От известно време почти целият дневен ред на обществото ни се върти около новите учебни програми, учебници и най-вече около разнищването на дилемата на годината – имало ли е турско робство, османско владичество, присъствие, съжителство и прочие, или…
То не бяха изказвания, мнения, писма, сигнали, протести и бабанки с носии, накичени с пищови, все едно че а-ха… ще поемат към гората изпращани със сълзи на очи от млади жени и малки деца, накипрени с носиите на баби и прабаби.
То не беше патриотизъм, то не беше чудо.
Като оставя настрана коментарите, разясненията и обясненията какво значи думичката робство, както и полуоставката на образователния министър, и се замисля по-мащабно, имам чувството, че и след пет века ние, българите, ще оправдаваме провалите си и мизерния си начин на живот с тези 500 години. Това, че от въпросните години са били преди повече от едно столетие, се изпарява от паметта ни много удобно.
Не знам защо имам чувството, че сме единствените в света, които живеят с миналото и в миналото си. И никога в настоящето. А и удобно забравяме, че и съседните ни държави също са били под турско робство, присъствие или владичество, но сега не реват за това, а живеят в настоящето и гледат към бъдещето.
От книгите съм научила, че единствено бъдещето кара човек да се развива. Всеки психолог би дал съвет – забравете за миналото, живейте в настоящето и мечтайте за бъдещето.
Дали това е валидно и за държави – не мога да кажа. Категорично не съм съгласна да забравя за миналото на Родината си. В него има и върхове, и спадове, но то ни е направило това, което сме. Не съм съгласна обаче да живея в миналото. И то вместо да ми дава крила и общо бъдеще с останалите хора на Балканите и в света, да ме дърпа назад.
И в историята, като във всичко, трябва да има баланс. Именно този баланс сме загубили и ако искаме да бъдем човеци от 21 век, наложително е бързо да си го върнем, защото сами се поставяме в положението да бъдем съвременни роби, заключени в миналото си.
И още едни мисли ми се въртят натрапчиво вече дни наред. С безпредметното преливане от пусто в празно за думичките робство, владичество и иго някак си тихомълком отмина новината за поредния лош доклад на Европа, в който черно на бяло е записано, че управляващите в България нямат политическа воля да реформират правосъдието, че са приели една стратегия на хартия и нищо не правят по нея, че не смеят да погледнат проблемите в прокуратурата, и най-вече, че си разменят СМС-и с Висшия съдебен съвет, сякаш са пъпчиви тинейджъри, а пък самият ВСС през последните години е произвел повече скандали, отколкото политики и промени в правосъдната система.
Никой не реагира и на това, че френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан си позволи да разбира от държавните работи на България повече, отколкото добрият тон позволява. Не че хората, които го слушаха, не разбраха, че Негово Превъзходителство е пратен да разбуни духовете. Стана ясно обаче какво иска да ни подскаже Брюксел – само големите заплати на магистратите не стигат. Трябва работа и ясни правила, за да повярват хората в страната на системата. Посланието е предадено, сега е на ход Правителството.
