В спонтанен разговор на чаша кафе проф. дпн Магдалена Глушкова – дългогодишен преподавател и ръководител в ЮЗУ „Неофит Рилски“, ми разказа красива история, която споделям с читателите на в. „Струма“. Според нея най-добре й подхожда заглавието „На учителя с любов“. Асоциацията с историята в американския филм със същото заглавие е само в споделените чувства между учител и ученици. Разликата обаче е, че нейната история продължава десетки години.
– Проф. Глушкова, откога датира вашата „красива“ история?
– Началото й е в периода 1962-1967 година. Герои сме учениците в Техникума по горска промишленост „Никола Вапцаров“ в Банско – V „б” курс на випуск 1967. Красивото и необичайното на нашата история е в нейната продължителност. Защото са изминали 57 години от завършването ни, а ние не сме прекъснали връзката помежду си. Срещаме се и общуваме не само помежду си, но и със своя курсов ръководител – известния учител, краевед, родолюбец Живко Сахатчиев. Значима личност, със значим принос за страната.
– Това е изумително явление! Какво спои толкова здраво съучениците Ви и курсовия Ви ръководител?
– Аз познавам образователната система, защото съм преподавала в три университета, като ученичка мога да сравня, а и когато децата ми са учили, особено внуците ми. Затова ще отбележа, че училището ни беше уникално. Обучението в техникума беше императивно, с изключителна строгост. Първо, защото преподавателите ни бяха преобладаващо инженери, а не педагози (по-късно стана задължителна педагогическата подготовка на учителите). Второ, подготовката ни изискваше отговорност, свързана с бъдещата ни професия, която предполагаше знания по математика (тригонометрия например за кубиране на стояща маса дървесина), знания по геодезия, изчисляване на вариантите за сваляне на дървесина от непристъпни места (изчисляване на прокарването на горски път, който остава постоянен, или сваляне с „Ласо кабел“ – въжени линии). Всичко се изчисляваше и разработените проекти на учениците и с помощта на учителите се предоставяха на Горското стопанство, защото примерите бяха от реални терени на горски „котли“ с дървесина. Строгото обучение се налагаше и поради преобладаващия състав на курсовете от момчета. Готвеха ни за средни техници и лесоинженери.
Освен високите изисквания към учениците, силна бе ангажираността на учителите във формирането ни като отговорни личности. Учителите ни бяха изключителни, преобладаващо инженери без педагогическа правоспособност. Сега не можеш да преподаваш, ако нямаш педагогическа правоспособност.
– Да, но сега педагогическата правоспособност е формалност!
– Не бих казала, че е формалност. Изучават се около 750 часа дидактика, теория на възпитанието, сравнителна педагогика и др. важни дисциплини, обаче поради особености на либералното образование ефектът от приложението им, особено на теорията на възпитанието, е нищожна, въпреки усилията на учителите. Но това е огромна тема, която заслужава специално внимание.
При нас в техникума тогава обаче учителите ни бяха ярки личности, изключително отдадени на работата си. Те създадоха дендрариум в двора на училището, както и база за практическо обучение. Сега се говори за дуално обучение. Нас тогава така ни обучаваха – дуално! Но преименуваха техникумите, създадоха гимназии с малка или никаква професионална подготовка или насочени към усвояване на знания в различни области. Знанията са важни, разбира се, но целта на обучението на учениците би трябвало да бъде първо професионално, например около 60% от хорариума часове и около 40% за знания от другите области. Иначе, както и става, ученикът завършва гимназия без професия и става таксиметров шофьор, която професия може да усвои за месеци.
Към техникума ни обаче тогава интересът беше огромен! В курса бяхме 44 ученици. След завършването не спряхме да общуваме помежду си и с нашия курсов ръководител Живко Сахатчиев. И той не спря да общува с нас. Цели 57 години! На последната ни среща го попитахме дали други випуски поддържат контакт с него, той казва, че не. Само нашият!
– Значи вашите отношения са били по-специални, а и вие явно сте били от друга мая?
– Всички ние смятаме, че в голяма степен той е в основата на формирането на тази връзка. Живко Сахатчиев ни отдаваше време освен за обучение и за туризъм, пътешествия с научна цел, пещерен туризъм за изследване на непроучени пещери, рафтинг и др. Познаваше и общуваше със семействата ни. Или постигнатото от нас е следствие и в голяма степен лична заслуга на курсовия ни ръководител и на другите учители.
На Живко Сахатчиев дължим много. Той създаде поколения успешни випускници, прославящи педагогическата му школа, и единствената му награда бе радостта от постиженията ни, да установи, че сме успешни и достойни граждани.
– А как протече професионалната реализация на Вашите съкурсници?
– Нашия курс считам за един от най-успешните, макар че може да има и по-успешни. Всички се реализираха в живота. Имаме един полковник от армията, двама професори, двама доктори на науките, двама автори на Държавни нормативни документи (Държавни стандарти за обучение), полицейски ръководител, началник на хирургично отделение, директори на горски стопанства, учители, техници в горски стопанства и др. И всичко това дължим на нашите учители и на модела на подготовката ни. Нито един не е останал нереализиран, в различни области – в армията, в училищното образование, в университетите, медицината…
– А как се развиха отношенията ви с училището?
– Привързаността ни и към техникума е дълбока. На 50-годишнината от завършването ни през 2017 година участвахме в шествието на абитуриентите с табела „Випуск 1967“. Присъствието ни (за наша изненада) впечатли училището, гражданството по улиците и кметството, и така неволно се превърнахме в сензация. Уважението ни към училището и учителите бе оценено от гражданството с аплодисменти.
Извикаха ни на трибуната, бяха във възторг. Първо, че все още сме заедно. И второ, че още си ценим училището. Преди шествието влязохме в класните стаи и в общежитието. Обаче – недофинансирано, условията в това славно училище, ковачница на ценни кадри, са повече от скромни. Тогава бе държавно училище, предполагам, че и сега е така и общината няма грижата за него.
– През какви интервали и къде се срещате с вашия курсов ръководител?
– Срещаме се през 3-4 години. И оредяваме – всяка година губим по някого. А иначе и в Благоевград сме организирали тържества, срещи на рождените дни на курсовия ни Сахатчиев и в Банско, и в Добринище в един комплекс, в Баня, на различни места.
– Да се върнем на повода за последната среща на съучениците Ви с курсовия Ви ръководител.
– Сега поводът бе най-значим – 90-годишният му юбилей. Срещата се състоя в СПА комплекс в село Баня, където сега той живее. Въпреки оределите ни редици срещата бе задушевна.
Първо аз прочетох поздравителен адрес от съучениците ни към юбиляря, изпълнен с нашето признание, уважение и благодарност.
Подарихме му красива картина – пейзаж, която поднесе Симеон Йорданов, изтъкнат учен и дългогодишен преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски“ – София, професор, доктор на науките, полковник, автор на Държавни стандарти за ОФП в армията и дългогодишен преподавател в НСА „Васил Левски“ – София, създател на военен факултет в академията.
Апотеозът бе връчването на колекция с монети от съученика ни Димитър Стоилов, завършил ВИФ (Националната спортна академия), спортен педагог – учител, общественик, който поднесе наградата за Живко Сахатчиев от Общонародния комитет „Васил Левски“ – колекция с всички издадени възпоменателни монети с лика на Васил Левски от различни годишнини. Изключителна колекция! Не може да се купи, тя се връчва само на хора със специални заслуги. Оказа се, че Живко Сахатчиев е създател и председател на местния комитет в Якоруда.
– Заслугите на Живко Сахатчиев към България са неизброими. Целият му живот е посветен на обществото. Какво най-вече лично Вас Ви впечатлява от неговата биография?
– Роден е през 1934 г. в Якоруда. Дядовците му са участници и загиват в националноосвободителните борби. Баща му е въдворяван в „черна рота“, а след Девети септември семейството му е изселено за 4-5 години в старопланинско село.
Завършва география в СУ „Кл. Охридски“ и учителства в родния си край, придобива Първи клас-квалификация и званието „Главен учител“, званията „Заслужил природозащитник“, „Заслужил деятел на БТС“ и „Майстор на спорта“.
Събира заедно с ученици „пушки, пищови, ятагани, железни светилници, украшения и битови предмети, старинни монети, снимки и документи“ и ги подарява на якорудското читалище – така се създава музеят в Якоруда. В Якоруда е изградил барелеф на Апостола; там създава и фондация, която построява църквата „Свети Георги Победоносец“. И още много патриотични дейности, които и след него ще бележат живота му.
– И все пак едно нещо го прави смел и известен на цяла България!
– Да. Има такива премеждия в живота му и в живота на съгражданите му, които са изисквали изключителна смелост в смутните времена на прехода. Живко Сахатчиев е човекът, който огласява пред институциите на страната за процесите на асимилация в Якоруда и района, които той нарича „Второто потурчване на Якоруда в периода 1991-1995 г.“, за което пише и книга. По този повод се е срещал с президента Георги Първанов, но властите не вземат думите му под внимание.
Той обаче не се отказва, води битки сам, без помощ, оглася случващото се в парламента, президентството, Министерския съвет, Министерството на образованието. Никакъв резултат. Това е и причината да напусне родното си място и да се установи в китното село Баня, където бе и срещата ни.
Сахатчиев е автор на много статии и студии, на брошура и на две книги – „Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 г.“ и „Якоруда – Българската драма“ (2007).
– На вашата среща е присъствала и неговата съпруга.
– Да, съпругата му Мария е филолог – красива жена, впечатлена съм от нея. Тя обяви: „Моят подарък за 90-годишния юбилей на Живко ще бъде поредното ми стихотворение“. И изрецитира десетина куплета с прекрасни строфи, изразявайки най-силни чувства към любимия съпруг. Ласкавите думи озариха лицето й! А той, на 90 години – висок, изправен, елегантен, достолепен, с оная усмивка спътница, с която го помним, и тогавашната усмивка, с която ни хвалеше, когато добре учехме. Запазил я е! За нас, неговите ученици, той е свята личност, на която дължим много, затова искам и чрез вестник „Струма“ да отправя пожеланията ни към скъпия ни курсов ръководител Живко Сахатчиев:
Да ни е жив и здрав и още дълги години да допринася за Отечеството, а ние и в бъдеще да се учим от него!
ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ, СКЪПИ УЧИТЕЛЮ!
ДОСТОЙНО ЕСТЬ!
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
