Йордан Александров Наков е с родови корени от с. Цапарево. Роден е в Будилци през 1953 г., от там е и началното му образование. При обезнаселяването на Будилци към втората половина на миналия век заживява в Сливница. Завършва прогимназия там, продължава в Селскостопанското училище в Кочериново, изкарва и курсове за кулинар – специализация по готварство и сладкарство. Като войник служи в Девин и с екип готвачи изхранват над 600 войници. Занаята след уволнението продължава в предприятие ,,Благоустройствени строежи” – Сандански, следват 13 години като готвач в стоманено-стъклената оранжерия в Кресна, а след ликвидирането на кооператива в Кресна от 1993 г. се отдава на земеделие, което му е добре познато от детските и юношеските години. Йордан създава семейство с Дилянка от Горна Брезница, която го дарява със синовете Николай и Красимир. Те пък довеждат снахите Величка и Ели. Радост за дядо Йордан са и две внучета вече. Започва със семейството си да се занимава с тютюн, като стигат до годишен добив до 1,5 тона. От ранните години му е било познато и овцевъдството и след приключването с тютюна прави домашна овцеферма, в която постепенно предава властта на синовете си Николай и Красимир.
– Данчо, къде ти е овцефермата?
– Намира се близо до овчарници и друга база в Сливница и Будилци. Но това е, когато стоката не е изкарана на паша. При нас пашуването е задължително, защото все пак намалява разходите.
– Къде са пасищата ви?
– Зимата сме по ниските части на Малешевска планина и край Струма, а лятото в планината. Сега няма там гранична бразда, няма гранични постове, та често може да се поздравим с някой колега и от Беровско в Северна Македония.
– Колко голямо е стадото ти?
– Около 300 бройки. Повече няма да са по силите ни, а с по-малко пък няма да си връзваме бюджета.
– И с 300 бройки връзвате ли го?
– Колкото да преживяваме. Но не е лесно. Дори и когато беше всичко частно като земеделие и животвовъдство до 1956 година, когато се образува кооператив, пак беше по-добре. Тогава всяка къща си имаше поне 20-30 овце и кози, а сега ги няма. При кооператива, освен на частно по някоя бройка, за обществено отглеждане бяха 4 стада от по 350-400 бройки. Всичко се унищожи. Сега в областта на овцевъдството с най-голямо стадо е семейството ми, имам и един колега – Борис Костадинов, но той, дето се вика, върви след мене.
– Кой ти помага?
– Аз, да си кажа честно, вече сдадох властта на синовете ми Николай и Красимир, на тях пък им помагат жените им. Николай работеше в София и напусна, за да се захване с овцете. С брат му Красимир сега са като началници на фермата.
– Какви добиви има фермата?
– Първо трябва да се постигне добра раждаемост на агнета. С 300 овце майки се стараем поне да дублираме бройката им с още толкова агнета. Като поотраснат, почти всички мъжки отиват за продажба, а много и от женските, но от тях оставяме и за дамазлък, за подновяване на старите овце, като тях пък също насочваме към пазара. Добиваме и мляко – някъде към 4 тона на сезон. Ползваме от него за домашни нужди, но повечето го предоставяме на мандра, намираща се на 30 км, и то в Пирин планина, в някогашната махала Дяковци към село Ощава, а това много ни затруднява. Свързано е с кола, човек да шофира, и много време се губи, което е по-добре да се използва във фермата.
– Казваш, че изкарването на овцете на пасища ти икономисва разходи. А имаш ли достатъчно?
– Би трябвало да имам, но ги нямам. Пашуваме по места, из които някога са пашували поне пет пъти повече стада, и пасищата са стигали, макар че отделно в тях е имало и земеделски имоти, каквито сега няма. Сега няма почти из цялата Малешевска планина развито земеделие и пак пасищата не достигат. Обраснала е планината с храсти, трънаци и гори. В така наречената година на промени като че се промени и държавната политика към животновъдството, и то не към добро. Все ми се струва, че ако общината в Кресна се понапъне и потърси съдействие от местното горско стопанство, може да се извърши почистване на някогашните пасища, за да създаде и нови, та не само овцевъдството, но и друг добитък ще може да се отглежда. Ако общината създаде пасища, то нека тази държавна подкрепа да отива на нейна сметка. Това го казвам не за това, че не им се иска на животновъдите да ги вземат, но поне за мен мога да кажа, че ми е и невъзможно. В семейството едва можем да отделим достатъчно внимание на стадото, та камо ли да намерим време и за почистване на пасища, а не сме и фирма, която може да наема работници за такива цели.
– С базата как си?
– Устроени сме. Зимният лагер в Сливница е със зимовници, места за хранене, складова база, битови помещения. Такава е и базата ни в Будилци.
– Ветеринарната медицина използвате ли във фермата?
– И аз, и синовете ми сме я усвоили начално. Но при всякакви усложнения, било при епидемични заболявания, било други беди, ползваме ветеринарни специалисти, най-вече д-р Борислав Дурлев.
– А когато не сте на паша, с изхранването в кошарите как се справяте?
– Проблемно е. Имаме си малко ливади, косим сено, като разполагаме и с нужната техника. Но зърнените фуражи ги купуваме, те са голямо перо в разходната ни сметка.
– Казваш, че си сдал властта на синовете ти Николай и Красимир, а ти какъв си?
– Аз съм нещо като момче за всичко, въпреки вече над 70-те ми години. Властта е при тях, млади са, по-добре е те да изготвят там сметките по продажбите и на жива стока, а и на млякото, да се справят с ветеринарните нужди, с покупките на фуражи.
– И с какво все пак се занимаваш?
– Има дни, в които съм овчар, извеждам стадото на паша. При стадото ли съм и не съм зает с друго, помагам при доенето, помагам и при храненето, когато стадото е в кошара. Ползват ме синовете и за шофьор – извозвам млякото ежедневно до мандрата в Дяковци. Проблем всяко лято взе да става водата за овцете, когато стадото е в Будилци. Налага се всеки ден да паля колата и от водопровода за Сливница при местността Стрелбището да пълня един бидон от 300 литра, а в сухия сезон това излиза над 180 тона.
– Как се виждаш в бъдещето?
– Засега я караме някак си, но гледам, че и на синовете започна да им става трудно и няма да е никак чудно, ако не вдигнем белия байрак. Ще припомня, че Сливница и Будилци като села в областта на овцевъдството са се грижили за поне 2-3 хиляди бройки, а сега с нашите 300 и стадото на колегата Борис Костадинов сме общо на 450. Той имаше и 500 бройки, но не издържа и взе да върви към ликвидация, та и нашата най-вероятно ще е натам. Така се развиха нещата, че в Сливница вече младеж няма, всички са хванали на запад, из Европа, нищо чудно и моите синове да хванат по този път.
– Каза, че корените ти са от село Цапарево. Какво знаеш за тях?
– Не съм се ровил из родовата история. Знам, че Цапарево в миналото е било едно от най-значимите села в Малешевска планина, но е било пренаселено, липсвали му имоти и трудно връзвали двата края. Нещата се променили след Балканската война, като от значение се оказало и село Будилци.
– Какво се е случило?
– Будилци някога е било християнско селище, после християните били помохамеданчени и през 1912 година при Балканската война всички побегнали. Оставяли в суматохата не само имоти, но и къщи, покъщнина, а така се случило, че били изоставени и няколко момичета. При новите условия някои от Цапарево впоследствие се оженили за тези момичета и си създали свои семейства, като се заселили в Будилци. Там потърсил нов живот и дядо ми Нако. Възкръснало Будилци, стигнало близо 500 жители, изградило си църква, а в 1920 година открили и училище. Но и това възкръсване се оказало временно. От 70-те години на миналия век край Струма се разраснало ново селище с име Сливница и много, да не кажа всички, от Будилци се заселили в него, а с тях и баща ми Александър.
– Сега Будилци мъртво село ли е?
– Да, поддържат се само няколко къщи от потомци, има и няколко изградени вили.
– А на Сливница какво е сега дереджето?
– И то е хванало историческия път на Будилци, създава се след 1920 г. Наследява обаче името си Сливница от едно турско село с име Иссливниче, което се е намирало високо в Малешевска планина, в долината на р. Сливнишка. Останки от него има, а цялото селище се е обезнаселило, тъй като жителите му забегнали при Балканската война.
Трудно е да се говори за село, в което сега няма млади хора, в което училището е закрито преди три десетилетия и сега е в руини и къпини. Трудно е да се говори за селище, в което някога са отглеждани само в кооператив над 2000 овце, произвеждани са и по 100 тона тютюн, стотици тонове домати, пипер…
– И нищо ново и хубаво ли няма?
– О, не, не го казвам. Сливница е с малък поминък, местните жители са наполовина, но пък селото е устроено добре. Вече почти няма улица без тротоари и асфалт, цялата водопроводна мрежа е нова, водата е чудесна, идва по водопровод от Пирин планина. Има си и кметство, поддържа се добра зелена градина. Ще добавя за Сливница и нещо значимо. В годините на промени се изгради нов молитвен дом на име „Св. Злата Мъгленска”. Любопитно е, че е наречен на една светица със същото име, която е родена и е живяла в селище в Гърция, на юг от Солун. Великомъченицата, която не била съгласна да се омъжи за турчин, била убита. Ще добавя и това, че в частен имот е вдигната голяма църква, носеща нейното име, въпреки несъгласието на гръцките власти. В гръцката църква има прекрасен портрет на светицата, има и портрет в църква в македонския град Щип. Любопитен факт е, че над входа на църквата в Сливница стои портрет, рисуван от благоевградския художник и журналист Иван Вълканов.
– Благодаря ти за разходката из Малешевска планина и житието и битието на Сливница и Будилци, но как виждаш нещата занапред?
– Въпросът ти е труден. Отговорът му не зависи от мен и семейството ми, а от държавната политика за развитието на малките села. Синовете и семействата им да му правят сметка ще продължават ли с овце, но ми се струва, че ако държавата не започне да подпомага фермерството така, както в някои европейски страни, всичко младо от селото ще бяга към чужбина.
– Добри са мечтите ти, но ти лично на коя кота си?
– Аз съм и мисля да постоя на котата на живота. Знам, че нищо добро не идва без трудности, но най-важното се изразява само с две думи: живот и здраве!
БОРИС САНДАНСКИ
