Ангелина Георгиева е родена през 1955 г. в Дупница. Завършва Учителския институт в родния си град през 1977 г. и девет
години работи по заместване като учител. През 1993 г. завършва “Начална педагогика” в Пловдивски университет.
А. Георгиева започва работа като учител на 130 лв. заплата през 1986 г. в Сапарева баня. След това се премества в Бобов дол и 25 г. пътува ежедневно от Дупница до миньорския град и обратно да учи децата на четмо и писмо в СОУ „Христо Ботев“.
С 31 години трудов стаж като начален учител Ангелина Георгиева се пенсионира преди Нова година. Колегите й я изпратиха с мило тържество, отрупаха я с цветя и подаръци.
Няколко дни след пенсионирането й репортер на вестник “Струма” разговаря с дългогодишната учителка.
– Г-жо Георгиева, човек след една определена възраст с нетърпение чака да се пенсионира. Вие вече сте пенсионер. Как се чувствате сега, липсва ли Ви вече детската глъч в училище?
– Още не мога да осъзная, че вече няма да ходя на работа. Ще ми липсват децата. Последният ми випуск са в трети клас и са много добри ученици. С тях печелехме медали на математически състезания. Децата, родителите и аз бяхме горди от постиженията. Учениците ми се нахъсваха след поредното състезание и без мрънкане оставаха след часовете да решаваме задачи. Аз рисувам хубаво и това ми помагаше много в работата ми. Родителите не се сърдеха, че често децата им оставаха след часовете. Така се печелят медали.
– Министърът на образованието обяви, че учителите ще се пенсионират в края на учебната година, за да не се пречи на учебния процес. По средата на годината учениците трябва да се пренастройват за друг начин на преподаване. Вие защо решихте да се пенсионирате по средата на учебната година?
– Аз не съм решила. Така реши директорката на училището Анастасия Баракова. Един месец преди да навърша 60 г. и 8 м., на толкова се пенсионират учителите, ми беше връчена заповед за едномесечно предупреждение за напускане поради пенсиониране. Много ми се искаше да довърша годината с третокласниците, които учех, но тя така реши. На моето място е назначена колежката, която водеше занималнята на трети клас. Тя е млад специалист. Няма лошо в това да й се намери работа като учител. Бъдещето е на младите, но можех да довърша учебната година. Министърът може да е заявил пред медиите, че няма да се пенсионират учители в средата на учебната година, но по места решават директорите.
– Какво е Вашето виждане, амбициозни ли са младите педагози? Имат ли хъс за работа?
– Като във всяка професия, и при младите учители има хора, които имат желание да работят с децата. Да си учител е призвание. Трябва да ти идва отвътре. Детето трябва да го предразположиш. Да ти има доверие, говоря за учениците от 1 до 4 клас. Всеки час да му предлагаш интересен начин на преподаване. Аз непрекъснато им рисувах на дъската, давах им примери с рисунки и това ги забавлява, по този начин те възприемаха преподавания материал по-лесно. Измислях все нови и нови неща. Правех табла, какво ли не, за да ангажирам вниманието на децата. През междучасията съм правила прически на момиченцата. Измисляла съм им игри. Обичам всичките си ученици, които може би са стотици. На някои съм забравила имената, но детските физиономии няма да забравя. Сред младите учители има такива, които с нетърпение чакат да им приключи часът. Те не носят призванието учител в себе си.
– Да не би заплащането на учителския труд да не ги стимулира да са по-активни в работата си?
– Аз започнах работа като учител на 130 лв. заплата. Сега заплатите на младите учители са 580 лв. На колегите с по-дълъг стаж основната заплата е 625 лв.
– Трябва ли нещо да се промени в образователната система, която търпи критики непрекъснато?
– Да, учителите сме като лекарите, непрекъснато пишем някакви отчети. Правим анализи, попълваме дневници, вместо да обучаваме децата, ние се занимаваме с бумащини. Имало е случаи, когато директорката на училището ни е поднасяла по 14 писма от МОН или от Регионалния инспекторат, които ние трябва задължително да прочетем и да се подпишем, че сме прочели. Това е излишно губене на време. Когато започнах като учител, се работеше по така наречения тогава “Вариант 2”. Началният учител преподава по няколко предмета сутрин и следобед, по време на занималнята, затвърждава наученото с децата. Под мое ръководство си пишеха домашните за следващия ден. Няма нужда да учат вкъщи след занималнята и имат време за игра. Сега практиката е такава – в занималнята учениците за един час трябва да си напишат домашните и да си научат уроците и след това игри. Прибират се вкъщи с ненаучени уроци и до късно вечерта пишат домашни. Родителите се сърдят, че децата им заспиват над учебниците, но такава е системата.
– Какво е според Вас отношението родител-училище? Отделят ли родителите достатъчно време за децата си?
– Нещата са на кантар. Има родители, които се интересуват какво става в училище. Преди време бях председател на комисия в училището за работа с родителите на нашите ученици. Опитах се да направя кръгла маса за проблемите на децата от 1 до 4 клас. Да дебатираме как да решаваме, ако възникнат проблеми с поведението или с успеха на даден ученик. Нищо не се получи. Дойдоха родители, които бързаха. Поинтересуваха се какви са оценките на децата им, дали има някакви проблеми и си тръгнаха. Няма заинтересованост у част от родителите при какви условия учат децата им, как се развиват. На половината деца един от родителите им е в чужбина. Другият родител тича от вкъщи на работа и обратно, няма време да дойде в училище да поговори с класния. Наскоро ми се случи, един ученик, дете на известна личност в Бобов дол, беше дошъл без домашна. Обадих се на майка му да й кажа, че детето е неподготвено, тя ми заяви по телефона: “Изпрати го вкъщи, аз да го питам защо е изгонен от училище”. Как да пуснеш третокласник да си ходи сам вкъщи? Аз нося отговорност за него, докато е на училище. Ако му се случи нещо по пътя?
– Толкова години сте начален учител в Бобов дол. Не сте ли учили деца на Ваши ученици?
– Да, учила съм. От първи клас допреди да изляза в пенсия учех сина на певеца Борис Дали – Красимир. Учих и него от 1 до 4 клас. Той беше добър ученик, много обичаше математиката. Учих и брат му Велислав, но на него не му се учеше много и беше палав. Красимир е отличник. Взима уроци по пиано и е добър математик. Като баща си. Красимир е наследил дядо си Орлин Делибалтов, който свири на акордеон. Взел е и от баща си, има развито чувство за такт. Не можах да уча и двегодишното му братче Костадин. Искам да спомена имената на математиците медалисти от моя клас – Никола Йорданов, учила съм и неговия баща Йордан, Веселин Нинов и Веселин Александров, който всеки ден пътува от село Долистово за училище…
