„Диви деца“ е последният проект на германката, работеща в Лондон Джулия Батън. Тези добре организирани снимки хвърлят поглед върху тъмната страна на това да живееш в необичайни обстоятелства. Батън се прочува след проекта „Тийнейджърски истории“ от 2005 година, който показва трансформацията от момиче в жена. Тези снимки разбира се, не са реални, но историите към тях са напълно истински и представящи събитията по начина, по който са се случили, пише framar.
„Бях вдъхновена да търся такива диви деца. Открих, че те са изключително много. Някои случаи са в резултат на това, че децата са били изгубени, „взети“ от диви животни или напълно изоставени от родителите си. Такива случаи съществуват навсякъде по света.“ — разказва Джулия.
Отгледаната от вълци Лобо, 1845-1852
През 1845 година едно момиче е забелязано да тича на четири крака заедно с вълци и да напада стадо кози. Година по-късно бива забелязана да яде кози заедно с няколко вълка. Тя била заловена, но успява да избяга. През 1852 година е видяна заедно с няколко малки вълчета, но отново успява да избяга в горите. От тогава никой не я е виждал.
Оксана Малая, Украйна, 1991
Оксана е намерена в кучешка колиба през 1991 година. Тогава е на 8 години и е живяла с кучетата от 6 години. Родителите й са алкохолици и една вечер я оставят сама отвън. Търсейки топлина отнякъде, тригодишната тогава Оксана пропълзява до кучешката колиба и се сгушва в кучетата — действие, което най-вероятно спасява живота й. Когато е открита, тя се държи повече като куче, отколкото като дете. Тича на четири крака, изкарала езика си навън. Освен това тя изкарва зъбите си и лае. Заради липсата на връзка с човешки същества, тя знае само думите „да“ и „не“. Интензивната терапия помага на Оксана да напредне, но тя достига единствено до знанията, които притежава едно 5-годишно дете. 30 години по-късно тя живее в клиника в Одеса и работи с животните от болницата, но под наблюдение.
Шамдео, Индия, 1972
Шамдео, около 4-годишно момче е открито в индийска гора през 1972 година. Той си играе с малки вълчета. Кожата му е много тъмна, има остри зъби, дълги нокти, сплъстена коса и мазоли по дланите, лактите и коленете. Когато е намерен, той е на лов за кокошки и яде пръст. Той лае като куче. В крайна сметка е отучен от яденето на сурово место, но никога не проговаря. Научава само няколко знака. През 1978 година е изпратен в дома на Майка Тереза за грижи, а името му е сменено на Паскал. Умира през февруари 1985 година.
Права, Русия, 2008
Права е 7-годишно момче, намерено в тесен двустаен апартамент, заедно с 31-годишната си майка — но той е настанен в стая, пълна с птици в клетки. Тя третира сина си като домашен любимец. Не е нараняван физически, не е оставян без храна, но майката никога не говори с него. Единствената комуникация е между него и птиците. Вместо да говори, той чурулика. Когато не е разбран, той размахва ръце като птица. Права е отнесен в център за психологически грижи, където доктори се опитват да го научат да се държи човешки и да го приобщят.
Марина Чапман, Колумбия, 1959
Марина бива отвлечена през 1954 година, когато е едва 5-годишна от отдалечено село в южна Америка. Похитителите я захвърлят в гората. Тя живее в семейство на малки маймуни 5 години, преди да бъде открита от група ловци. Тя яде плодове, корени и банани, оставени й от маймунките, спи в дупки на дърветата и върви на четири крака. Един ден дори се отравя от храна. Една от по-големите маймуни я носи до воден басейн и я кара да пие от водата, докато повърне. В крайна сметка тя оздравява. Марина става приятелка с маймуните. Научава се да се катери по дърветата и разбира кое е безопасно за ядене. Тя забравя да говори. Продадена е в публичен дом от похитители, но успява да избяга. По-късно бива взета за робиня от едно семейство, но е спасена от съседка, която я изпраща в Богота при нейната дъщеря и зет. Те осиновяват Марина и я приемат като едно от петте им деца. През 1977 цялото семейство се мести във Великобритания, където живее и до днес. Тя се жени и има деца. Марина и малката й дъщеря Ванеса Джеймс пишат книга за нейните преживявания като дивак.
Мадина, Русия, 2013
Мадина живее с кучета от раждането си до 3-годишна възраст, споделяйки храната си с тях, играейки и спейки с тях през студените зимни нощи. Когато социални работници я откриват през 2013 година, тя върви на четири крака и лае като куче. Бащата на Мадина я напуска скоро след раждането й. 23-годишната й майка е алкохоличка. Тя често е прекалено пияна, за да се грижи за детето си и постоянно изчезва. През вечер кани местни алкохолици в къщи, с които пие до зори. Майка й дори сяда на масата да хапва, докато дъщеря й гризе кокалите от земята, заедно с кучетата. Мадина често бяга от къщи, когато майка й е ядосана и тича до една детска площадка, но децата не искат да си играят и да говорят с нея, защото тя не е като другите деца. Така че кучетата стават нейните единствени приятели. Докторите казват, че Мадина е психически и физически здрава, въпреки начина й на живот. Има голям шанс тя да има нормален живот, ако успее да се научи да говори.
Джини, САЩ, 1970
Когато е още малко дете, бащата на Джини решава, че тя е бавноразвиваща се и я оставя да живее в една от отдалечените стаи на къщата, която разполага само с една седалка на тоалетна чиния. Тя живее като в затвор повече от 10 години. Дори свиква да спи на стола. Джини е на 13 години, когато през 1970 година тя и майка й се обръщат към социални работници, които се запознават с нейния случай. Малкото момиче не знае как да се държи и дори има странна походка. Тя не може да говори и да издава каквито и да било звуци. Джини бива изследвана в продължение на много години. В крайна сметка се научава да изговаря няколко думи, но не може да ги подреди граматически. Освен това се научава да чете кратки текстове и развива ограничено социално държание. В един момент, тя за кратко заживява отново с майка си, но след това в продължение на няколко години преминава през различни приемни семейства, които обаче я малтретират и тормозят. По-късно се връща в детската болница, където е установено, че отново се връща към мълчание. Финансирането за лечението на Джини е прекратено през 1974 година, а следите й се губят, докато в крайна сметка един детектив я намира в частен дом за умствено изостанали и недоразвити възрастни.
Момчето леопард, Индия, 1912
Той е двегодишно момче, когато бива „отвлечено“ от леопарди през 1912 година. Три години по-късно един ловец убива леопардите и намира 3 малки леопарда. Когато се приближава по-близо той вижда, че едно от тях е момче. Той бива върнат при семейството си. Коленете му са покрити с твърди мазоли, пръстите на краката му са свити, когато е в изправено положение и той трудно използва дланите си. Момчето се бие и хапе всеки, който се опитва да го доближи. Не може да говори, а издава само звуци, наподобяващо ръмжене. По-късно той успява да се научи да говори и да върви като човек, но за съжаление ослепява. Неговата слепота не е вследствие на живота му в джунглата, а е обща болест в семейството.
Суджит Кумар – момчето пиле, Фиджи, 1978
Суджит проявява дисфункционално поведени като дете. Неговите родители го отглеждат в курник. Майка му се самоубива, а баща му бива убит. Дядо му поема грижите за него, но продължава да го гледа в кокошарника. Момчето е на 8 години, когато е открито на средата на един път, размахвайки ръце и кукуригайки. Той кълве храната, прикляка на един стол и се държи изцяло като пиле. Пръстите му винаги сочат навътре. В крайна сметка Суджит е взет от възрастното семейство, но е твърде агресивен, при което те решават да го държат вързан. И така в продължение на 20 години. Сега е на повече от 30 години и за него се грижи жена на име Елизабет Клейтън, която го взема от дома, където е бил вързан.
Камала и Амала, Индия, 1920
8-годишната Камала и 12-годишната Амала са намерени през 1920 година във вълча бърлога. Техният случай е един от най-известните. Те са открити от преподобния Джоузеф Синг. Когато вълците напускат бърлогата, той вижда две човешки фигури. Момичетата изглеждат много зле, тичат на четири крака и дори не приличат на хора. Скоро той ги залавя. В началото момичетата спят заедно, ръмжат, не носят дрехи, не ядат нищо, освен сурово месо и вият като вълци. Те са физически деформирани — сухожилията и ставите на ръцете и краката им са променили размерите си. Те не изпитват желание да се обвързват по някакъв начин с други хора. Интересното е, че имат силно развити слух и обоняние. Амала умира една година след като е заловена. Камала се научава да върви на два крака и да изговаря няколко думи, но умира през 1929 година на 17-годишна възраст.
