70-г. Д. Танушков от Горна Градешница: От казармата съм по тежки обекти, с големи машини, строихме яз. „Стойковци”, газопровода за Гърция, благоевградския кв. „Струмско”, тунела при Железница… и за какво, 300 лв. пенсия

Димитър Танушков e роден през 1950 година в Горна Градешница. Там преминава детството му и завършва начално училище. Учи и в Долна Градешница, и Кресна, завършва техникум по специалността „Ремонт и работа с пътни строителни машини” в София. Като войник служи в Бургас. Работил е по обекти из цялата страна – автомагистрали, далекопроводи към „Енергоремонт” – София, РМА, Домостроителния комбинат, Асфалтова база в Айдарово и други предприятия.

          Трудовият стаж на съпругата му Виолета е в „Булгартабак” – Благоевград и предприятие „Ворошилов”.

– Димитър, от къде ти идва фамилното име Танушков и какво означава?

– Какво означава не знам, но ми идва от някогашното село Шугово, намиращо се в склоновете на Беласица откъм вр. Тумба, но от южната й страна в територията на Гърция. Шугово обаче вече го няма като име на новите гръцки административни и географски карти и вече е Платинаки. Та в това Шугово са най-старите корени на род Танушкови.

– Ходил ли си в това вече гръцко село?

– Да. Там имаме роднини – втори и трети братовчеди. Така се е получило, че след Балканската война, тъй като Шугово остава в гръцко, гръцките власти взели да малтретират и гонят всички, които не искали да се гърчеят и една част от нашата фамилия Танушкови се случила сред подгонените, а друга останала. Тази част, която не се е погърчила, поела по пътя на бежанци с други като нея.

– С роднините в Платинаки на какъв език общувате?

– Тези, по-възрастните, са позапомнили много от езика на бащите и дядовците си, който си е и като нашенския, та къде на по нашенския, къде на гръцки и така на международно се разбираме.

– Какво знаеш за Танушкови, които са сътворявали родова летопис в Шугово?

– Да приемем, че е имало някой Танушко. Сред челядта му е имало син Мито, от който тръгва нашият родов корен. Този Мито е имал син Георги /вече мой дядо/. Бащата Мито бил чорбаджия, а синът му Георги пък така гуляйджия, разсипчия. Георги, дядо ми, си създал семейство в Шугово и там се появил и баща ми Илия. Та този Георги в семеен формат хванал по пътя на бежанците и след много перипетии се заселил в Горна Градешница.

– Казваш перипетии. Какви?

– Ами не им е било никак лесно на бежанците. Дядо ми Георги и баба Неда с челядта си, заедно с други семейства, подгонени от гръцките власти, натоварили що може покъщнина и храна на коне и мулета или в каруци, а и по някоя овчица и козица, оставили къщи, стопански постройки, обработваеми земи и всичко друго, що имали и тръгнали.

– Към Горна Градешница?

– Не. Това е било към 1922 година. Тръгнали из сегашна Северна Македония и се озовали в Босилеград. Там обаче не били посрещнати с пита и мед, че нямало свободни къщи и имоти от избягали турци по време на войната. И какво да правят – пак хванали път и стигнали сегашното симитлийско село Крупник, което до войната било населено с турци, които избягали. Но и за това село били позакъснели, че на оцелели турски къщи и имоти се били вече настанили преселници от Брежани и други селища. Дядо ми Георги, семейно с баща ми Илия, хванали на юг през Кресненския пролом и стигнали в Горна Градешница. И тук вече хвърлили котва, както се казва, завинаги, но не се оказало така… Ще добавя, че и в Крупник останало нещо от нашия Танушков род – там успял да се засели братът на баща ми, който се е казвал Ангел.

След Балканската война Градешница се напълно обезлюдява. Като населена местност, макар и без население, се придава към община Влахи. Някъде към 1920 година тук започва новото заселване, главно от бежанци от Егейско, както е станало и с нашата фамилия, които се възползвали от оцелели турски къщи и изоставени обработваеми земи, които получили във владение от българските власти.

Към 50-те години на миналия век селото вече е добре устроено, има си училище, читалище. Съдбата обаче е била решила друго. Към 1960 година се случва природно бедствие – започват свличания на земни маси, които заплашват от затрупване цялото село. Със специален указ на тогавашния Министерски съвет се решава цялото село да се премести в съседното село Долна Градешница. И така се идва до 1969 година, когато селото се заличава от списъка на населените места като селище с име Горна Градешница.

– А защо от Градештица е станало Горна Градешница?

– За да се различава от Долна Градешница, а и от друго село Градешница, намиращо се в Петричко.

– И Танушкови се преместили с другите в Долна Градешница.

– Да. Това е време, когато баща ми Илия вече си е свързал живота с мама Кръстана, която е от Полена, махала към Влахи, вече съм се пръкнал и аз, като сме изоставили къща и покъщнина, но не сме пропуснали да си гледаме към 40 дка земи за отглеждане на пшеница, царевица, ръж, просо, сусам, памук, че и малко тютюн, както и по малко овчици и козици.

– Сега тези имоти чии са?

– Наши са си. Една част пустеят, а друга част са лозя, създадени по време на кооперираното земеделие.

– Горна Градешница напълно ли е замряло сега?

– Почти. Рядко се работи някоя нивица. Започна малко съживяване с уреждане на землячески събори.

В миналото Горна Градешница достигна над 400 души и бе пълно с деца. Само в нашата махала бяхме над 30. Училището се пълнеше, а сега и в обединеното село Долна Градешница, което достигна до над 150 ученици, сега се раждат по 2-3 деца на година… Боже, накъде сме тръгнали… В нашето училище се учехме до четвърто отделение. Имаше знаменити учители. Ще спомена един, казваше се Дамян Бегунов, който стана известен из цяла България с работата си във в. „Стършел” и най-вече това бе за неговото „писа ръка Бегу нова” в ръкопис във вестника.

          Всички деца учехме и работехме. Имаше и развлечения, които организираха от училището и читалището. За нас, децата, беше място на често събиране и при една общоселска фурна. Жените правеха много вкусен домашен хляб и винаги слагаха по една голяма пита за гледащите деца, която я разчупваха и даваха по парче и всички с удоволствие ги изяждахме.

– Димитре, да надникнем и из страниците на трудовите ти години? Как започна?

– Това вече е след учението ми. А учението ми след Горна Градешница бе в Долна Градешница и Кресна и продължи в техникум за обучение на машинисти и ремонт на тежки строителни машини в София. Този техникум се оказа съдбовен за трудовата ми реализация. По разпределение се оказах в металургичния комбинат Кремиковци като монтьор в работилница. Работеше се яко. Имаше ред, дисциплина. Всички бяхме с някакви карти. С картата си влизах и излизах, и така нямаше място за кръшкане, че винаги се знаеше кой какво прави.

– И след Кремиковци?

–  Ще добавя, че имах и малко стаж като градинар в Долна Градешница към тогавашното кооперативно стопанство. Бях в комсомолско младежко звено, което трябваше да е за пример. Но след Кремиковци…

Взеха ме войник в Бургас към Строителни войски. Войник обаче от мене не стана. По-скоро станах нещо като преподавател в едно поделение. Бях в ремонтна работилница, имахме полигон и в задълженията ми бе да показвам на млади войници – трудоваци, повечето от които бяха турчета и циганчета, как да опознават работата с тежки строителни машини и как да ги ремонтират при нужда и да се грижат за тях, та евентуално с такива да изкарват и хляба си.

– След войниклъка?

– Пак в София. Постъпих на работа към ремонтна работилница, ставах и гесеемчик, което значи отговорник на станция ГСМ /горивни, смазочни материали/. Това беше към Строителни войски. Добро време беше. Ходехме на концерти, имаше и други забавления. Често ни гостуваха „Щурците”. Помня един концерт, който не стигна до края си. Спрян бе на второто си изпълнение, заради някаква песен с нецензурирани думи… Гостуваше ни и тогава младата изпълнителка Гуна Иванова от петричкото село Рибник.

– Разбрах, че на младини си и спортувал.

– О, слаба ракийка. Играех футбол. Ритах и като майстор по ремонтите в София на базата на „Септември”. Даже ми се е случвало на малки вратички да играя с Наско Михайлов, който тогава беше към „Славия”, а после в „Локомотив”. Тогава още не беше известен чак толкова. Но помня после след една победа на „Локомотив” над голям френски отбор, когато французите са казвали за мача защо са паднали, че „отзад е било катеначо /катинар/, а отпред Бате Начо”.

– Да се върнем пак по трудовите ти пътища.

– Абе моята е дълга. От 1972 година се хванах с тежки машини към РМА /ремонт, механизация, автотранспорт/ в Благоевград. Четири години бях на подвижна ремонтна работилница и обикалях по обекти из Радомирско, Сатовча, по новия път Благоевград – Кресна, по пътя Перник – Радомир, още по Добринище – Гоце Делчев, имам участие и при направата на правия тунел на Е-79 при Железница.

След РМА потроших и три години в Домостроителния комбинат в Благоевград. Работата ми беше като шлосер – майстор по настройка на панелите, нужни за строящите се тогава блокове в квартал „Струмско”. От Домостроителния комбинат се видях във Водно стопанство с работа на булдозери и багери при изграждането на язовир „Стойковци”. Изкарах във Водно стопанство седем години и отидох в предприятие „Енергоремонт” – София, като този път се вписах с участие при направата на далекопровода за Гърция Бобов дол – Гърция. Работата беше доста отговорна, че често машините се катереха и като кози по стръмнините си и си беше доста опасно, но се налагаше за направа на площадки и изправянето на стълбовете, че и опъването на жиците. Ще добавя още и работата ми като мелиоратор. Работил съм по отводняването на орманите край Струма от Благоевград до Сандански и много от тези площи станаха обработваеми, но за съжаление сега повечето са пустеещи.

– И край?

– О, не! Имам и седем години трудов стаж на Асфалтовата база в Айдарово. С машини спомагах за подравняване, за пробутване и подаване на инертни материали към обектите за направа на асфалт.

– А сега?

– Сега съм в пенсионерски години. Живея в Долна Градешница. Здравето ми не е така, както ми се иска, та съм потребител на Центъра за възрастни хора с увреждания. Но карам я.

– Извън този център какво?

– Ами обичам да играя шах и дама с мои връстници. Ходя на риболов по Струма. Хващам по някоя рибка. Стигал съм до по 30 мренки на излет, хващал съм сомове, скобари. Обичам да гледам  телевизия, имам дворно място, овошки, куче, котка, кокошчици, та не съм и без грижи.

Доволен съм, че съм създал семейство, син Красимир и дъщеря Илияна, имаме вече и две внучета – Димитър и Христо. Но имам и голяма тъга, че синът, така се случи, напусна рано Божия свят…

Към минусите от досегашния ми живот ще добавя и това, че въпреки че винаги съм работил на големи машини по големи обекти, получавам пенсия към измерението на 300 лева… Хайде да оставим това, ами нещо и занапред не се вижда, че при 30 години преход май не се вижда избистрен път на държавата накъде е тръгнала и накъде трябва да върви.

– Освен семейството?

– Ако нещата се погледнат откъм философската им страна, все пак добре е, че съм имал шанса да се появя в този свят. Изпълних си и една стара мечта – пообиколих малко из Гърция и Северна Македония. Искаше ми се да премина през държавната граница и за работа в чужбина, но тогавашните власти не ме пуснаха.

– Какво виждаш напред?

– Ами с мисли съм занапред, а миналото, с многото ми вече години, ме дърпа назад. Ама здраве да е, че знае се – има ли здраве, всичко има. Заживях малко и философски – търся радост, че сутринта съм се събудил, вечерта че ще си легна, че слънцето е изгряло и е за всички, че и дъждът, и вятърът са за всички.

БОРИС САНДАНСКИ