Николай Кутлин е роден и израснал в Разлог. Завършва СОУ „Братя Каназиреви“ в родния си град. Обучава се в първата паралелка по онези години, в която учениците учат в гимназията до 10-и клас, а последната година избират професионално направление в техникум, за да получат професия. Кутлин избира сегашната Професионална гимназия по транспорт. След завършването си кандидатства ветеринарна медицина, но не го приемат и започва работа в Осеменителна станция – Разлог. Работата го сблъсква с френски специалисти, което според него предопределя съдбата му.
В тежките години на прехода Кутлин се занимава с много дейности, за да оцелее, включително и внос на коли от Германия и Австрия, което го принуждава да учи немски. След време заминава със свой приятел тираджия, за да разбере до каква степен е овладял немския. При пътуването посещава Франция и съвсем импулсивно решава да остане, така вече 18 години Кутлин живее и работи там. Във Франция създава семейство. 15 години живее в Лион, след което се мести Сент Етиен. Там съдбата отново случайно го среща с френската група за български фолклор „Мозайка“, в която Кутлин открива прекрасни хора, изучаващи български народни хора, и които той нарича свое семейство.
– Г-н Кутлин, защо и как решихте да отидете във Франция?
– Моята история е малко случайна. Случи се след 90-та година, всеки се бореше за парче хляб. Бях техник в Осеменителна станция и може би съдбата още от там ме свърза с Франция, защото френски специалисти ни обучиха за работа с ембриони за пролетно произвеждане на нови продукти за осеменяване. Там работих две години, после малко в Горското стопанство. Точно преди да замина имах бар в квартала. От време на време ходехме с мой приятел за коли в Австрия и Германия и ги продавахме тук. И за да мога да работя, се заех да уча немски. Преди да отворя заведението, ходех на уроци при една учителка и продължавах да пътувам и да внасям коли. Имах съсед, който караше ТИР и пътуваше много в чужбина.
Помолих го да отида с него до Германия, просто исках да разбера до каква степен съм усвоил езика и на какво ниво съм. Приятелите ми разбраха, че ще пътувам, и бащата на един мой бивш колега от Горското ме помоли, ако случайно минем през Франция, да изпрати подарък за негов приятел. При тръгването той ми даде да занеса на човека китеник. Така обаче и не се отвори курс за Франция, но пък камионът имаше престой около четири дни много близо до Франция и аз реших да използвам това време, за да отида до Лион и да занеса подаръка. Намерих човека и докато говорехме, той започна да ми обяснява как живеят хората там и каза още, че може да ми продължи визата още месец, два, три, колкото си искам. Обясни ми, че като отидеш в полицията и се регистрираш и заявиш, че имаш среща или каквото и да било – някакъв ангажимент, това е достатъчно, за да удължиш престоя си. Обадих се на приятеля ми и му казах, че ще остана във Франция и ако не намеря работа, със следващия курс ще се прибера с него в България.
– Какво Ви хареса във Франция, че решихте да останете?
– През 1997 година ние бяхме в процес да разрушим всичко, което имахме като начин на живот. Това, което видях там, ме учуди. Това, което ние наричахме комунизъм, там се пазеше. Какво ме шокира – в България ние разбихме здравната система, хората бяха и все още са затруднени с плащане, а там и до днес лечението е напълно безплатно. Има някакви такси, но лечението, включително и обучението на специалисти в областта, е безплатно. Всичко се финансира от държавата. Единственото трудно нещо за мен беше езиковата бариера. Все едно влизаш в една тъмна стая и няма светлина. Започнах да уча френски, за да преодолея тази бариера и този страх.
– Колко време Ви отне да научите езика?
– Ученето на език си изисква доста време, но аз се амбицирах и залягах много сериозно. Започнах да пиша и уча на ден десетки думи – 20, 30, колкото мога повече, и започнах да се оправям сравнително бързо.
– С какво се занимавахте в началото?
– Процедурата е следната. Когато отидеш там, молиш полицията за среща и представяш своите искания – работна виза, право на работа, което всъщност беше и най-трудното, защото като получиш право на работа, ти получаваш абсолютно всичко. Ако изтече времето за престой, започваш да отлагаш срещата или рандевуто, както там се нарича, за да минава повече време. През този период ти търсиш работа, но попадаш в един омагьосан кръг, т.е. като отидеш да търсиш работа, ти искат да имаш френски документи за самоличност, а като отидеш да молиш да ти издадат такива, ти казват, че трябва да работиш в страната, за да ги получиш. Започнах да пътувам в съседните държави и в Италия ми дадоха един документ, с който впоследствие започнах работа във Франция. Може би две години по-късно се прибрах в Разлог за известно време.
– Коя беше първата Ви работа във Франция?
– Която беше и до момента, до който ме уволниха миналата година. Започнах работа при един човек, разнасях рекламни вестници по домовете, нещо като пощальон, но тези вестници са безплатни. Този, който ги е поръчал, плаща на нашия работодател и той ни дава някакви пари. След това в процес на разни събития получих право на работа във Франция, смених си професията. Работех при същия човек, но вече отчитах електромери, и това в продължение на 8 години.
– Защо Ви уволниха?
– Имах проблем със здравето. През 2011 година преживях доста голям стрес. Имах тумор в бъбрека. Наложи се да ме оперират и отсъствах доста. Лежах около пет месеца в болница. Борих се с болестта около три години, продължавах да работя, но по-малко, шефът започна да мрънка, но някои хора са така – след като не им вършиш работа на 100%, те уволняват. Видях, че работата не е на добре, животът в Лион беше скъп и трябваше да търсим нещо по- евтино, нещо, което можем да си позволим. Така се преместихме в Сент Етиен. Въпреки че градчето е на 50 километра от Лион, разликата е огромна. Всичко е по-достъпно за обикновения човек.
– Как се издържате, какъв е животът на безработния във Франция?
– За това, че съм работил толкова години там, имам право на две години обезщетение след работа. През този период получавам 60% от заплатата, която съм получавал. След третата година, ако нямам работа, продължавам да получавам някакви помощи. Държавата там се грижи за хората си. След като имаш и семейство, и деца, продължават да се грижат за теб, дават някакви минимални пари.
– Съпругата Ви французойка ли е?
– Не, рускиня. Тя е от Новокузнецк, Русия. По образование е библиотекар. Работила е в университетската библиотека в нейния град, после в друга библиотека. С нея се запознахме в интернет. Нашата история е може би една от първите в интернет. В началото на 2000 година имаше такива сайтове за запознанства. Известно време си писахме, след това тя дойде при мен във Франция, харесахме се и решихме да заживеем заедно. Повече от 10 години сме заедно. Имаме двама синове – Давид и Ерик.
– Вие танцувате български народни танци, и то с французи, как ги открихте?
– Когато се преместихме в Сент Етиен, тогава ги открих. Там е традиция в началото на учебната година различни асоциации да правят събиране в спортна зала. Правят демонстрации, рекламират дейностите, които развиват, и т.н. Хората могат да отидат и да си изберат това, което обичат и искат да правят като хоби или за разтоварване след работния ден. За децата също има много възможности, като спорт и др. Решихме да отидем да разгледаме, както си обикаляхме, децата се спираха по разни спортни демонстрации, аз видях пред себе си снимка с нашите пирински носии. В първия момент си помислих, че е някаква агенция за почивки, но ме грабна, възбуди любопитството ми и отидох да се поинтересувам. Попитах една жена каква е тази снимка и отговорът й беше: „Това сме ние“. Като чух отговора, започнах да й говоря на български, защото си помислих, че е българка. Бях изумен, когато разбрах, че е французойка и дори не знае български. Обясних й, че това са носии от моя роден край и аз съм играл с такива. Обади се на друга жена и аз естествено си помислих, че звъни на българка. Тя дойде и аз я поздравих на български, а тя ми отговори на развален български и ми обясни, че говори езика, но малко. Тогава разбрах, че и тя е французойка.
Жената ми обясни, че разучават български народни танци, и когато разбрах, че следващата седмица имат представление, реших да отида. Отидохме цялото семейство. Страшно много се разчувствах, когато започнаха да танцуват български народни танци под съпровод на българска народна музика. Разплаках се и не можах да спра дълго време, почти през целия концерт. Този момент се е гравирал в съзнанието ми за цял живот – да видиш на хиляди километри от родината ти нещо, което си го живял и изпълнявал, и то от хора, които не са българи. Първите снимки, които съм публикувал в мрежата, са именно от състава. Непрекъснато ме питаха кой е този български състав. Днес в лицето на моята група за фолклор „Мозайка“ от Монплезир намерих отново моето семейство. Групата е част от асоциацията „Амикал Лаик“ от Монплезир, която събира прекрасни хора с огромно желание, ентусиазъм и любов към нашите български народни хора.
– За много хора българските народни танци са трудни, как се справят те с тях?
– Тези хора са изумителни. Въпреки че аз съм бил в танцов състав тук, в Разлог, тези хора са ме учили на български танци, когато станах част от групата. Събират се един път седмично, но играят по четири-пет часа. Думата танц не е точната, защото един танц е съставен от няколко хора, а те играят хора – влашко, трънско, „Кате, Кате“ и много други.
– Как учат, кой е хореографът им?
– Намират си хореографи българи, канят ги за няколко дни, естествено им заплащат и те ги учат. Илиан Данчев от благоевградския ансамбъл „Пирин“ също е бил наш хореограф. Тъй като времето е кратко, те си описват всичко с думи – всяка стъпка, всяко движение, всеки такт, всичко в детайли. Дори си имат собствени български носии. Някои са идвали тук, в България, купували са орнаменти, които са им нужни, и всичко са си шили във Франция. Част от тях са си купували и готови от България.
– Споменахте, че сте танцували и тук, в България?
– Тук съм играл около 10 години. Бях част от ТС „Перун“. Тук работим по по-различен начин. Като направим една програма, с нея се представяме 3 или 4 години навсякъде и през това време разучаваме нещо друго. А във Франция непрекъснато учат ново. Аз ако знам 30 хора, те знаят двойно. Това също ме порази. От тях научих много хора, а тези, които аз знаех, те вече ги бяха научили, нямаше какво да научат от мен. За мен съставът стана семейство. Майка ми и баща ми починаха и сега те са ми семейство.
– С какво е по-лесен животът във Франция?
– С порядките. Тези неща, които ние разбихме, там си стоят. Малко и политиката, разбира се. Според моето виждане има някакъв парадокс, който аз не мога да си обясня защо е така. Те живеят малко и за наша сметка. Преди пет години, когато се прибрах, видях, че е отворил врати магазин от голяма верига. Има ги в в цяла Европа. Влязох в магазина и първото нещо, което естествено вижда един българин, е цената. Направи ми впечатление, че цените на повечето продукти са еднакви с тези във Франция, дори и по-скъпи. Направих снимки. Ходих и в Гърция, там също посетих магазина и направих снимки. Когато се прибрах във Франция, направих същото. Публикувах ги в интернет и дадох елементарен пример. Ако във Франция средната заплата е 1000 евро и бананите са 1 евро, в Гърция при заплата минимум 700 евро бананите са 1.10 евро, а в България при заплата 420 лв. те са около 1.30 евро. Няма логика. Защо да не е обратното? Точно заради това аз си мисля, че малко тия хора живеят на наш гръб. Нали сме в Европа?!
– Спомена за здравеопазването, че всичко там е безплатно?
– Там има един вид здравна застраховка на хората и когато отидеш на доктор, ако цената на прегледа или услугата, която получаваш, е например 10 евро, тази застраховка ти поема 70%, а останалите 30% е за твоя сметка, но и те са разпределени от това на какво ниво си, каква е заплатата ти. Това важи включително и за лекарствата. Има и друга система – ако си безработен, държавата поема всичко на 100% и ти не плащаш нищо. Има и други осигурителни компании, в които отиваш, съставяш си договор и внасяш всеки месец определена сума, като тя се определя от заплатата и това колко човека осигуряваш. При тази система, където и да отидеш, всичко е платено. Това, че тук го разбихме, то си е за наша сметка, от което страдат хората.
– Това за хората, които имат гражданство ли само се отнася?
– Не, аз също нямам гражданство. Щом работиш там и допринасяш за икономиката, ти имаш права и привилегии.
– Как намирате България след 18 години отсъствие?
– Има една приказка: „Когато един мърси, четирима-петима не могат да му смогнат да почистват след него“. Ние 25 години сме мърсили и няма да ни е лесно да почистим. Много време трябва да мине. Това е моето виждане на нещата.
