74-г. Лозана Цомпова, единственият жител на Велющец: Селото и родната ми къща са местата, в които се побират всичките ми спомени от детството до днес

Възникнало като селище някъде към средата на 19 век,  село Велюшец, община Струмяни, днес е сред селата призраци, в които се разхожда само вятърът от Малешевската планина. Изоставените от стопаните им или напълно разрушените от времето къщи, запустелите ниви и отдавна удушените от бурени селски дворове днес „живеят“ с носталгията по отдавна напусналите им ги стопани.
От десетина години единствен жив жител на селото е 74-годишната Лозана Димитрова Цомпова, енергичен и мъдър за годините си човек, с която се опитваме да разчоплим спомените й, за да намерим отговорите и на онези въпроси, на които просто отдавна времето е дало отговор.

– Лозана, от колко години си единственият стопанин на с. Велюшец?
– След като се спомина мъжът ми преди 12 години. Оттогава съм сама самичка сред тези баири.
– Какво те държи тук, където отдавна няма с кого да размениш и една дума?
– И аз не знам. Тук съм родена, тук съм създала семейство, тук са родени и трите ми деца, тук погребах и мъжа си Васил. Майка ми навремето казваше, че мъжът строи къщата, ама жената я превръща в дом. Как да я заключа, като в нея съм събрала всичките си спомени от детството ми до днес?
– Съжаляваш ли, че си останала сама в родното си село?
– Знам, че никой нема да ми поверва, но за мене по-убаво место от тука нема. Знам всека пътечка, всеко изворче, всеко дръвче. Въздухът – и той е различен, мирише на трева, на къпини и жълъди.
– Виждам, че от твоята къща има много красив изглед към Пирин планина.
– За красиво – красиво е, но като нема с кой да си продумаш цела седмица и една дума, кел файда от красотата.
– Натъжава ли те самотата?
– С нея не се свиква. През деня все някак си се залъгвам с работата вкъщи или в градинката, но тръгне ли слънцето да си ходи, след като затворя портата на къщата си, имам чувството, че затварям и душата си.
– Кое е най-тъжното в цялата тази история със с. Велюшец?
– Че си отива завинаги. Наоколо, както виждаш, само изоставени и разрушени къщи. Няма хора, отдавна няма сватби, не се раждат деца. След мен тук няма да има никой, който да си спомня за него.
– Искала ли си някое от децата ти да остане да живее тук, при тебе?
– Всяка майка иска децата й да са около нея, но като гледах навремето каква мъка беше да се живее без ток и без вода, рекох си, че няма смисъл да се заробват и те като мен и баща им. Какво щяха да правят тук, ако бяха останали, къде щяха да учат децата им?
– Ти къде и какво си работила досега?
– Откакто се помня, с мъжа ми основно със земеделие сме се занимавали. Тук отгоре, над селото, бяха нивите ни с тютюн. Гледахме и неколко животинки. Гладни не сме били.
– Как сте го отглеждали този тютюн, като по тези баири и капка вода не се задържа?
– Сеехме го на сухо. При засаждането му носехме вода с гюмове и стомни от кладенеца под селото. Боцнеш с колчето, сипеш в дупката водичка и поставиш разсада. После чакаш Господ да прати дъжд, за да се хване засятото и да върже плод.
– А когато Господ не прати дъжд?
– Имаше и такива години. Молиш се, надяваш се, докато всичко изгори и погине.
– Горе-долу откога има вода във Велюшец?
– Някъде от около преди 6 години. Преди това тук вода и ток никога не е имало. Карахме я с гюмове, натоварени на магарета – от кладенеца, дето е ей там, долу в дерето. За пиене и за миене – все от там.
– И ток ли има оттогава?
– Него го докараха малко по-рано. Дотогава карахме на газени лампи. Голема мъка беше, ама какво да правиш – щеш-не щеш, свикваш с всичко.
– Знаеш ли откъде идва името на селото?
– Църквата „Рождество Богородично“ е градена през 1858 година. Слушала съм от майка ми, че първите хора са се заселили преди църквата да я има. Сред тях имало и една мома на име Вела /на галено й викали Велюша/. Селото навремето се е казвало Велющица, ама кога и защо са го прекръстили на  Велюшец, не знам.
– Вярваш ли, че то някога може да си върне поне част от миналото си?
– Не мога и да си го помисля. Това е все едно водата в реката да тръгне обратно. Ако водата и тока ги имаше преди трийсет-четиридесет години, да речем, повечето от по-старите може би щяха да си останат тука като мене. От младите не ми се верва некой да останеше.
– Според тебе преди 160-170 години кое може да е накарало хората да се заселят в това забравено и от Бога място, където, както казваш ти, доскоро не е имало нито вода, нито ток?
– Велюшец и селата наоколо – Игралище, Никудин, Клепало, Гореме и Палат, са възникнали не само заради страха от турците, но и заради това, че от тази страна на Малешевската планина е припек, снег не се задържа и може през цялата година да се върти земеделие и да се отглеждат животни.
– Като гледаш накъде са тръгнали нещата, вярваш ли, че някое от близките до Велюшец села ги очаква по-добра съдба?
– И там е същото като тука – изоставени или съборени от времето къщи, затворени училища. Хората са казали – село, в което не се вдигат сватби, не проплакват деца и нема училище, пиши го заминало.
– Виждам, че във Велюшец някога е имало и училище. И то доста голямо.
– Първото училище е било сместено в една стаичка до камбанарията на черквата. Това, дето го виждаш – удушено от трева и бурени, ограбено и разрушено, са го правили преди повече от 90 години. В него и аз съм учила до четвърти клас.
– А след четвърти клас?
– Ходехме на училище в с. Палат. Дъжд, кал – вървиш. Шест километра на отиване и още толкова на връщане. Това днешните деца не биха го направили никога.
Кажи ми нещо за църквата „Рождество Богородично“. Ходиш ли да запалиш в нея свещичка за здраве и живот?
– Как да ида, като е затворена. Иначе е била голяма църква за времето си. Градена е, както ти рекох, през 1858 г., но от доста време в нея хора влизат само веднъж в годината – по време на храмовия празник. През останалото време и она, горката, си брои дните като мене.
– Колко деца си отгледала в тази къща?
– Двама синове и една дъщеря. От тях имам 5 внуци и 2 правнучета.Те са ми богатството.
– Защо не си отишла да живееш при някого от тях?
– Канили са ме, но откак докараха водата и тока, на мен тук ми е по-спокойно и убаво. Имам си всичко, що ми требва. През седмицата идва по некое от децата или от внуците да ми донесат хляб и нещо от магазина. Тези дни са моите празници.
–  Сега, като си сам-самичка, за какво си мечтаеш?
– За нищо. И животът като водата в реката няма начин да тръгне обратно. Ето защо само се моля на Господ да дава живот и здраве на децата, на внуците и правнуците ми. Това ми стига.
Георги БУЗОВ



Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *