73-г. майстор-миньор от Кресна Аризан Спасов: 20 години работих под земята, мината даваше хляб на 2000 души, заплатата ми беше 400 лв., когато навън хората вземаха 100, в Либия после изкарвах 4 пъти повече, но най-важното е, че съм изживял 26 000 дни и нито ден не съм бил гладен

Останалото без население от 60-те години на миналия век село Моравска в Малешевска планина е родното място на Аризан Марков Спасов. Роден е на 1 май 1945 година. До IV отделение е учил в Моравска, а прогимназия в село Горна Брезница, като три години е изминавал пеша по петнадесетина километра с други ученици, за да стигне до училището. На 1 септември 1970 година, вече 25-годишен, влиза за първи път в забоя на рудник на държавни мини „Пирин” в Брежани и посвещава на миньорството цели 20 години. След пенсионирането си като миньор е работил и в Либия, виждал е отблизо и Муамар Кадафи.
Семейство създава с Виктория Спасова, която също е работила в мина „Пирин”, имат три дъщери: Марияна, която работи в София; Емилия, която е педагог, живее в Кресна; и Мая, компютърен специалист в София. Имат и четири внучета: Марийка, Виктория, Йордан и Анелия

Аризан, защо кръстниците ти са се спрели на това рядко и интересно име?

Ами в по-далечно време в рода ни е имало мой прадядо със същото име. Името ми би трябвало да е Харизан, но в Пиринско, пък и из Македония, буквата „Х” почти не се използва, та всички Харизани сме само Аризани. Иначе името идва от гръцката дума „харизо”, която означава дарение или посвещение на нещо. Вероятно родителите ми и кръстниците ми са ме възприели нещо като дар в семейството, но и не са сгрешили, защото вярвам, че съм се оказал добър син.

Да надникнем из рудниците на Брежани. Хората някога влизаха в мината, за да впишат в трудовата си книжка към 8 години трудов стаж, което им даваше право на добра пенсия и при това с ранно по възраст пенсиониране, а ти там си изкарал цели 20 години. Как се случи?

Ами бързо свикнах с миньорската работа, не ми се видя трудно и се позадържах колкото за трима и повече миньори. Аз съм човек, който, като се хване с нещо, не му се бяга от него, пък и бях в добро здраве, силен, никоя работа не ме плашеше.

С какво се хвана в мината?

Най-вече бях майстор-копач. Занимавал съм се обаче и с бомбаджийство, бил съм и монтажист. Всяка работа ми спореше.

В мината на норма ли работехте?

Да. Един майстор-копач за ден по план трябваше да изкара в смяна от 6 часа 6 тона каменни въглища, но в нашата бригада стигахме до 7-8 тона.

Как се осъществяваше производственият процес?

Ами работехме с бормашини, със свределите правехме дупки, които зареждахме с взрив, взривявахме и така се получаваше на едно разломяване по около 30 тона въглища. Нашата бригада на ден имаше план по 120 тона, но отивахме по отчет и на 180 тона.

При взривяването рудникът не се ли опрашваше?

То не може да се разломява с гръм и да няма прах, но всички рудници имаха добри вентилаторни и други системи за отпрашване.

От плащането доволни ли бяхте?

Аз лично – да. А и как иначе, като вземах на месец по около 400 лева, а при други професии навън някои се задоволяваха и с по 100 лева. Все пак и тези 400 лева вероятно би могло да са повече, но и тогава, както и сега, всички плащания на работещите в България бяха все са по-ниски от тези в Европа. Оказа се, че нашето „високо” миньорско плащане в Брежани и в ония години е било по-малко. Веднъж в мината дойдоха на оглед специалисти от ГДР /Германската демократична република/, която беше в нашия блок към Съветския съюз. Те ни споделиха, че при същата работа при тях плащането в наши пари е поне към 800 лева, сиреч двойно.

Премеждия случваха ли се из рудниците?

Да. От ръководството се опитваха да ги укриват или омаловажават, но имаше срутвания, имаше и жертви. С мен лично нищо лошо не се е случвало, ако не броим едно свличане, в което голяма въглищна буца ме уцели в крака, но успях да се измъкна и да избегна затрупване.

На много ли хора осигуряваше поминък мината?

Общо с рудниците под земята и открития рудник над селото мисля, че работниците бяха около 2000. Мината си беше своеобразен божи дар за много хора от Благоевград до Сандански. Само от Кресна бяхме не по-малко от стотина души. Работеше се на три смени. То бяха рейсове, леки коли. Брежани се задъхваше от живот, превърнало се бе в център на култура, просвещение, имаше си и Дом на културата, търговията вървеше, развиваше се спорт и най-вече футбол, когато местният „Пирински миньор” стигна и до националната „Б” републиканска футболна група.

А сега Брежани как е?

И Брежани, както и почти всички села из Симитлийско, Кресненско и Струмянско, е в упадък. В упадък е и мината в Брежани. От големия огън сега блещукат само искрици. Всичко вече е само едно минало. Разрухата обаче е не само в мината, че къде е сега и известната сепарация „Орловец” край Черниче…

Аризане, спомням си, че преди времето на т.нар. демократични промени в Кресна се празнуваше Ден на миньора. Това май вече го няма?

Няма ни миньори, няма и Ден на миньора. В ония години от Кресна и съседните села нямаше година, в която поне 100 души да си намираха хляба в мината и празникът беше ежегодна традиция. По мой личен почин празнувахме всяка година, но взеха да пооредяват редиците ни и така излиза, че сега почти няма и с кого да се празнува.

След мина „Пирин” по какъв път хвана Аризан Спасов?

Пенсионирах се. Не можах обаче да свикна да се застоявам без работа, ръцете ми не можеха, без да хващат нещо, откри се възможност и хванах пътя за Либия. Започнах работа по строителни обекти в град Асизия. Намира се на около 40 км от Триполи. Градът е известен и с името Тарабулус-ел-Гард. В Асизия работех по изграждане на халета, предназначени за ремонт на танкове. Беше военен обект. Имаше доста българи, но и много руснаци, като имаше и руски военни специалисти, които обучаваха либийски войници. Впечатли ме това, че либийските войници се оказваха мудни в учението, а и мързеливи. Случи се, че отиват на занятие с танкове и се налага да привикат руски водачи и механици да приберат машините, че им угаснали и не могли да ги подкарат отново.

В Либия заплащането как беше?

Много над миньорското в Брежани. Вземахме по онова време месечно нашенците по 130 либийски динара, които вървяха по 3 долара за динар, това прави към 400 долара, но тогава доларите в България бяха в оскъдица и вървяха по 4 лева единият на черния пазар, и ако реши човек да ги продава, то 400-те долара можеха да се превърнат към 1600 наши лева, а това си бяха много пари.

Либийците какви хора са?

Когато бях там, не ми се виждаха лоши, бяха честни, дружелюбни, но и люти, ако ги настъпиш нещо по религия или нещо друго, тяхно си свято. Почитаха и Муамар Кадафи, президента на страната. Този Кадафи бе успял да притисне разните там племена и племенни съюзи и да ги превърне в народ. Веднъж и аз го видях. Мина на крачки от мен по улица в Триполи и това, което ме учуди, бе, че не видях охрана край него – така, както се вижда у нас дори и при някои бизнесмени…

Съпругата ти Виктория как те пусна в Либия?

Не ми попречи. Разбрана се оказа. Като се върнах обаче, малко я поизнервих. Показах й една снимка на арабин и й казах, че този арабин ще ни гостува по-дълго време. Ама как – взе да ми вика – че ние не му знаем езика, пък и какво ще го правим. Това обаче бе една моя шега, тъй като арабинът на снимката бях аз, но бях в пълно арабско облекло, и то с всичките му други такъми, че не можа да познае, че аз съм на снимката.

Много се говори, че в Либия употребата на алкохол е забранена със закон.

Да, вярно е.

А употребява ли се?

О, да! И там излиза, че законите са, за да се нарушават. Тежко му обаче, когото го хванат, че има яки глоби, има и затвор.

Работещите там българи явно са пиели?

Ние не можем без алкохол. Може по-малко и по-рядко, но свикнали сме и му търсим възможностите.

И как ги намирахте?

Правехме си домашна ракия. То и това бе забранено, но си правехме по квартирите. Нацията ни е изобретателна. Купим плодове, нарежем ги, сложим ги в съд, добавим захар, стигне се до ферментация. После приготвеното го слагаме в една по-голяма тенджера с капак и отвод на парата, която с охлаждане в друг съд потича като ракия. Тенджерата го загряваме с котлони. Някои опитаха и правеха ракия само от вода и захар. То такава ракия си е чиста отрова, но се пийва по чашка, както се казва, за отскок.

Как виждаш сегашната Либия след случилата се там война и убийството на Кадафи?

Не съм ходил там след работата ми, но както слушам по радио, гледам по телевизия, чета по вестници, май страната никак не е добре. Все информациите са за убийства, бягства, битки между племена и съюзи. А уж войната беше за нейно добро. Либия беше място, където европейците работеха и им се плащаше добре, а сега е страната, от която много искат да избягат в Европа, че дори в тези си опити да избягат се давят из Средиземно море.

Поддържаш ли нещо в родното си село Моравска?

Не. Там съм ходил на родова среща или на празника Спасовден, който е традиционен за селото. Моравска се намира на около 600 м високо в Малешевска планина. След като земята се кооперира и хората останаха безимотни, всички хванаха път към долината на Струма, като си създадоха в Кресна нов квартал, пак с име Моравска. Сега всичко е напуснато, от някогашните стотина къщи в обитаване, след някакви ремонти, не са повече от десетина. А селото се помни с училище, кметство. Обработваха се хиляди декари земя, из пасищата излизаха хиляди кози и овце. Само нашето семейство притежаваше към 100 дка обработваема земя и 50 овце и кози, а отделно два вола за оран, два коня за пренасяне на товари.
Моравска е старо селище. Към 1956 г. е брояло над 400 жители. В някои от историческите му години там са живеели и българомохамедани, изглежда приели исляма по време на похода на Явуз Селим и неговия велик везир Хадам Синан в 1515 година. Селото се сочи и в турски данъчни регистри от 16 век.

От похода на Явуз Селим се узнава, че селото е старо, а твоите родови корени докъде са побити в историческата почва на времето?

И те може би са от времето на Явуз Селим. Поне до 200 години назад се откриват следи. След името на баща ми Марко идват Никола, Станко. Има и Аризан, чието име повтарям. Дядо ми Никола е доживял до 92 години, а прадядо ми Аризан си е отишъл на 100 години. Този Аризан си падал и малко бунтар. Разказвано ми е, че полежал и в килиите в затвора Еди куле в Солун. Бил много издръжлив човек на работа, а и на всякакви природни условия. Често бил със стадо из пасищата по Моравска и Ильов връх, а и нощувал дори и зимно време при стадото на открито. Казвано ми е, че често бил потрупван със сняг.

След либийската ти одисея какво правиш?

Купих си муле, което използвам за добив на дърва, а и ора с него малко землища в Кресна за зеленчукова градина. Садим с жената домати, пипер, картофи. Можем и да си купуваме, ама добитото с нашите ръце някак е и по-сладко. На мен взе да ми става работата вече като ходене по нагорно, ама булката не се свърта, все нещо работи, че и мен ме прихваща. Освен това се грижим и за една мини млекоцентрала – коза от сой, имаме редовно прасета за Коледа, не сме без кокошки. Радвам се и свободното време.

И то как ти минава?

В разходки из кресненските чаршии, сядам в някое кафене на кафе или бутилка бира с някой приятел на приказки. Често у дома съм и пред телевизионния екран. Така до свечеряване, а това време вече е за вечеря, пийване по чашка винце или по биричка, сън – и така до идването на нов ден за нов късмет, както се казва.

Доволен ли си от досегашното си от живота?

Да. На 73 години съм. Това ще рече, че съм изживял над 26 000 дни. Измервам в дни, защото искам да кажа, че от тези 26 000 не се е случил нито един да съм бил гладен. Добре съм и със семейството си. Добри ми излязоха щерките – Марияна работи в София, Емилия е с педагогическо образование, работи в Кресна, а Мая е компютърен специалист в София. Случих и на зетьове – Ангел е военен, Стоян е в шивашки бизнес, а Мартин – в престижна софийска фирма. Не мога да не добавя и многото радост, която ни носят внучетата Марийка, Виктория, Йордан и Анелия.
Така е засега, а занапред знае онзи, що е горе. Мисля си обаче, тъй като не се виждам, волно или неволно, в големи извършени грехове, да уважи името ми Аризан като Божи дар и ако не до 100-те години на прадядо ми Аризан, да ме опази поне до 92-те на дядо ми Никола, и то до мен да е и съпругата ми Виктория, а и всичко, що е след нас.
БОРИС САНДАНСКИ


Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *