Владимир Костадинов Димитров е роден през 1942 година в Клетище, някогашна махала към село Влахи, но от малък живее в Кресна. Инженер е от Машинно-електротехническия институт /МЕИ/ в София. Капитан е от запаса. Най-много трудови години записва като заместник-директор на РП „Енергоремонт” в Кресна. Съпругата му Мариета е с трудов стаж в системата на пощите. Има две деца – Иванка и Магдалена, и двама внуци – Калоян и Владимир.
– Владимире, как стигна до инженерното си образование, което ти е дало възможност да градиш и управляващ най-голямото енергетично предприятие не само в Кресна, но и в Югозападна България РП „Енергоремонт” – Кресна?
– Доста дълго е за разказване. Но накратко нещата се развиха така. Poден съм през 1942 г. в Клетище, изчезнала вече напълно махала към село Влахи. На 6 години съм бил, когато с родителите ми се преселваме в Кресна. Учението ми започна в местното училище и продължи до 7 клас, тъй като по това време беше прогимназия. И оттук започнаха ученическите ми перипетии – 8 клас гимназия в Дупница, 9 клас в Сандански. Дойде ми наум, че гимназия професия не дава и отидох в София като възпитаник на училище за трудови резерви по електротехника, от което излязох със специалност електрошлосер, разряд IV. Дотук учението ми се оказа нещо като първи етап.
– Защо?
– Ами спрях и започнах работа в силнотоковия завод „Васил Коларов” в София. Нещо обаче пак ми зачегърта ума и постъпих във вечерна гимназия, та изкласих и 10, и 11 клас. И с това обаче учението ми не спря, а тръгна в друга насока – взеха ме в школа за запасни офицери /ШЗО/ в Плевен, оттам излязох с пагони на младши лейтенант.
– С тези пагони ли остана?
– О, не! Сега съм капитан, но от резерва. Вземаха ме често в запас и добавяха по някоя звездичка. Служил съм като запасняк в София и в Кресна, като в Кресна съм служил и в полковата работилница. Като запасняк в София ставах и парашутист.
– Скача ли?
– Да. Няколко пъти от 800 м.
– Шубето не те ли хващаше?
– Шубето винаги е било нещо свойствено за човека. То е вписано в инстинкта за оцеляване. При първия скок брах доста шубе, ама нямаше накъде. Заставаш пред отворената врата, откачиш халката и ако повече се позамотаеш, може и да те побутнат…
– Какво изпита при първия скок?
– Изненада и страх. Това беше докъм 150-200 метра от падането, докато видиш над себе си отворил се парашут. После идва успокоение и малко гордост и облекчение, а при приземяването вече и малко самочувствие.
– Да приключим с учението ти.
– Ами след школата в Плевен не облякох военна униформа, а се върнах на работа в завод „Васил Коларов”. По това време много се заговори за строящия се металургичен комбинат „Кремиковци”. Бях вече свалил селските си дрешки и се чувствах малко като софиянец, ама без софийско жителство, каквото тогава си беше събитие да се даде на провинциалист. Разбрах, че в „Кремиковци” може да се вземе и такава тапия от работещите извън София. Жителството се оказва една от причините, а другата бе, че там специалистите се ценяха.
– И се оказа сред ценните кадри?
– Да, използвах случая и започнах работа в този нов и голям за страната металургичен комбинат. Това беше през 1964 година и там работих до 1971 година. Това ми беше времето, в което взех и инженерното си образование, учих задочно в МЕИ.
– За комбината „Кремиковци” много се е говорело и писало, знае се трагичната му съдба. Ти как го видя?
– Голяма индустрия за страна като България, но създадена на неподходящо място. Обектът бе обезпечен с всякакви кадри и работници в общ профил и по специалности, но се оказа нерентабилен, неефективен. Главната причина се оказа допусната грешка в наличие на местни рудни ресурси и се наложи такива да се доставят от далечни страни, които оскъпяваха всичко произведено. „Кремиковци” обаче за мен се оказа трамплин за бъдещите ми трудови години като инженер в енергетиката.
– И се озова в Кресна?
– Ами да, градчето все си е било мило за мен… Беше 1972 година. В старото корито на река Струма действаше малък леярски цех. По решение на тогавашната стопанска дирекция „Местна промишленост и услуги” в Благоевград се реши този цех да се обедини с тукашната създадена много по-рано ТПК „Вихрен” под общо административно устройство като промишлен комбинат „София”. Базата на цеха трябваше да се разшири и модернизира чрез ново строителство. За директор бе утвърден инж. Симеон Влахев, човек вече с опит в тази област. Проблем се оказва намирането на инженер, който да поеме производствената дейност в леярския цех и новото му преустройство. От общината в Кресна и ОбК на БКП се сетили за мен и една сутрин тогавашният първи секретар Стоян Стоянов дойде в „Кремиковци” лично да ме склони да приема към предприятието задълженията на заместник-директор. Случи се обаче и проблем. Трябваше да се изплатят неустойки по договор‚ който аз бях подписал в металургичния комбинат, че ще съм в състава 10 години. Цялата сума бе изплатена от дирекцията на „Местна промишленост и услуги” в Благоевград по време на директорството на Камбитов.
– И прие?
– Да. Млад инженер, амбициозен, работата горе-долу позната, защо да не допринеса и аз с нещо за Кресна… Дойдох в Кресна не като в командировка по служба, а със сърце и желание за работа, а това се потвърждава от факта, че доведох семейството си. Новата ми работа първоначално като заместник-директор, a впоследствие и като директор на новото предприятие се оказа като мое второ инженерно образование, но с насочено главно към строително-производствената му страна.
– Какъв е накратко летописът на РП „Енергоремонт” – Кресна?
– Ами всичко започна, както казах, от малък леярски цех, който се изгради в старото легло на Струма в южната част на Кресна, в местността Завоя, който през 1972 година се обедини с ТПК „Вихрен” и прие името промишлен комбинат „София”. Като самостоятелно предприятие се обособи през 1979 година и продължава да съществува под името „Енергоремонт” – Кресна. Дотогава от 1976 г. за три години е под ведомството на Централната енергична база – София.
– Ти за какво отговаряше?
– Ами докато бяхме като промкомбинат „София”, разните занаятчийски дела не опираха до мен, а повече от ангажиментите ми бяха свързани с леярството, а след отделянето горе-долу на мен се повери и изграждането на нова база, която превърна предприятието в своеобразен завод.
– Какво строителство беше осъществено?
– Голямо, мащабно, невиждано за района. За няколко години това беше строителна площадка. Беше построен съвременно оборудван леярски цех, добавиха се и кислороден цех, механичен, електрическа подстанция със система от трафопостове, пароцентрала, районно осветление, отводнителни канали, пътна инфраструктура, складова база, голяма административна сграда с работнически стол, а за отдих на работещите – и голяма почивна станция в пиринска курортна зона „Върбите”, два жилищни блока в Кресна за специалисти и нуждаещи се работници.
– Не е било лесно?
– Наистина, често се налагаше да се търсят специалисти от сродни предприятия от Благоевград, София, Сандански. Цялото строителство бе осъществено не с държавна помощ, а по стопански начин. Тук не мога да не изкажа благодарности към много специалисти и работници, които се занимаваха с изграждането. На челно място сред тях са директорът инженер Симеон Влахев, инженер Олег Илиев и Йордан Китанов, стигнал до високото ръководство на НЕК, техниците и други специалисти Величко Илиев, Фьодор Иванов, Атанас Цветанов, Йордан Малчев, Кирил Петров, началниците на смени, братята Стоян и Атанас Ангелови, ръководещи производствените бригади „Никола Вапцаров” и „Яне Сандански”.
– Kак oсигурихте оборудването?
– Всичко беше на ниво. Електродъгови пещи се доставиха от Унгария, а за механичните дейности всичко нужно пък бе от тогавашния Съветски съюз.
– В какво се състоеше основното производство?
– От малки до многотонни изделия и почти всичко за родната енергетика, за ТЕЦ-вете, електропроводи и други дейности, свързани с енергетиката. Най-същественото бе производството на бегерни помпи и брони за ТЕЦ-ове. Предприятието доби значимост и авторитет не само в района, не само в Пиринско, но и в цяла Югозападна България. Ще си позволя да добавя, че то се превърна и в своеобразен училищен настойник. С цел създаване на собствени кадри бе разкрита специална паралелка с профил „Леярство” към Механотехникум „Методи Алексиев” в Благоевград. В Кресна пък към местното училище се откри нещо като ПУЦ /профилиран учебен център/, в който се обучаваха ученици от 9 и 10 клас.
– Докъде стигаше производството в добрите години?
– Ами да вземем примерно годината на промени – 1990. Завършихме я със 700-800 тона отливки във вид на най-различни изделия.
– Да те върна пак малко към „Енергоремонт” – Кресна. Какво се оказа то за теб?
– Повтори всичките ми училища, но по отношение на практиката. Това, че работата потръгна, ми повиши и личното самочувствие. Трудно ми беше, особено при строителството, а и при някои нови изделия, но никога не съм казвал „Ами”! Налагало се е да бъда и шофьор, и кранист, да товаря и разтоварвам изделия и материали на жп гарата, изпълнявал съм с кран монтажни работи. И не само това. Като пример ще посоча получаването на големия кран на предприятието. Получихме го в опаковки на части и, естествено, отговорността му не ме подмина.
– Леярството ли беше голямата дейност на предприятието?
– Да. И това беше нещо значимо. Едно градче като Кресна да се специализира в производството на изделия с леене на въглеродни стомани, легирани стомани, устойчив чугун, алуминиеви отливки си беше постижение.
– Докога беше директор на „Енергоремонт” – Кресна?
– До 1984 година бях заместник-директор и оттогава до 1994 години директор.
– И насетне?
– Насетне поработих в създадената от предприятието електрическа подстанция и там ме намери пенсионирането ми. Дойде ми времето на заслужен отдих.
– Доволен ли си от досегашния си живот?
– Разбира се. Това е шанс, късмет. И хубаво е, ако може да се използва най-пълноценно.
– Ти използва ли го?
– Така мисля. Все пак се помня като едно селско момче, което тръгва за първи път за София с дрешките си на гърба и една домашна черга, свита на суджук, намира си квартира и тръгва по житейския си път, за който вече говорихме. Лично аз приемам живота като борба, и то не само за оцеляване, но и за утвърждаване, за себедоказване, че те има.
– Занимавал си се с отговорни за обществото дейности. А някакви „признания”?
– Ами мисля, че няма човек, с когото да не си кажа „добър ден” при среща. А иначе ме удостоиха с Народен орден на труда, бил съм и съветник в Софийския областен народен съвет, когато Пиринският край беше към Софийска област. Нататък, ако зависи от мен, да съм жив и здрав, а и тези, които са край мен.
БОРИС САНДАНСКИ
