от радиото. Ами защо, рекох си, да търся софийски певици, като си имам две сестри? Заведох Надето и Митра на прослушване. Чуха ни и трите и нещата се проясниха. Това беше 1976 година. Роди се нова музикална формация – трио „Сестри Бисерови”. И се заредиха записи, концерт след концерт из градове и села в страната, а скоро взехме да прескачаме и държавната граница.
– Къде най-напред се озовахте зад граница?
– В Англия. Покани ни Джо Бойд, известен импресарио. По това време българският фолклор бе бум в Англия. Бяхме с покана с формация „Балканка” на Надка Караджова и ние „Трио Бисерови”. Изнесохме концерт в най-голямата зала на Лондон „Куин Елиза ет хол”.
В Англия къде ли не сме концертирали – Манчестър, Ливърпул, Честър… Тръгнахме да правим обиколка и по земното кълбо. Вече ми е трудно да намеря държава, в която да не сме били – Русия, Полша, Чехия, Германия, Франция, САЩ, страни из Латинска Америка, оттам към Австралия, из Азия и Япония, Китай, Сингапур…
Наред с концертите сме участвали и в много различни прегледи и фестивали, последваха ни много отличия за пеене, за оригинални костюми. И заредиха се записи след записи, включително и на запис в общ компактдиск с гласове от 25 държави, сред които са и гласовете на Едит Пиаф, Барбра Стрейзънд и други, та и нашите…
– Разбрах, че си се установила и на конак в Манчестър.
– Вярно е. След като почина мъжът ми Георги, се омъжих за англичанин. В Манчестър открих школа по пеене с живеещи там българи. Направих и Асоциация на българите по представяне на български автентични народни песни и хора. Наред с пеенето усвоих и обработеното пеене. Водила съм школи към Дома на културата в Сандански, към МВР – София. В Манчестър съм водила група от англичани в изучаване на български фолклор „Беплиоу данс груп”.
– Идваш ли често в родното си село Пирин?
– Ами аз живея според сезоните на годината. При втория си съпруг Роберт Франсис, който е биолог, доктор на науките, съм в Манчестър след октомври, а от май до октомври предпочитам село Пирин и Пирин планина.
– Любимка, имаш ли, дето се казва, първоизвор на песните, които изпълнявате като трио „Бисерови”?
– Да. Най-много от мама Руса и нейните сестри Стоя, Виктория, Руса, Вела и Митра.
– Доволна ли си от досегашния си живот?
– Да. Мисля, че моят житейски път е благословен и че явно съм родена под щастлива звезда.
– Какво най-много те крепи?
– Упорита съм. Такива са и сестрите ми. Баща ни беше силен по дух, макар и обикновен селянин, извозвач на трупи от Пирин. Все му се искаше щерките му да имат по-добро бъдеще от това, което може да им предложи село Пирин. Обичаше да казва: „Аз няма да допусна моите дъщери да останат в Пирин”. Така и стана. Като ни бутнаха къщата в Пирин, за да правят читалище, поживяхме в село Левуново, откъдето е майка ни, та и там имаме къща. В Левуново добавихме към репертоара си от комитско-юнашките песни от полетата край Струма.
– Поддържала ли си връзка с известни хора на музикалното изкуство?
– Боже, с кого ли не! Съвети и поуки съм приемала като златни монети от акад. Николай Кауфман, проф. Илия Манолов, Румяна Цинцарска, Александър Йосифов…
– А с изпълнители?
– Те са още повече! Ще спомена Надка Караджова, Вълкана Стоянова, Роза Цветкова от Хотово, оперните певци Калуди Калудов, Валери Попов, Бисер Киров, Стефан Драгостинов, Михаил Букурещлиев.
– На 67 години си. Какво мислиш занапред?
– Първо, живот и здраве. С надежди да приключи тази пандемия Ковид-19 и да се отворят зали и площади за концерти, и да продължим нашите си изяви.
– Пак ли като трио „Бисерови”?
– Ами и като трио „Бисерови”, но и с разширената формация „Бисерови”. Така се случи, че се появиха и нови гласове от фамилията, разширихме певческата си държавица. С отлични гласове са Пера и Росица, дъщери на сестра ми Митра, и синовете ми Манол и Росен, които са и музиканти, внучката ми Деница пее и е с интерес към автентичния фолклор. Ще добавя още внучките на сестра ми Митра – Ема и Мая.
Лично аз се виждам в бъдеще и като преподавател на млади хора, искащи да пеят, да откривам таланти от тях, да насърчавам, да обработвам гласовете им, като ги уча и на правилно дишане и други тактики и технологии.
– Любимка, не мога да не те запитам на живо ли поднасяте концертите си?
– Искаш да кажеш дали само си отваряме устите? Нашите концерти във формат трио „Бисерови” или формация „Бисерови” траят до час и половина и никога не сме си позволявали да показваме на тях само зъбите си. Пеем, свирим и толкова. И ако няма други музиканти, към пеенето си добавяме тарамбука, тамбура и дайре…
БОРИС САНДАНСКИ
Трио „Бисерови”, 2000 г.
Бисерова – Голф къща, село Пирин
Любимка пред „Тадж Махал”, Индия, 2008 г.
Фамилия Бисерови и оркестранти
Сестрите на сцената на фолкфестивал в Уинипек, Канада, с повече от 30 000 души публика
Червеният площад – гостуване с ансамбъл „Филип Кутев”
Трети фестивал „С песните на сестри Бисерови”, село Пирин, 2008 г.
