85-г. М. Коюмджиев от Кресна: През 1944 г. се преселихме в Гръцко, дадоха ни ниви, замогнахме се, но Германия загуби войната и се върнахме като най-бедни във Влахи, ако беше спечелила, сега селото ни край Серес – Тополени, щеше да е българско

Методи Коюмджиев от Кресна, известен и като Солунов, е роден във Влахи през 1934 година. Старите му родови корени по мъжка линия са от Гърция, а по женска връзка – от Пехчево, Македония. Учил е във Влахи, войник е служил като шофьор на ЗИЛ с кухнята на поделението в Ботевград, карал е и санитарна линейка в Кресна, 20-тонна „Перлини”, 40-тонна „Скания” и автобуси в различни предприятия, като на гуми е изминал стотици хиляди километри.

Семейство създава с Росана Михова, дом си изгражда в Кресна, има син Христо и дъщеря Йордана, зет Кръстьо, внучета Стоян и Райна.

– Методи, фамилното ви име е Солунови, а и Коюмджиеви. Защо е двойно?

– В миналото, и то още от времето на турското робство, предците ни са живеели в сегашна Северна Гърция и е вероятно да е в Солунско. Някой от предците ми вероятно е сторил някой зулум на турците и за да не го хванат, е избягал и се е заселил в една махала, казва се Гюргевица, която се е числяла към Влахи. Там си е създал семейство и сигурно защото е идвал от Солунско, са му казвали Солунчето и така да се е получило документално и името Солунови. Ще добавя само, че тази махала Гюргевица през 1876 година напълно е била изгорена от турски войници по време на Кресненското въстание и не е възстановявана. Оцелелите й жители, след като са се крили из горите на Пирин, се заселили в централната част на тогавашната община Влахи, в самото село Влахи. Това направил и моят дядо Георги с баба Фикия. Тя пък по лилия на баща й е от Пехчево, сега град в Македония.

– И как така Солунови, а и Коюмджиеви?

– Ще добавя още за Солунови, че и сега в землището на община Кресна има обекти с нашето фамилно име – това са Солунски андък, Солунски рид, а имаме и Пехчевско изворче. В Кресна, Долна Градешница и други селища и сега много семейства са с име Солунови.

Но за Коюмджиеви… Към 50-те години на миналия век документално ни прекръстиха на Коюмджиеви. Знае се, че Коюмджиев в превод ще рече златарски. Всичко идва от тате Христо. Така се получило, че още през турско той станал известен златар, а след Освобождението и първи златар в района на някогашната Светиврачка /сега Санданска/ околия. Той станал майстор, създал си фирма „Коюмджиев” още при турските власти и хората му казвали Коюмджията и при регистрационни записвания сме станали Коюмджиеви.

Ще добавя, че моят баща бил интересен и даровит човек, тачен, и имало защо. Детството му е било нерадостно. Дядо ми Георги починал много млад и го оставил сираче. Баба Фикия, съпругата му, не виждала как да издържа челядта си, че дори и на училище не могла да я праща. Не знам точно как се е случило, но го пратила в Горна Джумая, сега Благоевград, на чираклък при някакъв занаятчия – златар, който бил влах от Румъния. Чиракувал му 7 години и така поотраснал. Поопекъл и златарството. Чорбаджията му го уважавал и с негова препоръка получил тапия на турски език от турските власти като майстор златар и с право да упражнява занаята. Като напуснал майстора си, основал своя фирма „Коюмджиев” и във Влахи, в долния кат на къщата ни, си открил ателие за работа. Като златар обаче не е държал само златарски инструменти в ръцете си, а е имало време и да е с оръжие.

– Кое е това време?

– Балканската война от 1912 година. И на баща ми не са му били чужди идеите за свобода от турците, макар че във Влахи турчин не е имало. Още преди да пламне войната, Яне Сандански подготвил четите, а като пламнала, с тях подпомагал войските на ген. Георгий Тодоров, действащи по Струма срещу Струмския турски корпус. Включил се и баща ми. С още двайсетина мъже от Влахи постъпили в новосформираната военна част Македоно-Одринско опълчение. Сражавал се е в Дедегач, Гюмурджийна, Чаталджа и други места.

Тате е бил голям „санданист”, това ще рече привърженик на войводата Яне Сандански, който е от Влахи. Не знам дали са се виждали при някакъв повод, но мама Йордана го е виждала Яне. Правил е събрание във Влахи. От него е запомнила това, че бил казал: „Не се закачайте ни с Русия, ни с други. Сами трябва да се освободим, защото всеки, който ни освободи, може да ни пороби, и то по-лошо и от турците”. Тя помни и как във Влахи са укривани американката Елена Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка. Крили са ги комитите в къщата на Стоимен Марушин в махала Косовска. Хората са знаели, но предател не се е намерил да ги предаде. Във Влахи са били до времето на освобождението им, когато парите от откупа вече са били взети в Банско. А те не са били малко – 14 500 златни турски лири, равняващи се на около 100 кг злато, и са употребени за оръжие, използвано в Илинденското въстание. Като опълченец тате е бил в Серската дружина.

– Като майстор златар какво е правил?

– Всичко. Не е работил само със злато, но и със сребро, мед и други материали. Той първи открива свое ателие във Влахи, което е първо и в цяло Светиврачко. Като разбрал кметът на Свети Врач, му се примолил да се премести в Свети Врач. Съгласил се и работил там няколко години. Мама обаче не била съгласна да се преселва в Свети Врач, че нямало кой да се грижи за нивите и стоката, тя не смогвала и той се върнал във Влахи, като продължил занаята си.

В ръцете му злато, сребро и мед се превръщали в чудновати гривни, гердани, пръстени, обици и те красили шии, гърди и ръце на моми и ергени, че и на възрастни. Правил е и много чаши и разни домакински съдове с най-различни украси от фигури и форми. Отдавала му се е и църковна утвар, позлатявал е икони, със собствено сребро е добавял към икони сребърни ръце и разни орнаменти. Правил е различни кръстове. Негови произведения и сега най-вероятно се съхраняват в църквите на Влахи, Илинденци, Плоски и други селища. Всичко, което сътворявали ръцете му, се е представяло и като форма на изкуството. Но и това се е оказало до време.

– Защо, какво се е случило?

– Ами много от поръчките, които изпълнявал, били на власи – пастири, които идвали през лятото из Пирин планина със стадата си. Те обаче след Освобождението преустановили идването си, само с местни поръчки занаятът позападнал и тате се е заел със земеделие. Имахме добри имоти и се насочихме към тютюн, царевица, жито. Помня тате ни казваше: „Деца, със земеделие не се печели, ама не се и огладнява. Ако не се научите да работите – тежко ви!”.

– Методи, поживял си и в Гръцко. Как се случи?

– Това беше в детството ми, в края на Втората световна война. Говорихме си вече, че старите ни корени са из Гръцко. Когато германската войска завладя Гърция, се създаде обстановка из гръцките селища да се заселват и нашенци. Все ми се струва, че ако Германия беше спечелила войната, сега на север от Солун из много селища щеше да се говори на български. Тате и мама решиха да се възползват от тази възможност и заедно с още шест други семейства от Влахи в началото на 1944 година хванахме друм към Серско. Установихме се в село Тополени. Пътувахме с малкото влакче – теснорелсовата железница. Качихме се групата във вагончетата и с 15 километра в час потеглихме. Още с пристигането в селото нас ни настаниха в къща на местно семейство. Така бе и с другите заселници. На нас от общината дадоха за отглеждане на земеделски култури – царевица, жито, тютюн, към 20 дка имоти. Някои пък се хванаха и на служби. Китан Илиев, който през 1947-1948 година бе комита в Пирин планина, бе назначен за квартален отговорник, а Герасим Тодоров, който пък стана водач на комитите, известни като Шести пирински отряд, стана отговорник на горски разсадник, а един от Горна Брезница, не му помня името, пък оглави местното кметство. Както и да го гледаш, това си беше чиста окупация. 

– Защо се върнахте във Влахи?

Защо? Ами защото към края на 1944 година немците губеха войната и взеха да напускат Гърция. Това не вещаеше нищо добро и за нас, преселниците. Понапече се работата и всички, що бяхме там, посъбрахме малко покъщнина и побягнахме през Рупелския пролом на север към нашенското. В Тополени оставихме снопове с неочукано зърно по нивите, неприбрана царевица, тютюн около 1200 низи на сандали. Така се наредиха нещата, че от добре развили се имотно във Влахи се върнахме като най-бедни. И добре че имотите ни си стояха, че и къщата, та взехме да му търсим колая как да се връзват двата края.

Но не беше лесно. 1947-1948 година беше белязана с местното Горянско движение срещу комунистическата власт. Имаше купонна система, че и хляб не достигаше. Все някак си обаче се случи, че 1948 година изкласих прогимназиално учението си, та можах по-късно да изживея трудовата си съдба с шофьорлък, а не с мотика.

Как се случи?

1956 година ме взеха войник в Ботевград. Танкист. Доста поносих рани по нозете си от бързо влизане и излизане от танк. Прехвърлиха ме в шофьорска школа, изкарах я и ми повериха един съветски ЗИЛ. И по-важното бе, че за ЗИЛ-а беше прикачена подвижната кухня на поделението. Оказа се, че никак не е зле, ако човек, макар и шофьор, е по-близо до кухнята. Провеждаха се често занятия извън казармата и нашата кухня разнасяше храна на войниците и командващите из всевъзможни полеви условия. Нас ни чакаха момчетата повече, отколкото се чакат генерали – все с вълнение и радост, че хем ще има почивка, хем ще има и храна. Случваха се и различни преживявания. Тръгваме с нашата кухня към селото на Тато – Тодор Живков, Правец /сега е град/ и сбъркваме мястото, където трябва да отидем. Отбръмчахме с колата право където беше щабът и офицерското съсредоточение, което щеше да ръководи занятието, като сред офицерите имаше и руснаци. Един руски генерал, като ни видя, и в настаналата суматоха взе, че каза така, за успокоение: „Брава, още щаб не пришьол, кухня пришла!”. Така бе до уволнението ми от казармата.

– После по кои друмища износваше гуми?

– Станах шофьор към Горското стопанство в Сандански. Пак се качих на ЗИЛ. Возех трупи от горите на Пирин и Беласица до предприятие „Пирински бор” в Сандански. Дойде ред да сляза от ЗИЛ-а и се качих на линейка в Кресна. Това беше добре, че вече и живеех в Кресна, където се бяхме преселили от Влахи. Тогава в Кресна си имаше поликлиника, тя бе и с родилно отделение, и с добри медици. Работата ми с линейката обаче не беше лека, почти не ми се случваха почивни дни. Сегашните работещи към Спешния медицински център са си царе – ден работят, два почиват.

Поработих с медици и дойде ред да се кача и на ГАЗ. Това пък бе към Горско стопанство – Кресна. Извозвах пак трупи от сечищата из Пирин, главно от района в местността Синаница. По това време там бе много оживено, работеха стотици хора, имаше пригодени бараки за живеене, столова, кухня, фурна за печене на хляб. Дори читалището в Кресна се беше напълнило с подвижна библиотека, да осигурява книги на работещите. Имаше и обози с волове, които сваляха до рампи отсечените материали.

– Това ли ти бе последно зад волан в трудовия ти летопис?

– О, не! Дойде ред да се кача на 20-тонна „Перлини” и на 40-тонна „Скания”. Хванах се да извозвам мраморни блокове, плочки… към предприятие „Илинденци мрамор” в село Илинденци. Добиваха се много блокове и изделия от кариерата в м. Мурата и се отправяха за пазари из цялата страна, та така кръстосвах с колите навсякъде и ако се присъждат награди при такива пътувания под призива „Опознай родината, за да я обикнеш”, може да се даде и на мен. Тогава „Илинденци мрамор” даваше добър хляб на повече от 300 работници. За мен обаче нещата така се наредиха, че крайният ми трудов стаж дойде от друго място.

– И какво за последно?

– За последно станах рейсаджия към ДАП – Сандански. Карах автобуси с 40, а и с повече места в посоките Кресна – Благоевград и Кресна – Сандански. Това ми бяха външни линии. Имах и вътрешни из района на община Кресна – от Кресна до Горна Брезница, Сливница, Стара Кресна и Ощава. Най-трудните ми пътувания бяха до Стара Кресна и Ощава. Сега тези две села се обслужват от микробус, и то само в четвъртък сутрин и по пладне, и по веднъж в събота и неделя. По моето време често и два автобуса не достигаха. Това особено много се усили, след като се разтури кооперативното стопанство и земята се върна на собствениците й. Като рекоха изселилите се от тези две села в Благоевград и Сандански, че си искат бащинията, и като рипнаха да садят и копаят, та често рейсовете се препълваха и от правостоящи, а това си беше много отговорно, че пътят е с много, и то остри, завои, по които автобусът се люлееше и беше опасно да не се обърне. Това бе особено трудно в петък вечер, когато преселниците хващаха друм, за да използват почивните дни. А имаше и друго, с автобусите на предприятиетообслужвахме и жп гара Кресна за тези, които използват железниците от Кресна, а това се налагаше и за вечерните и нощните влакове.

Така беше, но видяха хората, че земята не им трябва, а преселниците, главно пенсионери от Стара Кресна и Ощава, живеещи из Благоевград и Сандански, взеха да се кротват из кафенетата, забравиха имотите и сега и едно микробусче за селата им е достатъчно, а понякога пътува и празно. Да, не беше лесно, но благодарен съм на Онзи горе, че макар и пропътувал стотици хиляди километри, инциденти с нещастни случаи не съм имал.

– Сега си на 85. Тежат ли ти?

– Ами тежат. Опитвам се обаче да не вдигам бялото знаме.

– Как?

– Ами с малко житейски режим, а и с божията подкрепа. Сутрин ставам към 7 часа, към 8 съм на закуска. Ако нямам някакво гайле, свързано с работа, отпрашвам към някое кафене. И не толкова заради кафето, а за да потърся възможност да си поговоря с някого. Но това става все по-трудно, че хора от моята възрастова черга вече почти няма. Все пак намират се и по-млади, с които да намирам обща приказка – така да си подумаме и нещо да одумаме.

– А поработваш ли?

– Все още, но повече за разкършване. Имаме семейно 2 дка лозе и градина в м. Дебелата земя. Има ли нужда да се прави нещо, яхвам колелото и съм там. Поработвам не повече от 2-3 часа. Не бързам да върша всичко бързешката, че да има и за друг ден. Аз съм за по-леките задачи, а обработката на земята е повече за сина ми Христо.

– И все пак 2 дка лозя, а и друг имот не са ли ти много?

– Ами има дни, като множко се виждат, че в земеделието всичко е сезонно. Но пък си правим вино и ракия. Въпреки че вече пия малко, с карар, както казват. На 85 съм, та се и пазя. Не пия за отскок, а за подпомагане на ръце и сърце и за услаждане на душата. Привърженик съм на един стар лаф, касаещ Спортния тотализатор, който беше: „Играйте с малки суми, но редовно”. Така и аз с моето винце и с моята ракийка – все с малки количества, така до 200-300 грама винце или 50 грама ракия на ден, но редовно и винаги разредени с лимонада.

– И така?

– И така, дай Боже, да има още така…

БОРИС САНДАНСКИ


Сватбата на дъщерята Йордана с Кръстьо Петров, 1979 г.
Методи със съпругата си Росана и децата им Йордана и Христо, 1961 г.

1979 г., пред Мавзолея на Георги Димитров в София

С д-р Петър Ковачев като шофьор на санитарната линейка в поликлиниката в Кресна, 1962 г.

Кресналията започва трудовия си стаж като шофьор на ЗИЛ, 1957 г.

С приятели на връх Вихрен

Методи като танкист в Ботевград


Бащата, златарят и опълченец Христо Коюмджиев

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *