Refan-728×90-July-2019
Refan-728×90-July-2019
Refan-728×90-July-2019

Докато чумата на либерализма властва в Брюксел, злокобната сянка на полумесеца все по-застрашително едрее над Европа

„Страхувах се, че няма да изляза от тази варварска тълпа”. „Такова нещо досега не съм преживявала”. „Стреляха с ракети-пиратки по катедралата в Кьолн”. „Беше странно: не бяха туристи, но не бяха и местни”. „Все едно бях в арабска държава”. Това са част от признанията на нападнати жени в нощта срещу Нова година 2016 в Кьолн. Групи от 4 до 20 араби с обща численост около 1000 души нападат излезли да се веселят. Германия е вцепенена. Цели 2 дни полиция и медии странно мълчат. Едва в първия работен ден става ясно, че се касае за планирана и координирана акция. Сексцесии имало не само в Кьолн, а и в други градове (Хамбург, Щутгард и др.).

Четири дни след събитията само в Кьолн полицията е заляна с над 600 жалби на жени, обект на сексуално посегателство или грабеж. Като че се сбъдва прогнозата на US военният геостратег Франк Хоффман, автор на термина „хибридна война”: „Хибридните заплахи включват в себе си различни режими на водене на война, включая терористични актове и криминални безредици”.

Разследването доказва: сексистките нападения са дело не на сирийски бежанци, а на криминални елементи от Северна Африка (Мароко, Алжир, Тунис). Без документи за самоличност, те нагло показват листовки, на които пише „Меркел ни покани!” Фактите потвърждават: ислямът води световна „хибридна война” срещу Европейската християнска цивилизация. Но корените на ставащото от 2013 година насам са в края на миналия век.

ЕСЕНТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИЛЮЗИИ

След кратък период на привидно затишие (1989-1990 г.), последвало рухването на СССР, нещата драматично се променят. „Европейската пролет” продължи не повече от 1-2 години. Тъкмо когато разцепена на две Европа се обърна към себе си, от юг задухаха пустинни ветрове: фанатичният ислям се разбесня. И което е странно, тласъкът бе даден не от исляма, а от Велика сила, въобразила си, че е дошло време да установи нов световен ред – САЩ. Скоро кукловодите разбират: идеята за глобален еднополюсен свят трябва да почака. Мястото на страшния комунизъм е заето от друг, неизмеримо по-зловещ враг – ислямският фундаментализъм.

Това признава корифеят на дипломацията Хенри Кисинджър: „Европа, която навремето има почти пълен монопол върху оформянето на световния ред преди по-малко от сто години, сега се намира пред опасността сама да се откъсне от съвременното търсене на световен ред. За мнозина крайният резултат представлява кулминация на мечтите на поколения – един мирно обединен континент, способен да се съревновава с останалите сили в света. Европа се обръща навътре към себе си, тъкмо когато оформеният до значителна степен световен ред се изправя пред тежък сблъсък, чийто резултат може да погълне всеки регион. По този начин Европа е увиснала между миналото, което се мъчи да преодолее, и едно бъдеще, което още не е определила”.

С кого Кисинджър визира „тежък сблъсък” на Европа говори следващата глава в книгата „Световният ред”:  „Ислямизмът и Близкият изток в безредие”.

КАК ЗАПАДЪТ СЪБУДИ „ИСЛЯМСКАТА ЗМИЯ”

Това че Западът събуди „ислямската змия” от близо вековен летаргичен сън, до голяма степен бе следствие погрешна геополитическа преценка на американския мозъчен тръст с топексперти от престижни университети (Колумбийски, Харвард, Принстън), плюс научно-аналитичните звена на военния и външния департамент на САЩ. Един от тези капацитети е либералният учен Франсис Фукуяма. Именно нему принадлежи невярната оценка за слабия психотронно-политически потенциал на исляма. Като подчертава точно, че „ислямът е систематична и последователна идеология, каквито са либерализмът и комунизмът, със собствен морален кодекс и доктрина за политическа и социална справедливост”, че „привлекателността на исляма е потенциално глобална и достига до всеки човек”, Фукуяма прави извод, опроверган още 90-те години на ХХ век, когато излиза неговият бестселър „Краят на Историята”. „Непосредствено след края на Студената война – пише той – в Европа последва предизвикателството към Западния свят, хвърлено от Ирак, където ислямът е безспорен фактор”.    

Странна неточност. Не Ирак на Саддам Хюсеин, а Западът предизвика исляма. Още по-невярна е оценката за мощта на тази агресивна религия: „Но въпреки силата, демонстрирана от исляма при сегашния му възход, факт е, че тази религия всъщност няма притегателна сила извън регионите, принадлежащи поначало към ислямската култура”.

Фукуяма е американец и като учен, претендиращ за всеобхватност на анализа и оценките на дадено явление (особено световна религия), би трябвало да погледне в две посоки: назад (в миналото), и напред (в перспектива). А тя е обезкуражаваща: все по-нарастващи в Европа мюсюлмански общности, извън историческия етнопериметър на исляма.

От момента (нач. на 60-те год. за Франция), когато в Европа живее нарастващо арабско малцинство, а в Германия – турско, хора от две религии: мюсюлмани (от една страна), атеисти и християни (от друга) образуват нещо като „скачени съдове”. Но функционират неестествено. Между тях „циркулират” качествено различни „течности”, дефинирани още от ген. Шарл Дьо Гол: „Арабите и французите са като оцета и зехтина, никога не могат да се смесят”. 

И това неподдаващо се на интеграция мюсюлманско малцинство драматично почва да нараства в Европа следствие войната в Ирак (2003 г.), свалила С. Хюсеин. Американските войски се изтеглиха от Ирак. Резултатът? Вместо мир и „арабска демокрация” – гражданска война, та до наши дни.

Така Вашингтон не само опроверга извода на топексперта, но и се демаскира като виновник за сегашния хаос. Опроверга и друг корифей, Самюел Хънтингтън: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилие и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж в сравнение със света, в който Съединените щати продължават да имат по-голямо влияние във формирането на световните дела, отколкото всяка друга страна”.

Последиците от настъпилия хаос в Близкия изток се оказаха катастрофални за световния мир. Именно поради неоспоримото „върховенство” на САЩ през 90-те години. Тогава, когато Русия се управляваше от танцуващия в алкохолен транс казачок Боря Елцин, Вашингтон безразсъдно вкара ислямския свят в незапомнена от Първата световна война дестабилизация. След Ирак последва свалянето на Кадафи в Либия. С активното участие на Франция при десния президент Никола Саркози. Дотогава диктаторът, по договореност с Брюксел (срещу 5 млрд. долара годишно) стриктно спираше притока на бежанци към Европа. След гибелта на полковника Либия потъна в хаоса на гражданската война и се превърна в топдестинация за бежанците от Северна и Западна Африка. Тъй че не само Щатите, но и Европа има съществен принос за пълноводните „бежански реки”, които продължават да се вливат в засъхващата „утроба” на Старата госпожа.

Разбира се, водеща деструктивна роля изигра администрацията на президента Обама. Анализатори от Европа и САЩ са единодушни: Америка не е имала по-слаб президент в цялата си история. Като кандидат-президент от Демократическата партия той спечели, обещавайки изтегляне войските от Ирак. През 2009 г. получи Нобелова награда за мир. И за какво? За това, че изтегляйки войските, създаде вакуум във властта с последвала кървава гражданска война между шиити и сунити. Така нобелистът за мир изигра ролята на д-р Франкенщайн, породил зловещия феномен „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ), чийто емир ал Багдади на 29 юни 2014 под името Ибрахим се самообяви за халиф на Петия в историята Халифат. 

ЧУМАТА ПАК СПОЛЕТЯ ЕВРОПА?

Защо се случи? Боледува ли Европа? И ако да – от какво? Има гениален италиански майстор на новелата – Джовани Бокачо, известен с безсмъртния шедьовър „Декамерон”. В него описва смъртоносната чума от 1348 година, поразила Европа и унищожила близо половината от населението. За да се спасят, 7 знатни млади дами и 3-ма кавалери решават да избягат от чумясала Флоренция и да прекарат в приятни разговори в техните имения, далеч от всепроникващата болест. Но приемат задължително условие: „От всекиго, който държи да се радва на нашето благоволение, искаме най-настоятелно, където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести”. 

Всяка негативна вест (информация) е забранена. Игнорираната чума обаче си действа. В такава роля днес е изпаднал и Брюксел, години наред прикриващ истината, манипулиращ цифрите, лишен от мъжество да признае проблема за последиците от нарастващото мюсюлманско присъствие. Диагнозата? Тежка болест от системен характер, породена от дебилната убеденост, че отработеният механизъм на парламентарната демокрация автоматически решава проблемите. Но порокът е забелязан още ХІХ век от английския мислител Т. Карлайл (1795-1881): „Демокрация, което означава, че хората, отчаяли се да намерят герои, които биха ги управлявали, спокойно се приспособяват към тяхното отсъствие – уви! и ти също, mein Lieber (мили мой), ясно виждаш, в какво близко родство демокрацията е с атеизма и с други печални измами”.

Ключов е изводът на Карлайл: Демокрацията, родена от Великата Френска революция (1789 г.), с нейния вдъхновяващ, но демагогски лозунг Liberté, Fraternité, Egalité (Свобода, Братство, Равенство), налага нов (либерален) политически модел, заменил предишния (консервативен) – на стария режим. След Френската революция през 1848 г. с публикуването на „Комунистическия Манифест” от К. Маркс и Фр. Енгелс се ражда трета политическа доктрина (комунистическата), претендираща да наложи със сила модел, смятан за най-добър и идеален.

И тъй, три модела на политическо мислене и действие в Европа предопределят през ХІХ-ХХ в. воюващи една с друга доктрини: консервативна, либерална и комунистическа. През ХІХ век доминира консервативният модел. Във Великобритания консервативното реформаторство постига най-големи успехи, но по-късно, както сочи френският учен Ф. Бентон, то „претърпява провал. През ХХ век е задминато от либералното, а после и лейбъристкото реформаторство, които поставят край на смесената система на управление, към която били привързани Бърк, Дизраели и цялата консервативна традиция”.  

Но когато в нач. на 60-те години на ХХ век европейският консерватизм е в реформистко безплодие и властва либерализмът, почва молекулярен (невидим) процес: все по-нарастващ наплив на имигранти, главно мюсюлмани. Неусетно минават години, докато прозорливи бият тревога: Европа е изправена пред проблем, страшен проблем. Не защото бежанците са много, а защото 9/10 от тях са мюсюлмани, не желаещи да се интегрират в светското общество. Религиозни водачи (имами, мюфтии, ходжи) твърдо отстояват и налагат средновековните норми на шериата (мюсюлманското право) в светско общество, основано на демократични принципи и правила. Националната държава е безсилна, парализирана. Защото се управлява от либерал-нихилисти. Институциите подло мълчат, заразени от т.нар. „политическа коректност”, от философията на непукизма („ни чул, ни видял”) какво става. Не само в гетата, но и в гражданското общество.

И се ражда парадокс: широките права и свободи, които дават Конституция и законодателство: право да вярваш в каквото си искаш, богата система за социално осигуряване и пр., се оказват нож с две остриета. Тя облагодетелства имигрантите. Масово заселвани в гета, не работят, но получават над средната работна заплата под формата на социални помощи и разни програми. Какво им остава? Само едно: жените да раждат колкото се може повече, а повечето мъже се занимават със спекулативни и други забранени от закона дейности. Религиозните анклави прогресивно нарастват и се превръщат в конспиративни ислямски държавици в светската държава. В тях властва камшикът и шериата, нарушаващ светските закони на страната-приемник. Така два века след Френската революция, отменила робството, в Европа отново се завръща! Защото, според шериата, жената е робиня. В Арабския свят струва по-малко от камила!

Още от 80-те години на ХХ век Брюксел и евролидерите са глухи за предупрежденията на учени и интелектуалци: в Европа се разрастват закрити зони, враждебни на светските закони на държавата. Зони, където не смеят да стъпват полицаи, та камо ли немюсюлмани. Както у нас, в циганските гета.

Така духът на либерализма в Европа бе изроден. До степен да заслужи оценката на британец още в 1801 г. Едмънд Бърк: „Векът на рицарството свърши. На негово място дойде векът на софистите (дърдорковците), на икономистите и пресметливите. Славата на Европа е навеки помръкнала”.     

Подобно героите на Бокачо, въобразили си, че чумата не съществува, щом не се говори за нея, либералстващи политици, подобно на щрауса заравят глава в пясъка на невежество и безотговорност относно нарастващото ислямско присъствие в Европа.

Руският учен Максим Момот: „Сега либерализмът от инструмент, поощряващ прогреса, се превърна в това, което примирява Запада с упадъка и деградацията? Ако по-рано западните народи се стремяха да постигнат изобилие, за което им била необходима и воля, и дисциплина, то сега, на стадия на изобилието, не е нужно нито едното, нито другото. В това се заключава парадоксът и капанът на либерализма, че бидейки ефективен инструмент за постигане на благосъстояние, той приближава следващия го упадък. Затова всички общества, приели либерализма в качеството на основа на развитието, твърде скоро започвали да измират. Както това станало с древните гърци и римляни, чиито градове обезлюдели веднага след постигането на изобилие. Хората, привикнали да се стремят към нещо в живота, като правило копнеят да имат деца. Това свойство на този „животински дух”, който е необходим за оцеляване и преодоляване на трудностите. А няма ли препятствия – няма и дух”.

Така Западът губи основното, за което съществува една цивилизация: цел и смисъл в живота. Енергията на благородното стремление пресеква. Тази биосоциална енергия, която гениалният руски историк Лев Гумильов нарича „пасионарност” (от лат. passionе – страст).

 Това отбелязва и папа Франциск. Есента на 2014 г. в реч пред Съвета на Европа пита с болка: „Европа: къде е твоята сила и енергия? Къде е стремежът ти към идеала, вдъхновил и възвеличил твоята история?”.

Всъщност историята на европейския либерализъм е история на капитализма и несъмнено има своя неоценим принос. Но само до средата на ХХ век. Питам се, защо от 20-ина години учени и политици упорито избягват един термин, фундаментален за цялата първа половина на ХХ век? За империализма, който носи войни, кризи, революции, граждански войни. Защото се премълчава другата, тъмна история на капитализма. Именно в нея се крие обяснението за днешните събития: ислямът в кървав конфликт с еврохристиянската цивилизация. За тази история ни открехва още 1973 г. в „История и диалектика на насилието” френският социолог Реймон Арон: как либерална Европа с нелиберални методи и средства постига своето охолство и благосъстояние от края на ХVІІІ век насам, в качеството на колонизатор, ограбвайки и съсипвайки ред цивилизации и култури.

Необяснимо защо философът Фукуяма твърди, че либералната демокрация унищожила империализма? Фактите го опровергават още през годината, когато излиза неговият бестселър (1992). В него се опитва да докаже, че либералната идея е връх в развитието на политическата идея и определя западната демокрация като крайна точка в еволюцията на човечеството. Колко много прилича на маркс-ленинския тезис за комунизма – последен стадий в развитието на човечеството. Либералният „неомарксист” с апломб твърди: „Независимо от това, че редица страни днес може би не ще успеят да установят стабилна либерална демокрация, а други пък биха се върнали към по-примитивни норми на управление, идеалът за либерална демокрация не подлежи на усъвършенстване”.

Нека се позовем на друг мислител: Освалд Шпенглер, недолюбван от Хитлер и нацистите. Още в „Залезът на Запада” (Мюнхен, 1923 г.) предупреждава либерална Европа да „не сваля гарда”, защото опасността продължава да дебне. Старата госпожа обаче „го сваля” след Втората световна война, особено в комплексирана Германия. Фукуяма правилно отбелязва ролята на християнството (доминираща религия на Запад) за омекотяване на стария империалистически нрав. „Генеалогията на модерните либерални общества в съзнанието по-скоро на роба, отколкото на господаря, както и влиянието върху тях на последната робска идеология, християнството, днес добре се забелязва в широко разпространената състрадателност, във все по-малката търпимост към насилието и смъртта”.

В края на ХХ век обаче влиянието на християнството е толкова слабо, че то няма значение за омекотяване нравите в Европа. По-скоро се дължи на бездуховния климат, отровил либералната демокрация. Чийто сатанински знаменател е атеизмът, безверието, породило покварата на нравите. Атеизмът, йезуитски скрит зад благия термин „секуларизъм” (светски), победи от момента, в който църквата бе отделена от държавата и заточена в църкви и манастири. Така стартира пагубното действие на секуларизма с всички произтичащи от това -изми и деградации (феминизъм, хомосексуализъм, гей бракове, хомообщества и пр.). Последиците не закъсняха: свободен достъп до наркотици, свобода на еднополовите бракове, трафик на жени, деца и на човешки органи, ниска раждаемост, безразборни аборти и пр. Християнска Европа е изправена пред прага на физическо измиране.

На фона на деградацията на националните общества, силата на исляма чрез нарастващите гета многократно нарасна. Експерти сигнализират: „Пред предизвикателството на смъртта архаичността на исляма му дава сила, а прогресивността на Запада се превръща в слабост. И фактите на преминаване на отделни християни в исляма, макар и да са немногочислени, са важни като знаци на исторически прелом”. Затуй дълбоко невярно е твърдението на Фукуяма, че ислямът „няма притегателна сила извън регионите, принадлежащи поначало към ислямската култура”. 

Европа, която след Втората световна война се фиксира изключително върху проблемите на икономическото развитие и социално благосъстояние, хранеше наивна илюзия, че за отбрана и национална сигурност не са необходими ония значими проценти от брутния национален продукт, характерни за Студената война. И когато дойде нейният край (1989 г.), еврооптимисти изпаднаха в „телешки възторг”. Последва драматичен спад на военните бюджети. Обяснението бе: Европа има мощен отбранителен „чадър”,  НАТО. Да, но там диктуват две най-мощни сили: САЩ и Турция. От френската армия си спомняме за все по-съмнителния „Чуждестранен легион”, а Германия е военно джудже. Европа, лишена от собствена отбрана, е безсилна и зависима от прищевките на Вашингтон и изнудванията на Анкара.

Така трудните години за Европа не закъсняха. След войните в Близкия изток и Балканите през 90-те години, след 2001 г. (войната в Афганистан), последвана от тази в Ирак (2003 г.), и стигнем до краха на режима на Кадафи в Либия, в полуизсъхналия „скут” на Старата госпожа неспирно се вливат бежански „реки” с многоплодни мюсюлманки. Едно наглед мирно преселение, а всъщност нашествие на хора с религия, враждебна на светския начин на живот. Европа бе заварена напълно неподготвена. Идиотски, чрез устата на провалени политици (А. Меркел, Фр. Оланд) продължава да се проповядва отдавна проваленият мултикултурализъм (съвместно съществуване на много култури). Но пък наивна Европа осигурява безплатни жилища, храна, облекло и труд на хора, не желаещи да се интегрират, но нагло черпещи от социалната осигурителна система, без никакъв принос. Близо 70% от тях са без образование и квалификация!

И дойде неизбежното: ръждясало проскърца рутинно-смазаният механизъм на европейската демокрация, основан на либерал-идиотски наивитет, сляп за агресивната същност на исляма. Днес Брюксел и подмазващите му се лакеи от някои страни-членки играят жалката роля на „полезни идиоти”, ако използваме израз на днес отричания Ленин. Сред тях най-гласовити,  най-вредни са т.нар. еврокомисари.

Още 2001 г. ги заклейми Ориана Фаллачи: „В Европа благодарение на цинизма и фалшивия либерализъм на любителите на политкоректността, които вечно преиначават фактите и отричат очевидното. („Бедните нещастни, погледнете колко е жалко, когато пристигат тук със своите надежди”). Бедните нещастни?! По цяла Европа е пълно с джамии и работата не е в непоколебимото уважение към всяка религия. В Европа под прикритието на вдигналото глава набожно лицемерие е отхвърлена всякаква секуларизация и навсякъде процъфтяват джамиите, които в прекия смисъл бъкат от терористи или кандидат-терористи”.

На лицемерния атеистичен либерализъм фанатично се противопоставя ислямът, проповядван от Бог знае колко милиони евро-мюсюлмани. Потвърждавайки валидността на тезиса на Маркс, че„религията е опиум за народите”, доколкото ислямът идеално се вписва  в него. На този „фанатичен опиум” противостои идиотски мекушав либерализъм, който, както отбелязват аналитици, е идеалното „блато”, предназначено да погълне европейските държави, нации и култури, за да се пръкне черният „блатен кактус” на глобализма. 

Днес в Европа се сблъскват две кризи: първата е от системен, институционален характер, обхващайки нации в разпад и финансово-икономически съсипвани държави. Втората е функционална, нравствено-културна. Не по-малко драматична: невъзможна интеграция на мюсюлманите в светското общество. Драма на зомбирани роби на исляма, задължени да гледат на страната-приемница не с благодарност, а завистливо и злобно. Като на територия, населявана от бъдещи роби-неверници. И от които все още зависят: икономически, технически, културно, институционално. Но вече не си трайкат. Зачестилите атентати го доказват. Свидетели сме на чудовищен феномен: религиозно комплексиран расизъм, варварски продукт, неспособен за творчество и прогрес. Но пък обсебен от тъмни помисли.   

Защо се стигна до тук? Европа губи своята имунна система и това до голяма степен е свързано с покваряването на нравите, с пословичната корупция на политическата класа. Най-сериозен е проблемът с травматично ниската раждаемост на европейските аборигенки (коренни жители). Либерал-хуманистите отстояват необходимостта „да се планира семейството”, узаконявайки детеубийството. Същите се борят против активната асимилация на имигрантите, което води до разпад на държава и общество. Заедно с това полиция и кривосъдие толерират и оправдават престъпниците (България е сред пионерите), в резултат на което банди завземат градове, тероризират малки селища, изнасилват, убиват…

ФЛИРТЪТ НА ЛЕВИЦАТА С ИСЛЯМА

В политиката на съсипване на Европа либералите имат неочакван съюзник. Неочакван, защото на мръсното поприще на властта са яростни противници. Става дума за левицата, за т.нар. социалистически партии.

По демагогия социалистите бият либералите. Отбелязва го и О. Фаллачи: „Защо никой от така наричаните леви вече не цитира предупреждението на Карл Маркс: „Религията е опиум за народа”? Защо не мислят да протестират против теократичните режими на ислямските страни? Нима ислямските тирании не са също толкова неприемливи и недопустими, колкото фашистките и комунистическите тирании? Стига с вашето двуличие и лицемерие!”

 Едва ли бе случайно изказване на Осама бин Ладен, който на 12 февруари 2003 г. заяви по телевизия Ал Джазира: „Интересите на мюсюлманите и интересите на социалистите във войната срещу кръстоносците съвпадат”.

Левите политици също, подобно либералните им авери, страдат от историческо невежество относно екстремистката същност на исляма. Веднага  след клането в еврейския хипермаркет в Париж (9.01.2015 г.), френският президент Фр. Оланд призна за „антисемитска атака”, и побърза да излъже: „Фанатиците нямат никакво отношение към исляма или всяка друга религия”. 

Манипулирането на собствения народ, както прави социалистът Оланд, е непростимо предателство, защото сее заблуда и объркване. Поредно невежество демонстрира президентът в реч пред френския парламент след атентатите на 13.11.2015 г., оправдавайки мерките спрямо джихадистите: „Това не е война на цивилизации. Защото у убийците няма цивилизация. Това е война против ислямския тероризъм, който заплашва целият свят, а не само Франция”.

Че левите в Европа са съюзници на ислямистите, отбелязва и проф. Бърнард Луис (Принстънски университет, САЩ): „Ислямските радикали намират отклик и разбиране у левите сили в Европа, от гледна точка на които със себе си те замениха СССР в качеството на борци за правата на унизените и оскърбените”.

Неадекватното поведение на левицата е свързано с факта, че след рухването на социализма като система настъпи дълбока идейно-политическа и морална криза в социалдемокрацията. Фундаментални маркс-ленински термини, като „класова борба”, „пролетарска революция” и др. отпаднаха от нейния лексикон. И трябваше да измислят други – за заблуда на вече забравените „трудещи се”.

Славой Жижек: „От речника на политическия дискурс (разговор) изчезна терминът „работник”. На негово място дойде „работници-имигранти”: алжирци във Франция, турци в Германия”. По такъв начин „класовата проблематика на експлоатацията на работниците” се префасонира в мултикултуралистка проблематика. Резултатът? Сляпата загриженост на мултикулти-социалисти за защита правата на имигрантите подмени овехтялата теза за „класовата борба”.

Така се сляха в тъмно-мръсно кълбо две уж противоположни идеологии: либерална и „социалистическа”. Хързулването на социалдемократическите партии (на Запад) и на бившите комунистически (на Изток)  надясно, в либералния център-блато, стана преди 25 години. Соцпартиите деградираха в безпринципни либерални формации, следствие ренегатството (идейно отстъпничество) на ръководствата. Затуй в тях виждаме „червени олигарси”, престъпно забогатели от ограбената чрез приватизация държава. Това сериозно поставя въпроса за техническото обединяване на либерали и социалисти в „естествен” хомоблок, вместо лицемерно да имитират различия, каквито вече нямат. Тук се вписва призивът на оглавяващия Партията на европейските социалисти (ПЕС) и бивш лидер на БСП Сергей Станишев преди близо седмица: партията му „да се отвори надясно”, т.е. към либералното блато! Буквално потвърждение на ренегатството, господстващо в т. нар. ПЕС. 

Тогава, има ли Европа партия с нормално, проевропейско мислене?

ЖАН-КЛОД ЮНКЕР ЗА КОЛУМБОВЦИТЕ…

Има ли надежда за провеждане на прагматична, отговаряща на националните интереси политика? È ли тя в десните партии, по традиция наричани консервативни, чиито приоритет е защита на националните ценности, традиции и култура?

Един от лидерите им, шефът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, при посещение в България за участие в откриване предизборната кампания на ГЕРБ (27.04.2014 г.) в зала „Арена Армеец” ефектно изрече оригинална мисъл: „Социалистите са като Христофор Колумб, когато става въпрос за тяхната икономическа политика. Като тръгнат, не знаят накъде отиват. Като пристигнат, не знаят къде са. А данъкоплатецът трябва да плаща сметката за всички тези приключения”.

И е прав. Но дали само социалистите са „колумбовци” плюс либералните събратя? Да преценим (леви, либерали, десни) през призмата на по-раншни събития във Франция: бунтовете в мюсюлманските гета есента на 2005 г. Когато заради двама афротийнейджъри, скрили се от полицията в трафопост и изгорели по непредпазливост, се вдигна масов ислямски бунт в Париж и други градове на Франция. Опожарени бяха над 1500 автомобила, подпалени стотина магазини, църкви, детски градини; младежки банди вилняха по пътищата.

Властите не си извадиха никакви поуки, никакви промени в законите, призвани да принудят имигрантите и живеещите вече 3-то поколение мюсюлмани да спазват законите на светската държава. Събитията от 2005 г. станаха при управлението не на ляв, а на десен президент – Саркози. С личен принос за свалянето на Кадафи, породило невиждана бежанска вълна от Северна Африка! Това поставя въпрос с повишена трудност: само леви и либерали ли са виновни? Отговорът е с понижена трудност: вътрешната политика на либерали, социалисти и десни е една и съща. Доказаха го и последните общински избори във Франция, когато на втория тур леви и десни се обединиха, за да не позволят Националният фронт на Мари льо Пен да спечели 2/3 от регионите.

Затуй те (десни, либерали, леви) безразсъдно гребат през океана. Но не в Атлантика, като Колумб! И не в кораби. „Гребат безотговорно” в една и съща лодка! В името на властта и комисионите! И за разлика от адмирал Колумб, който все пак е видял и открил нещо, горните трима имитират, че гребат с някаква ясна цел. И не като героите от книгата на английския хуморист Джером К. Джером „Трима души в една лодка, без да броим кучето”. Не, това са жалки, за жалост овластени персонажи, безсилно гребещи продънена от собствената им слепота, невежество и идиотизъм лодка, подхвърляни от все по-бурните вълни на надигащото се „ислямско море”. Интересно, къде е кучето…

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *