Преди 15 години съдбата отвела благоевградчанина Методи Методиев, известен с прякора си Вожда, в театъра. Явил се на конкурс в ДТ “Н. Вапцаров” и на другия ден започнал работа. Оттогава досега отговаря за много неща, не рядко дори излиза на сцената в епизодични и малки роли, въпреки че основният му ангажимент е озвучаването. Така театърът се е превърнал в третата му страст. След моторите и рок музиката. И бирата, разбира се. Наскоро закръгли 40 години и напук на суеверията спретна два купона на рождения си ден – първия у дома с племенниците и семейството си, на следващия ден – с приятелите от компанията.
– Методи, защо ти викат Вожда?
– О, прякорът ми остана от тийнейджърските години. Четях много индиански романи – класиката на Карл Май „Синовете на великата мечка“, „Винету“ и още много други ми бяха любими книги. Дори си пуснах дълга коса като индианците и съучениците започнаха да ми викат Вожда.
– Как се оказа в театъра?
– Съвсем случайно. Обявиха, че търсят човек за рекламния отдел да прави афишите и плакатите – дизайнер. Аз разбирах нещо от компютри, не че съм специалист, но ми беше интересно и бях понатрупал знания и опит. Директор беше Петринел Гочев, той провери уменията ми и ми каза: „От утре почваш.“. След година разбрах, че озвучителката напуска и заех мястото.
– Какво друго правиш в театъра?
– Каквото се наложи. От време на време дори играя и в представления. Малки роли, епизодични…
– Трудно ли ти е?
– Трудно ми е, все пак актьорите са подготвени, за това са учили и са обучавани специално, а аз нямам този опит. Но горе-долу се справям. В „Гераците“ например съм един от ратаите, сега в премиерния спектакъл „Двубой“ съм един от полицаите на Каракалпаков.
– Всъщност къде си учил и какво?
– От Благоевград съм си и съм завършил Икономиката. Специалностите ми са три – „Продавач-консултант“, „Сервитьор-барман“ и „Готвач“, и никога не съм работил по нито една от тях. За мен е в пълна сила лафът: „Всеки работи това, що не му е работа“. От музика от дете се интересувам, като завърших с приятели отворихме заведение, в което по съвместителство бях и диджей. Беше нощно клубче, нямаше кухня и в него канехме да свирят на живо групи. Оттам тръгна меракът ми и интересите ми към озвучаването и този вид техника.
– Колегите ти в театъра казват, че разчитат на теб за още много неща, освен за звука…
– Ами помагаме си за всяко нещо, особено като пътуваме на турне, се превръщаме в едно голямо семейство.
– Как се случи така, че театърът зае мястото на третата ти страст след рок музиката и моторите?
– Театърът „дойде“ случайно, но се влюбих в него и май и тая любов остава за цял живот. 15 години работя едно и също, ходя с кеф на работа и на театър, почти всички представления, които се играят в Благоевград, ходя да ги гледам – това ако не е страст, какво е?!
– В момента съдбата на благоевградския театър е заложена на карта и опасността да го закрият е реална, притеснен ли си?
– Притеснявам се, разбира се, особено от слуховете, че може да станем открита сцена. Сега имаме 3 месеца изпитателен срок, в който да покажем, че можем да си изкарваме сами парите. Ако не успеем, ще останем без работа. Ако се стигне до най-лошия вариант, за всички ни ще е еднакво трудно, все едно започваш живота си отначало. Положението е наистина сериозно и ако хората идват в следващите 3 месеца по-често на театър, ще ни помогнат да оцелеем. А ние се стараем да предлагаме добри представления. Чудя се само какво ще стане по гоцеделчевските и разложките села, ако ни закрият, сега там хората разчитат на нас да гледат свестен български театър, нещо различно от турските сериали по телевизиите. Нуждата от изкуство я има у всеки човек. Имам чувството понякога, че освен нас по селските читалища в тоя регион надолу никой не е влизал, ако изхвърлиш кофичка от кисело мляко в коша за боклук, след половин година, като се върнем с друга постановка, намираме си я на същото място. За региона ролята на нашия театър не е само култура, тя е просветителска, образователна… Бяхме на турне в Кърджали преди няколко месеца, играхме „Гераците“ и едно момченце на 9 г., играе Захаринчо, ми казва, че се чувства като в чужбина – цял ден се разхожда по улиците и всички говорят на някакъв чужд език… Това е истината и е страшно! В Петричко-Санданския регион таксиметраджиите ме заговарят на гръцки, мислят ме за турист.
– Ако се наложи, смяташ ли, че можеш да се върнеш към ресторантьорството?
– Едва ли. По-скоро бих работил като диджей, но вече не и като собственик и съдържател.
– Защо? Какво те спира?
– Загубих тоя мерак, омръзна ми. Всяка вечер да се разправям с пияни хора, не си е работа. Не е моят тип работа.
– Като спомена за пиянски вечери и музика, няма как да не направя връзката и с може би първата ти страст – моторите. Кой те запали по тях?
– Тая мечта ми е най-отдавна, от детството. Баща ми е главният виновник, основната причина да се запаля по моторите. Той е един от първите сериозни мотористи в Благоевград, имаше един стар ковровец, руски мотоциклет, който още седи в гаража. Като хлапета го извадихме, стегнахме си го и баща ми ни помогна да го пуснем в движение. И до ден-днешен си го пазим като реликва. И аз, и брат ми сме се учили на него.
– Какво ти дава тая страст към моторите?
– Свобода. Има един лаф: „По що се познава щастливият моторист? По броя на мухичките между зъбите“.
– Толкова си запален, че сам започна да организираш мотосъбори …
– Да, президент съм на мотоклуб „Пирински вълци“, ние правим мотосъбора на Предел всяка година.
– Трудно ли се организира такова събитие? Не сте организация, финансирана от някъде или някого, всичко правите сами и „на мускули“, както се казва…
– Така е, всяка година правим събора на пълна магия. Случва се само благодарение на това, че хората ни познават и ни уважават. Община Разлог ни помага по малко, но всичко е с яко нерви и мускули.
– Имало ли е случай да казваш „Догодина без мен. Оправяйте се!“.
– Всяка година се случва. Защото подготовката на следващия започва с приключването на предния събор – трябва да намериш спонсори, групи, сцена, озвучаване, да се плати някак наем на мястото… Събираме 1000-1500 до 2000 души.
– Колко дойдоха на първия събор спомняш ли си?
– Беше през 2007 г., тогава дойдоха към 300 човека. Но пък е готино, защото идват приятели и познати от цяла България, а вече почнаха да се събират и от близкия регион на Балканите – Гърция, Македония… Но усилията си струват, после ние отиваме на друг събор, за който някой друг се поти, а ние си правим кефа. Така че нещата се връщат по някакъв начин.
– Какво ви събира толкова мотористи на едно място?
– То се е превърнало вече в субкултура – събираме се хора с еднакви интереси, а това отстрани невинаги се възприема, мислят ни за хулигани, изглеждаме страшни, облечени в черни кожени дрехи, с татуировки… А няма нищо странно, ние просто сме най-обикновени хора, които малко по-шумно и странно обичаме да се забавляваме.
– Какво е най-забавното на тези събори – да демонстрирате кой колко добър е станал на двете гуми или какво?
– И това го има, има хора, които обичат да карат по-екстремно, да показват умения по стъмп – това са тези, които показват изпълнения на предни и на задни гуми, и т.н. Аз лично знам, че като отида на събор, ще има поне 5 човека, които ми е кеф да видя, хора, с които сме с еднакви интереси, ще седнем и ще си говорим за мотори, за музика. Събира ни приятелството, това е.
– Изненадват ли се, като разберат, че работиш в театър?
– Изненадват се, да, струва им се странно. Но имам приятел, на съборите го гледаш целия в кожи, но утре може да ти е адвокат в съдебната зала. Имам колега моторист, който е доктор анестезиолог в „Пирогов“. Васко Манасиев е поп в Кюстендилска околия, на всичко отгоре отскоро е взел да стопанисва и селската кръчма в Ябълково, ако не бъркам. Наскоро разправяше, че бабите от енорията му си приказвали: „Давайте коя ще умира, да умираме, докато е студено и попът си е тук, че като се запролети, ще тръгне по мотосъбори нагоре-надолу и няма да има кой да ни опее“. За Тони Рокера Стрелата смятам, че няма какво да говоря, надали има по-голям циркаджия от него, сега и Град на дявола се хвали, че е направил в кв. „Еленово“. Моторджии има във всички прослойки на обществото, свързват ни бирата, рок музиката и машините.
– Налагало ли ти се е да разчиташ на приятелите си рокери в професионалното им амплоа? Отзивчиви ли са, или слагат граница между удоволствието и работата?
– По принцип мотористите са страшно отзивчиви, то е заради създадените почти братски отношения. Много хора не могат да го разберат, но когато си на 2 колела, е много рисковано и както се казва, винаги сме с единия крак в гроба. И точно това ни кара да сме съпричастни. Аз знам, че ако закъсам някъде на пътя, на 10 коли един моторджия да мине, той ще спре, другите няма да се трогнат. Без значение дали моторджията е с кола или с мотора си. Защото всеки моторист е наясно, че утре той може да закъса и да е на твоето дередже.
– В Благоевград сте два клуба, има ли между вас конфликт, защо се разделихте преди време?
– Конфликт няма, всички бяхме заедно в началото. В един момент обаче се оказа, че хората с различен социален статус имат различни интереси. Като трябваше да се върши работа, т. нар. „босове“ все изоставаха и няколко човека все изтегляхме каиша. Затова си направихме нов клуб, в който да няма йерархия по доходи и вече 10-та година си действаме. Тази година на 22 и 23 юли правим своеобразен 10-и юбилеен мотосъбор на Предел.
– Има ли любопитни истории и случки по съборите? Помниш ли такива?
– На всеки събор щуротии си стават спонтанно. Ако тръгна да разказвам, цяла книга ще излезе.
– А мислил ли си да напишеш?
– В интерес на истината минавало ми е през ума да седна някой път и да опиша такива случки още от началото на моторджийството в България, защото има много интересни истории.
– Разкажи поне една…
– Първата, за която се сещам, е отпреди десетина години. Връщахме се от събор в Монтана голяма компания от София и Благоевград – към 30-ина мотора и коли, страшна компания. След Петрохан на разклона за Годеч има една кръчма с басейн и с инсталация за жива бира, на място си я правят. Спираме на паркинга, 40 градуса жега е, а ние сме с кожените дрехи. И някой каза: „Който влезе последен в басейна, плаща бирата.“ В тоя миг от паркинга до басейна настана едно страховито разхвърляне на каски, якета и всякакви чудеса по ливадата и всички наскачахме в басейна. По същото време беше хит филмът „Карибски пирати“ и едно хлапе, 4-5-годишно, като видя всички тия мъже дългокоси, татуирани, мятащи кожи, да скачат във водата, тичаше и пищеше от кеф: „Мамооо, пирати дойдоха на плажа!“ /залива се от смях/. Трябва някой ден наистина да седна и да си спомня всички забавни щуротии.
– Вярно ли е, че някои мотористи правят специални приспособления да могат, докато карат, да смучат през сламка бира от галон, закопчан вътре в якето?
– Е, не, това вече са легенди. Докато караме, не пием, тези неща се случват след това. Все пак спазваме закона, най-малкото, защото полиция има навсякъде. На пътя най-важното е да има толерантност и шофьорите да гледат в огледалата. Често се случва да чуваме репликата: „Извинявай, не те видях“. Ако тръгнеш да изпреварваш, не виждаш моториста зад теб и той може да се залепи за колата ти. А това може да ти коства животът.
– Изпадал ли си в страшна ситуация на пътя?
– Няма моторист, който да не е изпадал.
– С доста странни возила са те виждали приятелите ти по съборите…
– Ако говориш за триколката, пазя си я още.
– Как се сдоби с нея?
– С приятели купихме една стара „Шкода 120 L“ и оттам нататък се развихрихме с шлайф, електрожени…Режеш, правиш, като не стане, наново… и така. Учиш се на проба-грешка.
– Колко ти излезе това удоволствие триколката?
– Като пари е безценна, първо не знам каква цена да й сложа, второ – не бих я продал.
– Карал ли си друго такова атрактивно возило?
– Навремето приятелите от компанията ме изненадаха, подариха ми едно ИЖ. И то сега седи като паметник, не работи, ама си го пазя още.
– На какъв мотор се качваш с най-голям мерак?
– Е, та аз съм си за чопър, не съм да се качвам на пистов мотор.
– Моторите не са ли скъпо удоволствие? Кой е най-скъпият ти мотор?
– Скъпо е, но всеки си плаща за мераците. На мен най-скъпа ми е триколката, защото не мога да я продам. Иначе един мотор може да струва колкото модерна спортна кола.
– 15-20 000 лева?
– И два пъти повече. Все по-често на съборите идват и българи с такива големи и скъпи мотори. Идват и с евтини, стари мотоциклети, вече ретро дори, има всякакви модели, всякакви хора, всякакви интереси.
– Каза, че сте като братство, има ли завист към собствениците на по-хубавите машини? Има ли опасност от кражби?
– Завистта я има навсякъде. Колкото до кражбите – зависи къде се появиш с такъв мотор. На събор това е изключено – там има ред, охрана. Най-много да се случи някоя дребна кражба, но истинските мотористи не крадат. Всеки се познава с всеки, изключено е да стане.
– Само на мотосъбори ли се забавляваш и разпускаш?
– И на тях. При мен нещата стават спонтанно, обичам да се забавлявам сега, на секундата, хрумне ми нещо – правя го. Спомням си преди години, като излязоха монетите по левче, седяхме с двама приятели и пиехме бира, петък вечер беше. Видяхме на едната страна на монетата, че е изобразен Мадарският конник и се разбра, че никой от нас не го е виждал. Посред нощ се качихме в колата и преди обяд бяхме в Мадара. Колкото повече обмисляш нещата, толкова стават по-сложни и кефът умира.
