Иска ми се хората да отворят сърцата си и да бъдат малко по- добри не само по празници…
Анжела Вангелова е завършила ВПИ – Благоевград, специалност „Начална училищна педагогика“ и професионална квалификация „Начален учител със специализация физическо възпитание”. От 1994 г. до днес работи в Единадесето основно училище „Христо Ботев“ в Благоевград като учител по ФВС в начален етап. Участва в експертна оценка на държавните образователни изисквания за учебното съдържание по ФВС. Дълги години се занимава активно със спорт. Преминава през всички възрастови групи на благоевградския хандбален отбор „Пирин“ и националните гарнитури. Любовта към спорта предава на учениците си. Организатор е на множество състезания сред учениците и активно включване на родителите. 30-годишния си педагогически опит предава на студенти от ЮЗУ „Неофит Рилски“ като базов учител.
Тази година Анжела Вангелова заслужи второто място в конкурса на вестник „ Струма“ – „Любим учител”.
– Г-жо Вангелова, споделихте, че отличието, което заслужихте в конкурса на вестник „Струма“, е било изненада за Вас.
– Да, наистина бяхме изненадани, но изненадата беше много приятна. Удоволствие беше не само за мен, а и за моите колеги, за директора на училището ни г-жа Ризова, за всички, които ме подкрепиха.
– По време на церемонията казахте, че най-важното е не колко ще научат децата, защото всяко е различно, най-важното е да бъдат добри хора.
– Убедена съм в това и се опитвам да го предам на моите ученици, защото виждаме колко са различни децата. Няма как всички да притежават академични знания. За мен обществото страда повече от това, че имаме учени, видни личности, но пък нямаме или поне не са много истинските хора, в смисъл – липсват добри взаимоотношения, хора, които да зачитат ценностите в живота. Напоследък, за съжаление, това е все по-рядко срещано, при това във всички сфери.
– А спортът спомага именно за изграждането на добри хора.
– Абсолютно! Спортът учи на дисциплина, на хъс… и в същото време много калява. Той е и в основата точно на тези добри взаимоотношения, на толерантността един към друг, на зачитане достойнството на човека.
– Освен утвърден и добър учител Вие сте била и изявен спортист. Ще разкажете ли за Вашия професионален път?
– Тренирам, откакто се помня. От 1 до 5 клас в училище /б.р. 5 СУ „Георги Измирлиев“/ имахме баскетболен отбор. Едно време съществуваше т.нар. ученическа спортна школа. Беше много добра като организация. Учихме до обяд, отивахме си вкъщи и се справяхме абсолютно самостоятелно, независимо че бяхме 1-ви, 2-ри, 3-ти… клас. Следобед се връщахме на тренировки в училището, което беше много добре и за нас. След 5-и клас „промениха наклона“ на нашия град. Решиха, че вместо профил баскетбол, ще развиват хандбал, и целият отбор се прехвърлихме. От 6-и клас до моята 30-а година, или общо 17 години, се занимавах с хандбал. Преминала съм през всички възрастови групи- тогава бяха пионерки, девойки младша и старша възраст, женският отбор и националните гарнитури. Така, общо взето, премина моята дълга спортна кариера.
– Всеизвестен факт е, че в тези години женският хандбал е на голяма почит в Благоевград.
– Пълнихме цялата зала, което беше изключително вълнуващо и за нашите родители и близки. Толкова много публика се събираше, че Спортният интернат не можеше да побере всички и хората стояха струпани на оградата отвън, за да гледат срещите през прозорците. Действително интересът беше изключително голям, а ние по едно време се движехме в челната тройка, което си беше постижение. Говорим за републиканско ниво и първенство със сериозни мачове на професионални начала.
– Ще споделите ли някоя случка, която се е запечатала в съзнанието Ви? Може би някой драматичен мач?
– Точно за драматичен мач става въпрос, още повече че именно тук, в Благоевград, изпуснахме златните медали. Бяхме първи във временното класиране и трябваше да играем плейофи. Преодоляхме единия кръг и в следващия ни се падна мач с „Волан“ /София/. Ние ги победихме на тяхна територия и остана още един – последният мач, на който бяхме домакини. За съжаление се изложихме и както се бяхме приготвили за първото място, така станахме втори. Много ни болеше, обаче в спорта е така – веднъж побеждаваш, веднъж те побеждават. Важното е да си извадиш поуките и да продължиш да вървиш напред.
– А поддържате ли връзка със съотборниците си?
– Да! Това са много специални взаимоотношения. Спортът ражда приятелства, които остават за цял живот, с хора, с които сме били заедно – Любима Ласкова, Румяна Тошева, Софка Арабаджиева, която е и днешният водач на хандбала в Благоевград, Вили Габерска, Соня Чорбаджийска…. С много съотборнички поддържаме връзка и приятелства и когато някои, живеещи в чужбина, се върнат, задължително организираме сбирка. Просто взаимоотношенията ни са прекрасни. Ето точно това дава спортът – приятелства за цял живот.
– Г-жо Вангелова, как и защо решихте да станете учител?
– Още като дете съм си мислила, че искам да съм учител, и в крайна сметка наистина станах. Като завърших гимназия, реших да остана в Благоевград, да не ходя по София, заради спорта. Кандидатствах в Югозападния университет, който по това време беше Висш педагогически институт. Продължих да играя и съчетавах хандбала с ученето. Завърших начална училищна педагогика със специализация физическо възпитание и спорт, което си беше моето, въпреки че и с музиката съм добре.
– Това е много интересно, обикновено спортът и музиката не вървят ръка за ръка.
– Може би ще прозвучи недотам скромно, обаче като студентка преподавателката по музика искаше да ме насочи като музикален педагог в училище или детска градина, но аз предпочетох спорта, и след като завърших, реших, че трябва да си продължа. Мястото, което беше обявено в 11 ОУ, бе точно за начален учител с физическо възпитание, и така вече 30 години.
– И продължавате да сте във форма.
– Откакто съм учител, всеки час играя с децата. За мен това да хвърлиш топката, да стоиш отстрани и да чакаш звънецът да бие са най-трудно протичащите часове, най-изгубеното време. Освен че обичам да играя с деца, ходя много пеша. Всеки ден след работа се прибирам пеша от 11 ОУ до плажа. Това е един начин да се поддържам както физически, така и психически.
– А имали ли сте желание да бъдете само начален учител?
– Не. За мен беше удоволствие и истински шанс, че изникна точно такова работно място, защото това е моята страст. Със сигурност бих се справила и като начален учител, но смятам, че като учител по физическо възпитание и спорт в начален етап съм по-полезна. Това действително е една моя сбъдната мечта. С малките ученици е най-интересно. Да, трудно е от гледна точка на организацията. Те са по-шумни, първични, дисциплината е доста сериозно предизвикателство, обаче имат голямо желание за игра, не ги мързи, а това мотивира и мен. И като видиш желанието у децата, ти няма как да бездействаш, просто си във вихъра си.
– Да, но сега в училище няма хандбал…
– В трети и четвърти клас са заложени уроци, макар и малко. Но, да, като цяло хандбалът, за съжаление не се развива. Не знам дали е до база или до какво, но колективните спортове наистина по-трудно се осъществяват в часовете по физическо. Ето например за хандбал трябват два отбора от по 7 ученици, но в класа са 24-25 деца. Няма как да оставиш останалите да бездействат, но ако ги разделиш на по 12 в отбор, ще стане прекалено населено. Това, поне при малките, е проблем, и затова може би хандбалът остава на по-задно място. Въпреки всичко обаче аз давам на четвърти клас играта „Пас“. Мога да кажа, че се справят прекрасно, много им е интересно и децата излизат със зачервени бузки, което е и показател, че са били достатъчно активни.
– Фактът, че сте учител по ФВС в начален етап, ме провокира да Ви попитам кой, според Вас, трябва да води часовете по физическо възпитание и спорт от 1-ви до 4-ти клас – специалист по дадения предмет или началният учител, каквато е масовата практика?!
– Действително това е масова практика, но според мен този предмет задължително трябва да се води от специалист по ФВС, защото става въпрос за най- благодатната възраст, в която децата задължително да играят, задължително да се движат.
– И не учителката да им каже: „Днес не слушахте и вместо физическо, ще имате математика”…
– За съжаление има подобни случаи – физическото се заменя с час по математика или с този по български език, или пък днес времето е лошо и няма да играем… И тук ще кажа, че няма лошо време, няма пропуск. Така че, когато часовете се водят от специалист, децата наистина имат всеки път физическо възпитание и спорт и всички са по екипи..
– А не госпожа с пола…
– Точно така! Аз целогодишно съм с екип и например за някой празник се обличам по-официално, а децата се шегуват и казват: „Аааа, госпожата е с дрехи“. Така че си имаме нашите закачки в това отношение.
– Достатъчно ли са часовете по физическо възпитание в начален етап?
– При 1 и 2 клас са два часа общообразователна подготовка и един час за спортни игри на открито. В 3 и 4 клас са 2.5 часа плюс един допълнителен. Според мен това не е достатъчно, особено за първи и втори клас. Спомням си, че когато постъпвах на работа през 1994 г., бяха по четири часа седмично, което е изключително добре, почти всеки ден децата да имат физическо, имайки предвид, че идват от детската градина. Това са малки деца и ако не ги раздвижиш поне един път в деня, самите те се чувстват некомфортно. Но все пак и три часа, ако се водят качествено, са нещо, още повече че преди време го нямаше допълнителния час за спортни игри на открито.
Що се касае до самата учебна програма, мисля, че тя е доста олекотена. Например едно време учениците прескачаха „коза“, „кон“, а сега прескачат пейка с височина 30 см. Да не говорим и за състезанията за кълбо напред, които правихме. Вероятно олекотяването на учебните програми се дължи на факта, че сегашните деца са много по-различни, но наблюденията ми са, че специално от 1 до 4 клас учениците наистина играят и се включват с желание. След това, като че ли постепенно започват да хитруват, да мързелуват и колкото по-големи стават, толкова повече намалява двигателната активност, но от 1 до 4 клас са направо „фъртуни“.
– Според Вас увеличава ли се броят на първокласниците с наднормено тегло, с гръбначни изкривявания?
– Аз съм на малко по-различно мнение от общоприетото. От 200 деца, които водя в начален етап, може би 5-6 са с наднормено тегло, което не мисля, че е чак толкова голям процент. При гръбначните изкривявани въпросът стои по по-различен начин, защото покрай телефоните, при наведена стойка да пишат и четат, процентът е по-голям, според мен. В последните години обаче много от децата са записани в различни школи и клубове. И не мисля, че се движат по-малко. Ходят на танци, балет, лека атлетика, футбол… Не знам откъде идват тези констатации и се налага като мнение, че подрастващите са много обездвижени. При нас например отчитаме много повече спортуващи деца, и то още от 1 клас, отколкото преди време, и това е факт, който не може да се отрече. Да, може би липсва онази масовост от преди години, тоест развитието не толкова на индивидуалните, а на колективните спортове. Факт е обаче, че през определени периоди се получава отлив. Децата се насочват към един спорт и в следващ момент тръгват в друга посока. Ето например, както беше при хандбала по наше време. Сега в момента са на футбол, но пък имаме и много гимнастици, плувци..
– Важното е да спортуват…
– Важното е да се движат. Аз това им казвам: не на всяка цена трябва да победите и винаги да сте победители. Важното е, когато паднете, да може да се изправите, да поздравите победителя, да признаете, че не сте били толкова добри, но ще положите повече усилия и следващия път ще стане. Това са качества, които са необходими и за самия живот, и аз винаги гледам да правят тази връзка. Обяснявам на учениците, че спортът е като живота. Основното е да се държиш достойно – и като победител, и като победен.
– Г-жо Вангелова, случвало ли се е да напишете някоя двойка?
– Двойки – не. Аз съм на мнение, че специално в начален етап оценката по физическо възпитание и спорт даже не трябва да съществува, защото децата в тази възраст се развиват. И като виждаш дадено дете, уж не можещо нищо, то скача и започва да прави неща, за които дори и не си подозирал, че е способно. Тази възраст е толкова благодатна за развитието на подрастващите, че понякога е нужно съвсем малко време, за да направи детето голям скок. Именно по тази причина си мисля, че оценката в начален етап дори не трябва да съществува. А иначе моите оценки обикновено са петица или шестица.
– А има ли родител, който да е изразил несъгласие от написаната на детето му петица?
– Обикновено изразяват несъгласие, когато в началото провеждаме тестовете за физическа дееспособност. Това е едно входно ниво, което учителят прави по-скоро за себе си, да види как „влизат“ децата в учебната година, не толкова да пише двойка, тройка, петица или шестица, а да е наясно с нивото на детето. Някои казват: „Ама, как може по физическо четворка?“. Може, и това не означава, че детето ще има „Добър” /4/, просто това показва някакво моментно състояние, а самото дете подлежи на развитие и няма как да остане на това ниво.
– Не мога да не Ви попитам кои са най-големите предизвикателства в работата Ви?
– Много са. За базата изобщо няма да коментирам, защото на някои места състоянието е плачевно. Що се касае до административната тежест, вече не знам дали изобщо ще дойде време да се намалят отговорностите на учителите. Непрекъснато се правят справки, дават се отчети… и уж все се говори за намаляването на тази тежест, а на практика се случва точно обратното.
Извън темите за материалната база, наличието или по- скоро липсата на физкултурни салони, бумащината, мисля, че за всеки учител първото предизвикателство е да намери път към детето, защото, както говорихме, всички са различни. Едни идват с по-малко подготовка, други – с повече. Някои са много „цветни“, други – почти незабележими. Има и деца със специални образователни потребности. В някои семейства образованието почти не е приоритет, има и деца, които не са приучени към умствен труд. Трети идват с много лоши взаимоотношения в самите семействата. И ние, учителите, сме там и се опитваме да намерим правилен път, да стигнем до всяко едно дете, защото те по различен начин реагират, приспособяват се в училище. На някои им е изключително трудно и това е много голямо предизвикателство – да направиш 25 деца, идващи от различни детски градини, в една обща група, която да има общи задачи и правила и те да се спазват. И да, българинът иска да е от изключенията, но без правила нещата не вървят. Дори и при спорта и при физическото възпитание, ако не се спазват определени правила, то няма как да проведеш самия час, дадената игра. Ето това е най-трудното за едни учител – да направи тази спойка между децата и да ги поведе в една посока. Да съумее „различните“ деца да бъдат приети и останалите да се отнасят толерантно към тях, а виждаме, че в училище все повече се увеличава броят на „специалните“ деца, които се справят по-трудно, но те също са деца и имат своето право да бъдат уважавани, зачетени, да бъдат обучавани и да имат напредък. Нашата задача е да покажем, да научим децата на толерантност и те да разберат, че различното трябва да се приеме, че красотата е в различието.
– Как се интегрират, приобщават „специалните“ деца в часовете по физическо възпитание и спорт?
– Зависи от детето. Някои се включват доста активно в определена част от часовете по ФВС, други не желаят и тогава към тях се прикрепя техен съученик, за да им помага. И когато в класа има „специални“ деца, останалите наистина се научават на толерантност. Те изчакват, не проявяват агресия, просто са по-търпеливи, виждат, че детето се нуждае от повече подкрепа.
Когато има дете с физически дефицити, тогава ние, някак си негласно с останалите в класа, правим така, че това детенце да е винаги първо, то показва как трябва да бъде в дадената игра и всъщност така е включено, но никой не му се сърди, че е по-бавно, че е изпуснало топката. Всичко зависи и от нас, учителите, защото когато подходът е правилен, децата не се сърдят, знаят, разбират, че някой от класа е по-бавен, и ще го изчакат.
– Важното е, че не стоят на пейката и не са изолирани.
– Не стоят на пейката. В началния етап имахме детенце с нарушено зрение. То задължително участваше във всяка една игра и никога не сме го изолирали. Ще споделя и за родител, който също се включваше в часовете. Когато имахме физическо възпитание, той винаги идваше и участваше, беше партньор на детето. И толкова много усилия полага, че няма как детето да не върви, да не се развива и приобщава. То просто е обгрижвано. В този смисъл съпричастността, подкрепата от страна на родителя е изключително важна.
– Защото има и такива, които отричат наличието на проблем.
– Да, както и такива, които винаги търсят, намират вина в учителя, в другите деца. Наистина за тези родители е много трудно, но все пак човек трябва да прозре реалното положение и да направи най-доброто, а не „да замитаме“ проблема.
– Г-жо Вангелова, споделихте, че едно от най-важните неща е човек да се държи достойно, независимо дали е победител или победен, да бъде толерантен. На какво друго учите учениците?
– Да виждат доброто у човека. Всяко дете носи нещо положително в себе си. Да, говорихме за това, че някои се справят по-лесно, други, по-трудно, но всеки е добър в нещо, едни по български, други по математика, трети – в музиката или спорта. Затова обяснявам на децата, че не бива да се сърдят на някой, който не се справя добре. Най- лесно е да бъде откроено отрицателното, но трябва да видиш доброто, положителното и да се опреш на това да може да надграждаш и да развиваш положителната страна у детето. Другото, което им казвам, е никога да не правят на околните това, което не искат на тях да им правят.
– Как бихте искали да завършим този разговор?
– Оптимистично! Иска ми се хората да отворят сърцата си и да бъдат малко по-добри не само по празници. Какво пречи да кажеш една добра дума на човек, да му се усмихнеш, да го поздравиш, да му пожелаеш хубав ден?! Това са елементарни неща, но правят много за човека. Дава и повече сила, настроение, енергия. И ако виждаме повече усмихнати лица, може би за всички ще бъде по- добре, защото човекът е като огледало, като видиш усмивката срещу себе си, и ти се усмихваш, и обратното. Затова винаги си пожелавам да бъдем по-добри, по- усмихнати, за да можем сами да си помогнем.
Интервюто взе СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
