74-годишната педагожка и краеведка Янка Иванова от Благоевград: Сълзите на генерал-майор К. Жостов спасили Гайтаниново да не остане половината в Гърция

Янка Атанасова Радева-Иванова е родена 1945 година в село Мосомище, Гоцеделчевско. Живее в Благоевград. Начално и основно образование взема от училище „Христо Ботев” в родното си село. С гимназиално е от „Яне Сандански” в Гоце Делчев, а за педагожка се подготвя в Института за учители в Дупница. Учителства над 11 години в училищата на Абланица и Слащен, а от 1981 г. в ОУ „Арсени Костенцев” в Благоевград.

            Семейството си създава с Крум Иванов като учителка в Слащен. Той е бил главен зоотехник в местната тогавашна община. Имат двама синове – Иван, с висше образование от ЮЗУ „Неофит Рилски” по специалността „Педагогика и хистология”, и Атанас, учил в Американския университет и в ЮЗУ „Неофит Рилски”, с учебна добавка в САЩ от Калифорнийския университет по международен бизнес като анализатор и специалист по световните пазари. В момента работи в Чикаго.

            Към краеведчеството я подтиква баба й Елена Гавалюгова с разказите си за много видни възрожденци, църковни дейци, борци за свобода от известни родови общности в село Старчища и техни потомства, поели по пътя на бежанците, създали и създаващи нови родолюбиви дела в Гайтаниново и други селища из Гоцеделчевско и страната.

  • Янке, защо милееш за Егея?
  • Защо? Ами казала съм го и в книгата си „Яз си милея за Егея”. И най-вече си милея за село Старчища. То сега е в Гърция и е с име Перистори. В това село са живели родолюбци със запомнящи се дела, допринесли много за духовния и материален възход по време на Българското Възраждане, борили се с оръжие в ръце и Христовия кръст за църковна независимост и политическа национална свобода. В Старчища имало родове за пример в родолюбие и едни от тях са Радеви, Бабунови, Жостови, Сарафови, Карастоилови. Техни потомства пък са за пример после в Гайтаниново,  в Гоце Делчев и много селища из страната, но това вече е след Междусъюзническата война от 1913 година, когато българското население в Старчища, което не е поискало да се подчини на гръцките власти и се погърчее, е било принудено да поеме по пътя на бежанския поток и да си търси нови места за заселване.
  • И какво целиш с книгата си „Яз си милея за Егея?”
  • Само едно – да издиря жарчица от историческия огън, припокрит от пепелта на забравата, касаещ историческата съдба на Старчища и на людете, живели в него, техния пример, намерил израз в неповторимото родолюбие, завещали го и на потомствата си в осъществяване на нови дела „в ползу народу”. И се надявам да съм успяла, защото успях да се докосна до чисти информационни  изворчета, които да не само любопитни, но и поучителни и за пример.
  • Ще посочиш ли някои?
  • Да. Ще се спра обаче така накъсо, че нещата са дълги за изказване. Ще се спра на главния войвода на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 година, което е един бунт срещу решенията на Берлинския конгрес, оставящи Македония отново под властта на султана. Това е легендарният Стоян Карастоилов, роден и живял с роден дом в Старчища. Преди да бъде убит от съзаклятници в село Ощава, този народен син организира чета и с нея мъсти на турски и други злосторници. Съдбата го свързва и с Георги Раковски, с Апостола Васил Левски.

Колцина обаче знаят, че съпругата му Кадафейка е от Берово /сега град в Македония/ и че е сестра на началник-щаба на Кресненско-Разложкото въстание Димитър Попгеоргиев Беровски, също легендарен поборник за свобода, вдигнал на въстание Пиянечко през 1876 година, работил на отговорни държавни длъжности като околийски управител и други в Кюстендилско.

Колцина са и тези, които знаят, че Кадафейка и Стоян Карастоилови са имали двама синове – Иван и Димитър, също пример с родолюбни дела. Иван Карастоилов /1868-1970/ е бил е наричан „фотографът на Македония”. Учил е в елитното българско училище в Кукуш, гимназия има от Пловдив, доброволец е бил в Сръбско-българската война от 1885 година, член на ВМОРО от 1896 година, участник в Илинденско-Преображенското въстание и в Балканската война. След убийството на брат му Димитър живее в Стокхолм, Швеция, където умира на 101 години. Брат му Димитър Карастоилов /1870-1930/ учи в Щип, член е на ВМОРО от 1892 година, участва като доброволец в Балканската война, с фотоапарата си служи като брат си. Убит е като привърженик на генерал Протогеров по време, когато е депутат в 22-то обикновено Народно събрание.

  • Доста си понавлязла из рода на войводата Стоян Карастоилов.
  • Известните неща, излезли изпод пепелта на забравата, стават все повече. Ще спомена за рода на Стоян Карастоилов и що ми е разказвала баба ми Елена Гавалюгова. Славата му се носела навсякъде из Неврокопско /реч е и за Като Неврокопи, сега из гръцко, но и в сегашно Неврокопско, Гоцеделчевско/. Бил е истински народен закрилник и хубаво е, че покрай вече десетината паметници и паметни знаци в Кресненско в почит на въстанието, вече има и паметен знак за него. Към неговия род се вплита и родът Хрисимови, също род от Старчища, от който има плеяда родолюбци, един от които е Атанас Хрисимов – хаджия, свещеник, бил и кмет на Неврокоп.
  • Ходила ли си в Старчища?
  • Да, четири пъти. Исках да го видя като селище, да потърся стария му дъх и дух и дали селото е такова, каквото си го представях по разказите на баба ми Елена, а и други възрастни люде, на които им е все още мило. Но не можах добре да изпълня мисията си.  Уви, не успях да открия почти никакъв знак и следи за къщи и други сгради на живелите тук родове до прогонването им. Нито от къщата на Стоян Карастоилов, нито от нашите Гавалюгови. Никъде нищо. Селото е променено, презастроено, гръцко е вече. Все пак имаше и малка утеха по изчезналото – разговарях с възрастни хора, с които лесно се разбирах, че взеха да ми говорят на техен си, но сроден с българския език,  което означава, че искрици под пепелта на миналото все още блещукат.

След прогонването на българите от Старчища гръцките власти го попълнили с  гърци от Мала Азия и те като несвързани с  тукашните му стари жители, успели по-бързо да го асимилират в гръцко селище.

  • Географски къде стои Старчища?
  • На юг от границата на около 20 км, а от град Гоце Делчев на около 40 км.
  • В книгата си много място отделяш и за Гайтаниново.
  • Така е. Причината е, че в това село са се заселили много от бежанците на Старчища. Гайтаниново сега в България, но можело поне половината да е в Гърция. Историята е твърде любопитна. След Междусъюзническата война била съставена Европейска комисия по установяване на държавна граница между България и Гърция. Като стигнала тази комисия до Гайтаниново, се оказало, че то трябвало да бъде разделено на две части – гръцка и българска. В комисията бил и генерал-майор Костадин Жостов, който е с корени от Старчища. Не издържал генералът и пролял сълзи. Намерили се жалостиви хора от комисията и той успял да ги придума, та се стигнало до решението границата да се изтегли на юг от селото и то така изцяло попаднало в сегашна българска територия.
  • Написала си и много стихотворения с посвещение на исторически и други събития, и най-вече за Старчища.
  • Така е, защото Старчища е селище-светиня. Ще го спомена само в един куплет:

„Сред полите на Цръната гора,

 где се раждали доблестни хора,

   там е Старчищя – паметен знак

             с възрожденски дух и бунтовен байрак.”

  • Имаш и книга за Чеча?
  • Да. Казва се „Моят Чеч”, но тя е поетична. За мото на стихотворенията си ползвам един израз на писателя Людмил Стоянов, който казва: „Всеки си има своя Чеч”, като аз приемам „Моят Чеч” като моя втора малка родина. Стихотворенията ми в книгата са също своеобразни изповеди, свързани с миналото и настоящето на Чеч и това, що е било из Старчища и Егея.
  • Ще кажеш ли нещо поетично?
  • Не ми се иска да се разпростирам, но хайде едно куплетче:

„И днес морето мие брега на Егея,

борци се борили с болка за нея.

Земя свещена, родова, моя,

но други сега наричат я своя…”

  • Янке, понадникнала си дълбочко из корените на миналото и как го приемаш като дух за себе си?
  • Правилно каза думата дух. Наистина миналото със своята героичност, възродителност, святост, вече несъществуващо материално сега е дух, който също може да ни буди към възраждане. Хубаво е потомствата да знаят всичко това, да го почитат. Ще спомена и причините, които са водили плеядите родолюбци към героичните им постъпки. Те се откриват и в думите на Джузепе Гарибалди, който казва: „На поробените народи не им остава никакво друго право, освен правото на бунт”. И са се възползвали от това право.
  • Бих искал да понадникнем и из твоите ученически и учителски години.
  • Доволна и признателна съм и от двата периода. Ученическите ми години бяха по-весели, изпълнени с лудории, а учителските пък по-мъдри и изпълнени с благородното чувство, че са с мисия към отваряне и на други очи към света и познанието, а това е нещо пък много благородно. Но детството и юношеството ми, макар че са в по-голяма житейска отдалеченост, са по-свежи в паметта ми.
  • Това е естествено, че това е и времето на откриване ежедневно на все нещо ново от света.
  • Така е. Учението си започнах в училището на Мосомище. Помня се с торбичка през рамо, а в нея тетрадки, учебници, закуска, що ми е сложила мама. Към четвърти клас ми купиха гумени галоши, басмена рокличка, домашни чорапи, домашно плетена жилетка, забрадка. Беше време, още неизживяно от Втората световна война, и хората бяха твърде бедни. Гимназиалното образование взех от „Яне Сандански” в Гоце Делчев. Там се видях с гьонови обувки, ученическа униформа – черни чорапи, черна пола, черна престилка, бяла якичка, барета с монограм и надпис на гимназията. Паралелките бяха пълни и с повече от 40 деца, учеше се и на смени.
  • Виждам те на снимка с акордеон. С музикални заложби ли си?
  • Не, но посвирих. В училище учехме и музика. За първи път сложих каиши на акордеон през рамо в прогимназията на Мосомище. Тате и мама не можаха да ми купят, а аз имах мерак, но на снимката съм с чужд акордеон.
  • И в гимназията в Гоце Делчев ли нямаше акордеон?
  • Да, но имах вече като студентка в Института за учители в Дупница, но това се и налагаше, че бъдеща учителка не може без познания по солфеж. В Дупница имах един “Валмасер” от 48 баса. С него участвах и в някои от институтските тържества и веселия.
  • Янке, учител си била и преди, а и в годините на така наричаните демократични промени. Има ли разлики и промени между преди и сега?
  • Да. Май промените не са в полза на настоящето. В училището в Мосомище, а и в гимназията в Гоце Делчев имаше голям ред, държеше се на дисциплината, на поведението на учениците, че за поведението си имаше и оценки, които бяха по-важни от тези по изучаваните предмети. Държеше се много и на усвоените знания и който не отговаря на изискванията, повтаряше класа или се изключваше. Сега това е изключено.  Някога учителят беше общественик, участваше в читалищни дейности, беше по авторитет дори пред попа и кмета. Сега е незачитан дори и от учениците си. Разкъсана е връзката учител-родител. Родителите гледат бизнеса си и забравят, че най-добрата им инвестиция са децата им. Според мен държавата е в дълг към учителството. Просветните органи се надпреварват да пълнят главите на децата с колкото се може повече информация и те трудно запаметяват и най-същественото от това, което им се преподава. Със сегашното учение децата не се подготвят добре за живота, а най-лошото е, че никак не се гледа като част от учението на тяхното възпитание.
  • Вече си в така наречената трета възраст в заслужен пенсионерски отдих. Отдъхваш ли си?
  • Да. На нозе съм – бастун не ползвам като нова опорна точка.  По отношение на дух и вяра обаче си имам нови опорни точки и това са четенето на книги, гледане на телевизия, ходене на кафе, изяви с приятелки, в кухнята… така. И най-същественото от годините ми са белите листове, които се опитвам да запълвам в стихотворен ред или проза и най-вече с обзор из минали времена.
  • И стигна до писане на книги.
  • Да, така се получи. Поиска ми се да възпея Чеча. Посветих му поетичната си книга „Моят Чеч”. После дойде няколкогодишното обследване на Старчища и край него, което обединих под заглавието „Яз си милея за Егея”. С него исках да открия връзката от духа на стародавния живот, изпълнен с борби за свобода и дела с обществена значимост в просвещение, църковна независимост и възрожденски възход, изпълнен от мои далечни, а и по-близки родственици и на люде, свързани с тях. Задача ми беше да се опитам да пресъздам духовния свят, дела и примери в народолюбие, опазване на вяра и език и това що е било и какво е то сега за съвремието, като аз лично миналото го приемам като лампа, която осветява пътищата на настоящето.
  • Много добре си надникнала в историческата съдба на Старчища.
  • Надявам се, че си прав. Но доста понадникнах и в тази на Гайтаниново и други селища. Гайтаниново има късметът да не е разделено на две благодарение, както вече споменахме, на сълзите на генерал-майор Костадин Жостов.
  • Янке, по обследванията ти излиза, че в Старчища е имало изключително будна общност, която след оставането на селото в Гърция се е преродила в потомства, потърсили нови житейски корени в Гайтаниново и други селища из Гоцеделчевско.
  • Да, така е. Ще си позволя да спомена, че родовете Карастоилови, Икономови, Бабунови, Гавалюгови са били нещо като светилници на дух и вяра, на борби за освобождение и църковна независимост.
  • Ще споменеш ли някои имена?
  • Да. За Карастоилови вече говорихме. Всеизвестни са с принос и в националните летописи с участия във въстания, бунтове и войни и най-вече войводата Стоян Карастоилов и синовете му. Да отидем при род Сарафови. Вълчо Сарафов, просветител, участник в освободителните борби, Коста Сарафов – възрожденец, бил и кмет на Неврокоп, Петър Сарафов – голям общественик, баща на Борис Сарафов, който пък е участник в Илинденско-Преображенското въстание и на великия автор Кръстьо Сарафов.

Да продължа с Андрей Жостов и синовете му Костадин и Димитър. Андрей Жостов е известен възрожденец, Костадин Жостов пък е военен деец, генерал-майор, командвал е 7-ма Рилска дивизия, участвал е по уточняване границата с Гърция, а Димитър Жостов също е военен деец, служил като началник на Военния съд.

С корени от Старчища са свещеникът-възрожденец Георги Зимбилев, големият просветител Спас Прокопов, не по-малко известният  с родолюбни дела Никола Падарев. Няма да пропусна участниците  в Руско-турската война от 1877-1878 година, като опълченците Вълчо Стоянов и Ангел Герчев, войводата Стоян Филипов, съратник на Тодор Александров, Борис Гавалюгов – съратник пък на войводата Питу Гули. Мога да добавя Петър Радев, отличен с ордени за храброст при участията му във войните, дядо Иконом Захариев, една икона на христовата вяра, инициатор на изграждането на църквата „Св. Никола” в Старчища. От по-ново време ще спомена композитора Кирил Икономов, съпруг на певицата Мая Нешкова, журналиста Георги Гавалюгов, певеца Илия Луков… Но ще спра, че достойните люде с потекло от Старчища чет нямат.

  • И прие мисията да потърсиш жарчица изпод пепелта на забравата?
  • Да и мисля, че тригодишният ми труд не се е оказал безполезен.
  • Пенсията ти е даскалска, малка. Как осигури средства за печат на книгите си?
  • Синът ми Атанас ми помогна. Той след учение в Американския университет и ЮЗУ „Неофит Рилски” учи и в САЩ и сега е нещо като анализатор по световните търговски тенденции.
  • Занапред какво?
  • Ако зависи от мене, ще ми се още да се порадвам на това велико нещо, наречено живот, който е така интересен. Ще ми се и да сътворя поне още една книга, която пък да е за миналото, с име „Забравено”. За мен миналото е нещо като лампа, която осветява пътищата на настоящето и за това трябва да се знае и почита.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *