В ново амплоа излиза на сцената една от любимите изпълнителки на попфолка, македонската и народната музика в Пиринско Йорданка Варджийска. Години след като завърши „Актьорско майсторство“ в класа на проф. Надежда Сейкова, с асистент Гергана Дянкова, популярната певица репетира роля в спектакъла „Двубой“ на Иван Вазов, който поставя в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ режисьорът Костадин Бандутов. Сама признава, че напрежението й расте с наближаване на премиерата, планирана за 4 февруари.
– Дани, известна си като певица, защо реши да смениш удобната и позната „роля“ с тази на актриса? Защо изобщо кандидатства преди време и записа да учиш актьорство, вместо например „Музикална педагогика“ или нещо друго, свързано с пеенето?
– От дете се занимавам с театър и се обучавам в тази посока толкова сериозно, колкото и с музика. Първите ми стъпки в театъра бяха под ръководството на актрисата Цветана Тодорова. Може би съм била в I клас, още не можех да чета, защото тя ми четеше текста да го запомня. Дойде в училище с предложение да се запишем в театрално студио. Всички искахме ролята на Бинка Бамбинка – хубавото, кипро и добре облечено момиченце, и никой не пожела главната, а тя беше момчешка. Предложи ми да опитам да изиграя главната роля, а аз отвърнах: „Ами тя нали е на момче, а аз съм момиче…“. Склони ме да опитам, хареса ме и така получих първата си театрална роля.
– Къде се развива действието?
– Във II основно училище в Благоевград, Цветана Тодорова събираше талантливи деца за състава, който ръководеше към Пионерския дом тогава.
– А помниш ли ролята и първото си излизане на сцена?
– Разбира се, героят ми се казваше Чавдар.
ПЪРВОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ БЕШЕ НА СЦЕНАТА В ЧИТАЛИЩЕТО. ТОЧНО ПРЕДИ ДА ИЗЛЕЗЕМ, СЕ ИЗПЛАШИХ.
Беше много светло в салона, той започна да се пълни, идваха много, много, много хора и аз се стреснах, казах: „Няма да изляза!“ А Цветана Тодорова ме успокои: „Спокойно, сега ще изгасят лампите и ще виждаш само 2-3 реда глави отпред, ти обаче си кажи „Това са тикви“ и продължавай!
– И все пак защо предпочете да надграждаш образованието си като актриса, след като огромният ти сценичен опит е в сферата на музиката?
– Неотдавна разговаряхме с един композитор, коментирах, че редовно ме питат ще загърбя ли пеенето заради актьорската си диплома и кое от двете предпочитам, а той спонтанно възкликна: „Ама, Данче, като се замислиш, това си е една професия!“ И наистина е така. На сцената, каквато и да е тя, за да излезеш, трябва да си артист. Та малко ли актьори пропяха…
– И все пак кое наклони везните в младежките ти години към музиката?
– Не можех нито без музиката, нито без актьорството. Не ги делях и майка ми винаги е проявявала разбиране. За разлика от татко, който имаше мечта да стана актриса и ми забрани да пея. Скъсах се от плач и започнах тайно от него да ходя да пея.
– Значи той те е амбицирал да се докажеш като певица? Как стана това? Кога?
– Бях в 7-ми клас, предстоеше Фестивал на политическата песен в Благоевград. Всъщност аз съм започнала вокалната си кариера с естрада. Имаше една група „Спектър“, които дойдоха в училище да търсят момичета за вокалистки. Харесаха ме и ме поканиха. Оркестърът трябваше да се яви на изпит за категоризация пред специална комисия, тъй като без категория по онова време групите нямаха право да работят. Титулярката им певица по някаква причина не можеше да се яви на прослушването и ми се наложи спешно да уча две песни на Ангел Заберски. Димитър Ганев, който тогава беше шеф на дирекция „Музика“, казал на ръководителя: „Това дете не знае какво държи в гърлото си, един ден ще го изгубите“. Вероятно заради тези думи в „Спектър“ погледнаха на мен сериозно, станах титулярна певица, въпреки че бях малка, и започнаха да ми плащат хонорари от парите, които даваха за категорията на оркестъра, защото иначе като дете нямах право да получавам пари.
– Заряза ли театъра?
– Не, преместихме се от Пионерския в Младежкия дом. Години наред ходех и на кръжок по художествено слово, имам много награди от рецитали.
УЧАСТВАЛА СЪМ В ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЕТСКА ОПЕРЕТА, КОЯТО СЕ ПОСТАВИ В
БЛАГОЕВГРАД
от инспектора по музика Христо Коларов. Той е вокалният ми учител и от него съм получила музикалната си култура. Продължих обучението си по актьорство 2,5 години в Школата на Нешеви в Благоевград, беше много високо ценена, завърших с отличие, имахме право да влезем във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ без приемен изпит. Тогава обаче вече бях започнала да пея на професионално ниво.
– Явно нищо не е случайно и всяко нещо си има предистория. Малко хора знаят за театралните ти пристрастия с препратка към младежките ти години, а за феновете ти това е непозната страна от твоя живот…
– Така е, защото не обичам да говоря за себе си и да допускам толкова близо хората извън семейството ми. Това е и причината да нямам регистрация във Фейсбук. Ревнива съм към личния си живот и го пазя от външна намеса, той е много съкровено нещо, което не искам да бъде омърсено по какъвто и да е начин.
– Все пак не мога да не те питам, имаш две деца, кой ги гледаше, докато ти беше по концерти и участия? Как съчетаваше ролите на родител, съпруга и певица?
– Старала съм се извън турнетата и концертните изяви да се проявявам като добра майка, но най-много ми е помагал съпругът ми Христо. Не само в отглеждането на децата ни, но и за това във времето да мога да израсна в професията си. Много важно е до себе си да имаш човек, който те разбира и ти помага, човек, който не се опитва да те обсеби или задържи за себе си. Наскоро, на имения ми ден, го питаха „Как, защо си й позволил?!“, а отговорът му беше: „То е все едно да затвориш птица в клетка – или ще умре, или ще излети“.
ПРЕЗ ЦЕЛИЯ НИ
СЪВМЕСТЕН ЖИВОТ МЪЖЪТ МИ Е ПРАВИЛ ТОЧНО ТОВА – НЕ МЕ Е СПИРАЛ ЗА НИЩО И ВИНАГИ Е БИЛ ДО МЕН.
От друга страна, аз никога не съм се оправдавала с професията си, за да неглижирам ангажиментите си в семейството, и влагам същата жар в грижите за децата, за домакинството и за семейството ми, изобщо като в работата. Проблемът или предимството ми, а може би и двете, в характера ми е, че съм изключително свободолюбива. Двете неща, които мразя, са манипулаторите и някой да се опита да отнеме независимостта ми. И в двата случая този срещу мен се сблъсква със стена и ме губи, „отлитам“, без да искам дори обяснение, то не ме интересува.
– Ще те върна към кариерата ти на певица, която те направи известна заради един сериозен проблем, коментиран от много певци и музиканти напоследък и свързан с липсата на осигуровки. Може въпросът ми да ти се стори груб, но колко трудов стаж имаш?
– При мен нещата стоят по същия начин, както и при останалите колеги. И аз като повечето почти нямам трудов стаж. Дето се казва, добре че е майчинството /смее се/. Докато децата ни бяха малки, десетина години мъжът ми основно издържаше семейството и аз се грижех за домакинството. След това нещата се обърнаха – тръгнах по концерти, спечелих конкурс и влязох в хора на Радио-телевизионния център в Благоевград, а след 1991 г.
ПОЛОЖЕНИЕТО НА АРТИСТИТЕ КАТО МЕН В БЪЛГАРИЯ КАТО ЦЯЛО СТАНА МНОГО
НЕСИГУРНО.
И за да ти отговоря на въпроса, ако тръгна да си събирам трудовия стаж, я се съберат 10 години, я не.
– А всъщност не си спирала да работиш…
– Нашата работа не е с фиксирано работно време, да получаваш сигурна заплата, да си спокоен, че ще имаш ангажименти достатъчно, че да издържаш семейството си. В този смисъл аз винаги съм разчитала на съпруга си. Много се надявам да се потърси и да се намери решение на проблема с трудовия стаж и осигуряването след 1991 г. на певци, музиканти и други артисти от страна на държавата, тъй като той касае много хора, болшинството популярни лица, които въпреки че са работили, няма как да го докажат с документи.
– Ще те върна на сцената на Драматичния театър в Благоевград, на която в момента репетираш „Двубой“. Страх ли те е от театралната сцена, от която много години вече си се откъснала?
– От сцената по принцип не се страхувам, но не мога да не призная, че не ми е безразлично и че ми трепва „под лъжичката“. Имам предсценична треска, въпреки сериозния опит на музикалната сцена, и смятам, че това е нормално, защото всеки концерт е различно изживяване и защото публиката навсякъде е различна. Винаги се питам какво ще й хареса, дали ще съумея да я въведа в моето светоусещане, старала съм се да съм откровена, защото публиката фалш не приема.
– Сега обаче си в различна позиция на сцената, няма да си солов изпълнител, а си в екип и нещата не зависят само от теб…
– Да, и затова още повече се притеснявам! В ролята не си ти, там си другият, героят, който партнира с колегите си, и на всичко отгоре целият този екип трябва да покаже гледната точка на режисьора. Тук е мястото да кажа, че изключително много вярвам на режисьора Костадин Бандутов, той има великолепен педагогически усет, богат опит като режисьор, ненадминат режисьор и знае как да предаде и какво да изиска от актьора. На него дължа страшно много, защото доста неща бях позабравила, все пак не съм завършила вчера, и той ми помогна да се почувствам сигурна и можеща на театралната сцена, подсеща ме, подкрепя ме… Получава се.
– Разкажи ми за ролята си и какво в нея ти е най-трудно за пресъздаване?
– Влизам „в кожата“ на г-жа Трифкович, тя е сръбкиня, и да си призная езикът и акцентът бяха нещата, които ме затрудняваха в началото, но смятам, че се преборих с тях.
ПРИТЕСНЯВАШЕ МЕ И КАК ЩЕ МЕ ПРИЕМАТ
ОСТАНАЛИТЕ АКТЬОРИ ОТ ЕКИПА, В КОЙТО РАБОТЯ,
но се оказа, че напрежението ми е било напълно неоснователно и напразно. Те всички са изключителни професионалисти, които обичат това, което правят, и затова съм убедена, че крайният резултат ще е впечатляващ. Те приемат присърце не само своя образ, но и този на партньора – така нареченият „благодарен актьор“. Много ми помага и помощник-режисьорът Мария Крайкова.
– А как се случи, че ти се озова в екипа на „Двубой“?
– Обади ми се директорът на театъра Петър Кьосев и ми каза, че имат роля за мен, и ме попита дали бих се съгласила да я приема. Дори не се замислих, защото това е голяма моя мечта. Надявам се, че и моят татко, вечна му памет, щеше да е много доволен да ме види на професионалната театрална сцена, защото, както казах, това беше и негова много голяма мечта. Да, той винаги се е гордял с мен като с певица, но ако можеше да ме види и в светлината на актриса, щеше да е голяма радост и за него, и за моята майчица. Тя пееше по-добре от мен. Баща ми ме е спирал да се разпилявам в много посоки със забележката, че не мога да нося много дини под една мишница, но пък може би това ми е помогнало да се изградя цялостно като артист. Включително и заниманията ми 4 години с народни танци при известния хореограф Братой Братоев, след това уроците по модерни танци, музикалните школи и театралните кръжоци са ми дали много в израстването ми на сцената. И да събера няколко професии в една.
– Ще те чуе ли публиката да пееш на сцената в „Двубой“?
– Разбира се, ще ме чуе. Няма да издавам обаче кои песни, трябва да има изненада.
– Чувстваш ли се като звезда?
– В никакъв случай.
ТЕРМИНЪТ „ЗВЕЗДАТА“ ВИНАГИ МИ Е ЗВУЧАЛ СМЕШНО,
защото не човекът, а творчеството е звездата на небосклона на изкуството. Феновете се радват на „звездата“, защото тя е недостижима. Когато един артист превърне феновете си в приятели, ги губи и като двете.
– Как така? Не печели ли приятел?
– Точно обратното. Срамува се да се нарече почитател, а започва да се чувства повече от другите, престава да се интересува от „звездата“ си, нещо повече – изисква тя да му стане фен и да му се обажда с повод и без повод… Ролите се изместват…
– Семейството ти как реагира, когато им каза, че ще играеш на театрална сцена?
– Много се зарадваха. Те са моите критици, те са хората, които ми дават смелостта, надеждата, упованието, вярата, че мога и трябва да продължа. Дори когато съм се изправяла пред сериозни препъникамъни. Всичко, което съм правила, е било оценявано първо от тях – децата ми и мъжа ми.
– Имало ли е случаи да те критикуват, че не им харесва нещо или не се справяш добре?
– Да. Затова държа на тях и на мнението им, защото те са искрени и няма да ме подведат. Защото искат на всяка цена да бъда перфектна и да се развивам като артист и творец. Те с любовта си ми дават крилата да полетя и да достигна мечтите си. Вдъхновението ми идва от песните и музиката, но съм предана на семейството и професията си.
– Беше ли вече някой от семейството ти на репетиция?
– Не още. Не са тук, но има време. Съпруга ми задължително ще поканя на предпремиерните представления, но да си призная за тази сцена се осланям и разчитам най-силно на мнението и думата на режисьора. Той слага „подписа“ си под пиесата и не мога да го разочаровам. Точно затова отговорността в случая е много по-голяма, отколкото сам да излезеш на сцената. Именно защото не си сам.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
