
Запринка Глушкова е учител с 24 години стаж зад катедрата. Има дъщеря и син, които вече са поели свой житейски и професионален път.
„Имах съдбата да се омъжа на абитуриентската си вечер и ако не бяха родителите ми да настояват да продължа образованието си, съпругът ми, който ме подкрепя винаги и във всичко, и семейството ми, едва ли сега щях да съм учител“, откровена бе носителката на приза „Любим учител 2017“ от конкурса на в. „Струма“.
„Родителите ни са отрудени хора, измъчени от много работа. Не са имали възможност да следват, сигурно затова много държаха ние да сме добре образовани. Баща ми, лека му пръст, беше майстор-строител, арматурист. Викаха му Архитекта и много често се допитваха до него, толкова е бил добър в занаята си. А майка ми работеше в завода, който днес е на фирма „Жоси“. Първото ми работно място беше в училището в село Ляски в началото на 1993 г. като учител по френски и руски език. Но най-емоционалните ми и силни спомени от началото на кариерата ми са от работата ми в училището в село Блатска. През 1996 г. взех шести клас и ги изведох до 8-ми. Няма да забравя първото ни коледно тържество. Дотогава в селото не са се организирали подобни събития и ние нямаше дори къде да го проведем. Някой се сети за стария киносалон, който беше мръсен и мрачен. Не се отказахме с децата, почистихме го и там беше първото ни културно мероприятие. И тогава получих един огромен букет от тях, който също няма как да забравя. Когато се местех в училището в Хаджидимово, бях много тъжна, беше ми много болно, че се разделям с учениците си и че ги „изпускам“. А то се оказа, че те всички също се записали в средното училище в Хаджидимово! Съдбата ни събра отново и бях много щастлива, преподавах им до завършване на средно образование и този случай съм го разказвала на учениците си след тях като пример за това, че никога не знаем какви изненади ни готви животът“, върна се в спомените си З. Глушкова. Така на церемонията по награждаване на призьорите на конкурса „Любим учител“ тя след 25 г. се срещна с преподавателя си в университета, сегашния зам. ректор по образователните дейности на ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград проф. д-р Антони Стоилов. Запринка Глушкова не пропусна възможността да благодари на него и на директорката на училището, в което преподава вече близо 20 години – Мариана Боянина, чиято ученичка от първите випуски е тазгодишната призьорка. Най-топлите думи З. Глушкова запази за родителите, колегите, бившите си ученици, близките и приятелите, които са я подкрепили в конкурса, и най-вече за настоящите си ученици. „Може би трябваше да започна от тях, защото тази награда е тяхна. Това не е моята награда, защото без тях аз съм нищо. Те са моето огледало. Те са моят начин да си сверявам часовника с новото време. Без истинска и всеотдайна обич към децата никой не може да бъде учител в най-дълбокия смисъл на това понятие“, откровена бе З. Глушкова. Тя призна, че с годините учениците се променят, но всяко време си има „дяволчетата“, които се опитват да хитруват и дори да злоупотребяват с доверието на учителите и съучениците си, но пък това не е нетипично за периода на съзряване и порастване. „Тази награда ме натовари с една огромна задача – да бъда много по-добра, за да помагам на учениците си да успяват и да завоюват повече призови места. Всъщност днес обучението е истинско предизвикателство, защото учениците ни са децата на инкубационните технологии. Това са децата на новото време, които много питат, които много търсят, които провокират и които споделят мнение. А това ни задължава да учим двойно повече, за да бъдем в крак с времето. Всеки ден се оглеждам в тях, защото те са и мои съдници. Те ме критикуват в определени моменти и аз го позволявам, защото съм сигурна, че всяка тяхна критика може да е градивна за мен. Начинът да успеем заедно е един – да проникнем в това, което те търсят, да го моделираме през своята призма на учители и да им го поднесем така, както е най-добре за тях като бъдещи управници на държавата ни“, откровена бе Запринка Глушкова.
По-малка-та й сестра Ангелина Воденичарова спечели второ място в тазгодишното, пето издание на конкурса „Любим учител“. Тя се дипломирала като учител преди доста години. Практикувала за кратко професията в селата Беслен и Теплен до 1997 г. Съдбата й я отвежда в Банско, където се омъжва. Тогава й се налага за дълго да забрави за специалността си в дипломата за висше образование заради липса на свободни работни места в системата на образованието. Връща се в професията си едва преди две години. Назначават я дори за класен ръководител на седмокласниците в основното училище в разложкото село Баня. Разделят се със сълзи и сега преподава в Професионалната лесотехническа гимназия в Банско. Има дъщеря деветокласничка, а синът й е ученик в 3 клас. „Работила съм в куриерска фирма, в търговски вериги, в музейния комплекс в Банско, в офиси…“, изброява годините на чакане на свободно място за литератор А. Воденичарова. Радостта си 8-годишният й син след награждаването изрази така: „Леля е на първо място, мама на второ, ако вуйчо участваше, щеше да е на трето!“. Само вуйчото обаче не е педагог.
– Не се ли страхувахте да се върнете към учителстването след толкова години прекъсване?
– Обичам си професията и съм страшно благодарна на директорите на училището в с. Баня и сега в Лесотехническата гимназия, че ми дадоха шанс и ми се довериха.
– Има ли разлика между учениците преди 20 г. и сега?
– Има. Сегашните са малко по-непокорни. Не използвах май точната дума, защото не търся покорство, а уважение. Беше ми трудничко да вляза в ритъм. Начинът на преподаване, на който са ме учили, когато съм завършила едно време, е коренно различен от този, който е сега. Най-важното в началото бе да покажа на учениците си, че уважението е двустранен процес.
– Нещо притесни ли Ви в първите дни при връщането Ви в училище?
– Не. Може би защото обичам децата. Може би това ми помага. Мисля, че важният момент беше, когато осъзнах, че аз се уморявам до последния час и трябваше да си задам въпроса: „Какво искаме от тези деца?!“. Тогава реших да ударя спирачка, да обмисля нещата и да се поставя на мястото на децата. Помогнаха ми и моите деца, защото и те са в ученическа възраст. Осъзнах, че сегашните деца са различни, уникални по свой начин, имат свой живот и свой начин на мислене, и колкото и да не ни се иска, трябва да се нагаждаме към тях. Не да ги караме те да се нагаждат към нас.
– Сигурно учениците са пробвали докъде ще им позволите волности, разкажете някоя случка.
– Опитвали са се да ме провокират, разбира се, и то по много начини. В час например едно дете непрекъснато пиеше фанта и всеки път носеше бутилка от 2 литра. Правя му забележка, че това не прилично – първо, заради липсата на уважение към по-възрастния, после – към учителя. А той ми отвръща: „Ама, госпожо, ще се дехидратирам“.
– И? Как успяхте да го накарате да не влиза с бутилката в час?
– Не знам. Може би спечелих уважението им. Първоначално не ме приемаха, защото бях нов учител. Но аз знам, че като кажа нещо, не трябва да отстъпвам. Първия път просто станах и взех фантата. Предупредих, че ще извикам родителите и ще го заведа в дирекцията, ако продължава. И постепенно спря. Бях приятно изненадана в края на учебната година, когато същият ученик ми каза: „Госпожо, Вие сте ми най-любимият учител“. Отвърнах му: „Еее, чак пък най…“. „Е, добре де, нека си помисля… третият любим учител“. Това е. Важното е да спечелиш уважението на учениците си, като им покажеш същото. Това, което се опитвам да ги накарам да разберат, е, че не искам да сме чужди, не сме врагове и аз не съм строгият учител пред дъската, а да сме приятели и никой от нас няма право да наруши неписания кодекс за взаимно уважение.
– А какво значи това на техния език?
– Значи да не пречат в часа – на първо място. Казвам им, че не очаквам от тях невъзможното и не е най-важното всичките да са отличници на всяка цена. От всяко дърво свирка не става, това го повтарям и на моите деца у дома.
– Учител сте по български език и литература, матуритетен предмет, справяте ли се с подготовката на учениците си?
– На малките матури със седмокласниците в с. Баня постигнахме много добри резултати. Много ми беше трудно, признавам, използвах нестандарнти методи, като се опитвах по метода на отхвърлянето да стигнат до правилния резултат. Не знам дали друг колега използва този начин, но при нас заработи. Учениците постигнаха много добри резултати, дори деца със слаби оценки по време на обучението се справиха доста добре и съм доволна. Сега в Лесотехническата на гимназия не преподавам на 12 клас, догодина ще видим. И аз се уча, да не говорим, че като не съм работила в системата толкова години, ми отнема наистина доста време да се подготвям за часовете. Учебниците са написани… да не се впускам в подробности, но оня ден подготвях урок за 8 клас от 3 учебника. За да мога да го направя по-лесно за учениците, защото и от трите учебника има какво да се вземе.
– А учениците как да се справят“
– Ами някой трябва да помисли за учебниците. Съвсем бегло е застъпен материалът за правопис, правоговор, пунктоация, граматика. Да се надяваме, че по новата учебна програма за 9 и 10 клас ще вмъкнат и уроци по български език, защото той липсва в гимназиалния курс и аз не смятам да го изолирам напълно. Тестовете, които ще пускам, ще включват и такива въпроси, за да подготвям учениците за матурите в 12 клас.
– Какво Ви е най-трудно след години откъсване от професията“
– Най-интересното е, че не ми е трудно. Беше ме страх в началото. Не знаех като застана пред децата, как ще потръгне, но то се получи. Човек върши най-добре това, което обича. Иначе може да работи много неща.
– Явно наградата Ви е знак, че се справяте добре…
– Искрено се надявам да е така. Но все пак оценката от конкурса е комплексна и есето има 50% тежест в крайния резултат. Със сигурност знам, че много дечица от с. Баня са гласували за мен. Дали защото са първият ми клас и моето ново начало, те са моят много скъп клас.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА