Терористите от „Ислямска държава” са известни със своите зверства, а последните им действия ги правят едни от най-жестоките джихадисти в света. Според информация, която потвърждават и от терористичната групировка, бойците взимат деца от техните семейства, обучават ги, а след това ги карат да убиват собствените си родители.
Но и издевателствата над децата не са малко. Според вътрешни източници, бойците чупили краката на малчуганите, които се опитвали да се спасят от групировката или отказвали да убиват. Такъв е случаят и с 11-годишното дете, познато под името Нойри.
Друга зловеща история разказва кюрдски войник, който твърди, че „Ислямска държава” изпращала децата първи на фронтовата линия, като повечето пъти невръстните хлапета са опасани с експлозиви.
Азис Абдулах Хадур споделя, че когато е воювал срещу „Ислямска държава” всички първо изпратени бойци са били деца. „Всеки път когато се срещахме с „Ислямска държава” виждахме деца на фронтовата линия, които носеха колани с експлозиви. Тези деца са с промити мозъци”, казва войникът пред CNN, цитиран от ПИК.
Той разказва, че на всеки е трудно да се бие срещу деца, независимо, че те са готови да ликвидират всеки, който им се изправи на пътя, въпреки всичко. „Ако решим да проявим милост към тях, това означава да бъдем убити ние, както не веднъж се е случвало. Ако ти не ги убиеш, те ще те убият”, допълва Азис.
Според запознати на терористите им става политика да използват деца за живи бомби, които се пращат преди всички останали и се взривяват. Все повече снимки се разпространяват, на това как деца тренират в лагерите на смъртта, като някои експерти предполагат, че това се прави с цел за привличане на повече млади кадри сред джихадистите.
„Ние не можем да плачем, не можем да мислим за семейството, поне не пред тях, но аз винаги ще нося моята майка в сърцето ми и знам, че тя се притеснява за мен и плаче, както аз правя, но тихо”, казва едно от децата, откраднато за „каузата” на джихадистите.
Някои деца, които все пак са успели да избягат от терористите днес живеят в бежанските лагери в Северен Ирак, но психическите им травми никога не могат да бъдат излекувани. Многократните побои, безкрайната и ежедневна пропаганда, карат тези деца да се будят нощем от ужасни кошмари, а други страдат от припадъци. Тези деца, никога повече нямат да бъдат истински деца и животът им е безвъзвратно изгубен, независимо от всичко хубаво, което може да им предстои.
