72-годишната самодейка Веска Стоилкова от Черниче: Ще ме видите с ножица или машина за пръскане в двора, но и на сцената да пея и танцувам, и на кафе с приятели…

Веска Петрова Стоилкова е родена през 1948 година в Черниче, където е останала да живее и до днес. Учението й е в Черниче и Симитли. В трудовата си биография е записала години като продавачка в павилион към училището в Черниче и посредник в системата на железниците на жп гара Черниче, работила е и на портала на сепарация „Орловец” към ДМ „Пирин” – Брежани. Самодейка е към читалището в Черниче откакто се помни. Към 20 години е била председател на читалището в Черниче, участва и в хора на туристите ветерани към дружество „Айгидик” в Благоевград.

Има две дъщери – Христина и Любовка. Голямата й радост са внучетата Кристина, работеща в банка в София, Симеон, педагог, и Ванеса.

– Веске, 72 житейски години понатежават ли?

Ами усеща се, но ще отправя благодарност към Оня горе, че ме е дарил с работливи ръце и с дух, който държи все още нозете ми твърдо на земята и изправя главата ми и към небето. Ще изкажа благодарност и към читалището в Черниче, което ми отвори света на книгите, пообработи гласа ми към народното пеене, намери ми място в кукерското изкуство. И всичко това все намиращо израз под мотото „Където се натресем – земята тресем”.

Вече в пенсия в заслужен отдих ли си?

Не питай. Често виделото на деня не ми достига от работа. Съпругът ми Симеон се помина отдавна. В Черниче имаме голям парцел, къща. Искам всичко да е в образцов ред. Къщата я пазя, дето се вика, прашинка да не влезе. Парцелът пък е цветя, зеленина, овошки. Всичко това не може без поддържане, та често мога да бъда видяна с ножици в ръце, с мотика, с пръскачка на гърба. Старая се и да намирам време за отскачане до някое кафене за приказки с дружки от моите години. Вечерите пък много често изкарвам в читалището на Черниче, което за мен е една истинска светиня.

Какво те свързва с него?

Ами то ми стана и е нещо като втори дом. Читалището е основано през 1958 година с име „Гоце Делчев”. Над 20 години в летописа му съм председателствала управителния му съвет, била съм и нещатна библиотекарка. Откакто пък се помня, съм свързана и с пеенето като хористка към „Черничевски звуци”, а и в други изяви. В читалището на Черниче аз пропях, поиграх и взех да търся какво има изпод кориците на книгите. Пък оказа се, че имам и глас, а и възможност как да го изявявам.

Сега четеш ли?

Рядко. Не ми остава време, а и някак си се отчуждих. Като ламя бях някога по книгите – не се насищах. Тогава имаше време, когато хубава книга се купуваше дори с връзки, та с приятели съм си осигурявала от Благоевград, Дупница, а и по абонаментна система. Книгите ми дадоха много и често ме караха да ги предпочитам пред хурката за предене и иглата за везане. Но това бе най-вече когато нямаше телевизия…

Черниче е известно много с бабугерството си. Там има ли те?

О, да, и там съм се лепнала. В Черниче има две групи. И двете са някъде с по стотина участници. Печелят награди на различни прегледи, а запълват и местния културен календар. Аз в кукерското поприще съм индивидуалистка. Имам си свой костюм с всичко необходимо.

Само при кукерството ли го използваш?

О, не! Почти не пропускам в индивидуално изпълнение и всяка Нова година. Обличам се и обикалям къщи из селото да честитя на стопаните им новата година, да им е берекетлия и късметлия. Попея, понареждам пожеланията си, па открия лице да ме познаят и си подхващаме блага приказка.

Не се сдържам и на първи март. В този ден поне до обяд у дома ме няма, че съм из селото. Тогава съм Баба Марта. В по-младите години може би не ми приличаше да се представям за Баба Марта, но сега съм си истинска баба, та се получава. И като Баба Марта си имам специален костюм, облека го, в ръце сложа хурка, къделя с вълна, вретено и обикалям из къщи, а и заведения, и често не съм сама, съпровождат ме деца, на които им е твърде любопитно.

– Разбрах, че на сцени си се качвала и като певица?

Вярно е, и то от ученическите години още. Пяла съм соло, а и с групи. Най-много съм пяла с читалищния хор „Черничевски звуци”. С него и сега съм на стари години с дружки като мене се качваме на сцени на престижните прегледи и фестивали в Микрево, Невестино, Сапарева баня, Дорково и други, та не сме без отличия от тях. Хорът ни е с авторитет и това подкрепя факта, че е търсен при попълването на културния календар на Черниче, а и община Симитли…

Изявявала си се и като актриса?

О, да, но това беше отдавна, в годините на младини. Намериха се поклонници на Мелпомена и в Черниче, предимно учители, учителки и местни младежи, та и аз съм сред тях. Съставихме театрална трупа. Водеше ни тогавашният началник на жп гарата Радуил Радулов. Душа човек, а имаше и дарби на актьор и на организатор. Подготвяхме разни пиеси и ги представяхме пред публика в едно по-просторно помещение в друга железничарска сграда. Това помещение сега не съществува, а тогава се използваше и като клуб за общоселски събрания. С нашето театро ходехме да се представяме и в Крупник, Симитли, Полето, Полена, Брежани и други селища. Заразата бе голяма и продължи да ни държи дълго време, та чак докато в Черниче не започнаха да идват с постановки държавните театри от Благоевград, Кюстендил, Перник, а и някои от София. И сега ако се срещна с дружки, с които сме се качили на сцена, дълго се отнасяме в мили спомени. Ще си позволя да спомена най-запалените в театъра Калинка Миленкова, майката на заместник-директора на ДТ „Никола Вапцаров” в Благоевград Валери Миленков, с голям принос към читалището в Черниче, и най-вече Живка Филатова, която вече отминава 80 години, но не пропуска да гледа и сега постановките на благоевградския театър.

– Пътуваш често и до Благоевград.

Така е. Това пък е заради туристическия хор „Ветерани”, че се представя и в песенни, а и в танцови и други изяви. Там са се събрали все дружки с бодър дух, начело ни е Тодорка, известна повече като Дочка Кокарешкова, чийто съпруг /покойник отдавна/ е Александър Кокарешков, автор на над стотина песни и в запис на над 3000 песни и дълго ръководил оркестъра на ансамбъл „Пирин”. С този ансамбъл свързва цялата си трудово-творческа съдба и Дочка, но като танцьорка.

Честите ми пътувания до Благоевград поне по един път в седмица, освен да пораздвижим гласове и нозе, често използваме и да приседнем в кафене на приказка.

Ти как се вписваш във „Ветерани”?

Ами мога да пропявам, мога и да разкърша нозе, но най-вече съм във веселата част, клоняща към шегата, към закачливост. Умея да помня и да представям така доста успешно шеги и вицове. Похвала в това отношение имам и от големия артист шегаджия, всеизвестен в страната като Шкумбата. С него се запознах на едно представление на нашия „Ветерани” в Монтана. При посещение на „Ветерани” пък в Подуене се запознах с лечителя Христо Мермерски. Творчески изяви ме запознаха и със Стоянка Мутафова. Всички тези срещи за мен са от неоценимо значение.

– Пеенето и артистичността ти само твои ли са, или има и нещо наследствено?

Има и нещо от баща ми. Тате бе много народен човек, умееше да утеши и най-тъжния човек, да разсмее и най-киселия. Като тръгнеше из улиците на Черниче, с всеки се застояваше и за всекиго намираше дума и възможност да го изслуша. Най-доволни от него бяха децата, що го срещаха. Не помня в джобовете си да е нямал бонбони и като видеше дете, да не му даде.

Разбрах, че обичаш и пътуванията.

Пътуванията, независимо къде, за мен са жива, ненаситна краста и колкото повече я чешкаш, толкова повече сърби. Но взех да позастарявам, та понамалих, но иначе съм била из Гърция, Турция, Румъния, Испания и други страни. Приятни са ми и близките пътища. Казах за честите ми отивания до Благоевград заради клуб „Ветерани”, ама и не само за него, а и за честване на рождени и други дни с негови членове, които обикновено ги правим в някое кафене.

Много често съм на път и до Монтана, където живее дъщеря ми Христина. В това отношение тя е в предимство пред другата ми дъщеря Любовка, която е в Памплоа, Испания, та там воаяжите ми са доста по-редки.

– Всичко това – живота си до 72 г., можеш ли да го определиш като щастие?

– Радвам се на този Божи свят, че очите ми още има какво да виждат, а и все още има неща, които акъла ми да човъркат…

БОРИС САНДАНСКИ  

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *