Светият синод на Българската православна църква преди два дни взе решение да се открие процедура за канонизирането на убития в петричкото село Коларово Неврокопски митрополит Борис. Новината за канонизацията огласи за пръв път преди седмица настоящият Неврокопски митрополит Серафим на среща с миряни в Благоевград. Той обяви, че в края на 2015 г. Неврокопският епархийски съвет е взел решение да излезе с предложение до Светия синод на Българската православна църква (БПЦ) с молба да благослови стартиране на акция за подробно изучаване живота и делото на Неврокопски митрополит Борис с оглед възможна канонизация. Стартирането на процедурата е свързано с наближаващата 70-а годишнина от мъченическата гибел на митрополита (8 ноември 1948 г.).
Комисия, съставена с изричното благословение на Негово Светейшество патриарх Неофит, трябва да анализира наличните документи, свидетелства, разкази и спомени за богоугодната и святоотеческа дейност на митрополит Борис.
Но кой е митрополит Борис? Идва на грешния свят със светско име Вангел Разумов. Едва ли е случайност фамилното име, доколкото не страстите, а разумът предопределя деянията на посветените на Бога. Нерядко името е огледало на душата човешка и белег за нейните деяния.
Бъдещият митрополит е роден в с. Гавято, Ресенско, Вардарска Македония, на
8 НОЕМВРИ (ДИМИТРОВДЕН) 1888.
Това е по стария календар. Днес Димитровден се чества на 26 октомври. Рождената дата на Вангел е първо знамение на съдбата му. Знамение неслучайно: 8 ноември е свързан със Светия великомъченик Димитрий Солунски, особено почитан в Македония.
Второто знамение в живота на бъдещия архиерей е свързано с неговия баща, загинал като четник в Илинденското въстание. През есента на 1903 г. той загива с 86 другари от четата на Георги Сугарев. Родното село е опожарено, жителите му избити. Тогава Вангел е на 15 години. Гибелта на бащата предопределя революционния дух на бъдещия духовник. Въпреки че църквата, заради космополитния характер на християнството, не одобрява връзката с националноосвободителното движение, при бъдещия митрополит става обратно: запазва и задълбочава връзките с македонското революционно движение. Че паметта за бащата революционер не умира в сърцето на архиерея, доказват дискретните му връзки с ВМРО. Залага авторитета си и спасява от смърт 13 ученици от Неврокопската гимназия, членове на Младежката организация на ВМРО, като в писмо до цар Борис III стопира смъртните присъди.
Третото знамение в живота на митрополит Борис е свързано с
РОЛЯТА НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ В СЪДБАТА МУ.
През 1904 г. Вангел, завършил Мъжката гимназия в Одрин с отличие, привлича вниманието на екзарха. Отпусната е стипендия за Цариградската духовна семинария, която завършва с отличие през 1910 г.
Ето какво пише в „Ранни спомени“ Симеон Радев, автор на „Строителите на съвременна България“:
„Покойният Неврокопски митрополит Борис ми е разказвал, че, ученик в семинарията в Цариград, през летните ваканции бил викан при него на остров Принкипо“. Именно тогава, 1910 г., той е подстриган за монах.
През 1915 г. йеродякон Борис завършва Богословски факултет в Черновиц (Австрия). Учителства в Бачковското свещеническо училище и в Пловдивската духовна семинария. Там съдбата го свързва с Пловдивския митрополит Максим. С него е свързано четвъртото знамение на съдбата: на 25 ноември 1917 г. приема йеромонашески сан,
РЪКОПОЛОЖЕН ОТ СПОДВИЖНИКА НА АПОСТОЛА,
Максим, митрополит Скопски (1892-1895) и Пловдивски (1906-1938). През 1871 г. като йеродякон Максим се запознава с Левски, става член на Троянския революционен комитет и един от ръководителите на втората тайна (паралелна) комитетска мрежа, изграждана от дякон Игнатий по църкви и манастири. Да напомним: от 1913 до 1928 г. митрополит Максим е и зам. председател на Светия синод.
Св. синод възлага на йеромонах Борис да обгрижва българската колония в Будапеща. В Унгария е 5 години (1917-1922 г.). Ръководи изграждането на църквата „Св. св. Кирил и Методий“. На 22.12.1922 г. вече е архимандрит. От 15.12.1923 г. до 1.09.1924 г. е протосингел на Софийска митрополия. От 1924 до 1926 г. едновременно оглавява културно-просветния отдел при Св. синод и е предстоятел на ставропигиалния (пряко подчинен на Св. синод) храм „Александър Невски“ в София.
На 14.12.1930 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ наместник-председателят на Св. синод, Видинският митрополит Неофит, ведно със синодалните архиереи ръкополага арх. Борис в епископски сан с името Стобийски (На името на античния град Стоби, на 10 км от Градско, югоизточно от Велес. В 325 г. става епископски център, от 5-и век е столица на римската провинция Macedonia Secunda, древнохристиянска епархия, подведомствена на Охридската архиепископия).
Високата начетеност и култура не остават незабелязани. Пет години (1926-1931) е ректор на Софийска духовна семинария. Тогава публикува знаменитата брошура „Кризата в нашето училище“ (1928 г.), която би трябвало да е настолна на всеки министър на образованието, вместо да имитира реформи, съсипващи образованието. През 1934 г. публикува под псевдонима Ивайло Орлин стихосбирката „Полети“, с великолепни духовни стихове. Има необяснима мистична връзка между него и Рилския пустинник Св. Иван Рилски. Вдъхновена любов към основателя на Светата Рилска обител струи от акатиста (песнопение), написан в стихове и одобрен за богослужебна употреба от Св. синод.
От 23.11.1931 до 17.03.1935 година епископ Борис Стобийски е главен секретар на Светия синод. Иде ред на петото знамение. От макроцърковна гледна точка то е дело на делата му. Играе
КЛЮЧОВА РОЛЯ ЗА СНЕМАНЕ НА СХИЗМАТА,
наложена от Вселенската патриаршия на БПЦ. Гърците не признават автокефалността й, след като през 1870 г. султанът издава ферман, учредяващ Българска екзархия. Водещата роля на митрополит Борис не е случайна. Той е ерудит № 1 в БПЦ. Владее 13 езика: старогръцки, латински, църковнославянски, новогръцки, руски, гръцки, немски, френски, английски, италиански, турски, румънски и унгарски. Блестящ дипломат, с изискани маниери, подобаващо на истински архиерей. Изумява приятели и опоненти с енциклопедични познания не само в духовната област. Притежава рядко за архиерей качество – принципна борбеност. От малцината архиереи, известен като открит, непримирим борец против атеизма и бездуховността, срещу корупцията и либералната безгръбначност на снобската лъжеинтелигенция.
Преговорите за вдигане на схизмата са продължителни и уморителни. През 1932 г. като главен секретар на Светия синод стартира тази историческа мисия. Посещава Ерусалим. Там се среща с Птолемаидския митрополит Келадион, посредник в преговорите с неотстъпчивите гърци. В края на 1944 г., придружен от Величкия епископ Андрей, преговорите с Вселенския патриарх Вениамин са възобновени в Истанбул. На 22.02.1945 г. с протокол патриаршеският синод най-сетне скланя да вдигне схизмата, тегнеща 73 години над БПС (наложена 1872 г.). Провежда се историческа литургия във Фенер: „Тържествената и историческа църковна литургия бе отслужена от Халкидическия митрополит Максимос в съслужение с нарочно изпратените от България за водене на преговорите Техни Високопреосвещенства Борис Неврокопски, Софроний Търновски, епископ Андрей, както и на всички гръцки владици в Цариград“ („Църковен вестник“, бр. 9-11, София, 2.03.1945 г.).
Но най-стойностното дело на живота е дейността като Неврокопски митрополит, избран единодушно на 24 март 1935 г. както от Светия синод, така и от миряните. При избирането митр. Борис получава множество телеграми: от интелектуалци, общественици, учители, обикновени миряни. И от цар Борис „““. Във височайшата телеграма четем: „Със задоволство научих от Св. синод на Българската църква за избирането и прогласяването на Ваше Високопреосвещенство за митрополит на овдовялата Неврокопска епархия и бързам да Ви изкажа моите задушевни честитки. Молитствувам Всеподателя Бога да Ви укрепи в новия кириаршески сан, като Ви дарува здраве и дълголетие и благославя всички Ваши благи начинания за слава на родната ни църква и за доброто на паството от благодарованата Ви епархия. Царят“.
Преди да встъпи на митрополитския пост, Борис прави знаково посещение в Рилския манастир. Случайно? През Средновековието и Възраждането Светата Рилска обител е смятана за духовен интегрален център на македонските българи. Към Северна Македония спадали и селищата в Дупнишко и Кюстендилско (Виж книгата на академик Йордан Иванов. „Северна Македония“, София, 1906 г.). След като се покланя и целува светата ръка на Иван Рилски в мощехранителницата, новоизбраният митрополит се отправя към бъдещата си епархия. Навсякъде по пътя е посрещан възторжено от народа: Кочериново – Бараково – Горна Джумая – Симитли – Градево – Разлог – Банско – Добринище до престолнината в Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Неврокопчани въодушевено го посрещат с „Добре дошъл, Владико светий!“.
Първото, което прави след встъпването си в длъжност, е Окръжно писмо до свещениците в епархията, в което определя 10 основни длъжности на свещеника, за да бъде наистина духовен наставник на миряните, а не търтей-расоносец. За него се знаело, че не приема никакви подаръци, дори наглед най-невинни.
През 1942 г., след освобождението на Вардарска и Егейска Македония, към епархията са присъединени нови три духовни околии: Зърневската, Царевоселската и Беровската. Към Светиврачката духовна околия е причислена и Демирхисарската административна околия, към Петричката – Струмишката. Там са изпратени български свещенослужители и възстановени 40 изоставени църковни храма.
Отчитайки промяната в административното устройство на областта, митрополит Борис премества митрополитския център от Неврокоп в новия областен център Горна Джумая. Така, според него, по-ефективно се управлява епархията. Отчита нуждата от нормална логистика, изразена в прякото взаимодействие с държавната и местни власти, с разнообразни институции, локализирани в областния център. Не без значение е и фактът, че в Горна Джумая от 1920 г. е преместената от Петрич бивша Солунска гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, любимо чадо на Българската екзархия и нейния духовен пастир Екзарх Йосиф I.
Тогава, по инициатива на дядо Борис, в новия административен център на Неврокопска епархия е изграден новият митрополитски дом, построен в старобългарски архитектурен стил. Мястото е старо турско гробище, наречено Змиярника, което след облагородяване и засаждане с декоративни и плодни дръвчета се превръща в своеобразни „бели дробове“ на града. Планира да построи архиерейски наместнически църковни домове в Свети Врач (днес Сандански), Разлог и Петрич, но доживява построен само този в Свети Врач.
9 септември 1944 г. преобръща църковния живот. Сблъсъкът с „народната власт“ е неизбежен. Първият конфликт е относно насилствената македонизация на населението в Пиринско. Митрополитът е укоряван, задето нарича своите пасоми българи, а не македонци.
Конфронтацията се изостря през 1948 г. На 29 септ. митрополит Борис изпраща до Св. синод писмо с протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия. На доверени люде казва, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, като запознава миряни и духовници с неизвестни за тях факти за сталинските репресии срещу руски духовници. А те питат: „Как от Русия, та нали от там идваше мирото, от Русия идваха богослужебните книги, от Русия идваше църковната утвар?“. Митрополитът отговаря: „Тази Русия вече не съществува“. И добавя: „Така е, но тежко на един народ, който е приел Христовите светини и не е могъл да ги опази. И ако този народ не се покае, тежко му на тоя народ!“.
Последиците не закъсняват. Окръжният комитет на партията го обявява за враг № 1 на „народната власт“. През 1948 г. в „Работническо дело“ излиза статия срещу него, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква“.
В ПОЛЕДЕЙСТВИЕТО НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Лято-есен 1948 г. стартира клеветническа кампания срещу архиерея, инициирана в местния печат. Кулминацията е клеветническо „Изложение до др. Георги Димитров“ и искане Дирекцията по вероизповеданията да извика митрополита да даде обяснение за „противонародната си“ дейност.
Обект е на Държавна сигурност (ДС) по-отрано. Странен факт! „В сравнение с досиетата на другите архиереи от този период – отбелязва Момчил Методиев – разработката срещу митрополит Борис е изключително кратка: състои се само от 90 листа, от които повече от една трета данни, събирани за него преди 1944 г.“.
Това обстоятелство е верен белег, че през годините досието e било прочиствано на порции. Личи от кратка бележка, намерена в него с дата 17 април 1962 г.: „Подписаният капитан Васил Йорданов Рашков, съгласно заповед на министъра, прегледах делото и не намерих данни за унищожение“.
Делото, както отбелязва М. Методиев, „не съдържа категорични доказателства за съучастие на държавата в убийството на митрополита, но в него има съмнителни детайли, които засилват подозренията“.
На 11 окт. 1946 г. с радиограма началник отдел А на ДС Ст. Ганчев иска от местните поделения да предоставят базисни данни за митрополита. Лаконичен отговор: митрополит Борис е „реакционен духовник“, насърчаващ развитието на „реакционните свещеници“ и не се доверява на „прогресивните“ (разбирай: вербувани и внедрени).
Следващата 1947 г. бележи нов кръг в репресивната спирала. На 8 дек. в ДС – Горна Джумая се получава телеграма от инспектор в „Секция първа“. Заплашителният тон подсказва за получена свише нова инструкция: „Документирайте до 15 т.м. със свидетелски показания противонародните изказвания на митр. Борис при посещението му в село (не се чете) от околията ви“. Циркулярната телеграма е изпратена и до други околийски поделения на ДС в Горноджумайска област.
В какво е отликата между разработката на митрополит Борис от тези на другите архиереи? В това, че горецитираният документ е иницииран от София, а не от местните структури на ДС. Очевидно на митр. Борис се гледа като на ключова личност, срещу която се подготвят специални форсмажорни (спешни) мерки.
На 26 ян. 1948 г. в ДС – София се получава информация за проповед на митрополита. Следните думи се сочат за крамолни, доказващи реакционни подбуди: „Който е против Бог, е със Сатаната. Ако една държава не намира опора в Бога и народа, тя рано или късно ще загине“.
На 14 юни 1948 г. Костадин Кюлюмов, родом от с. Гайтаниново, Неврокопско, главоломно издигнал се в ДС – София, изпраща телеграма до бюрото на ДС – Неврокоп (днес Гоце Делчев). Изисква подробни сведения за изказванията на митрополита на свещеническа конференция. Същите указания получава и ДС – Благоевград. В досието на митрополита липсват данни как е изпълнена заповедта. Бившият шеф на Шесто управление, през 60-70-те години подвизаващ се като „съавтор“ на киносценарии и автор на второкачествени историко-патриотични романи, се е постарал овреме да ги прочисти.
Несъмнено от ЦК е получена заповед за ликвидация на митрополита. Той е далеч по-опасен от екзарх Стефан. Последният е принуден да подаде оставка на 6 септ. 1948 и интерниран в с. Баня, Карловско (до смъртта, 1957 г.). Митрополит Борис се извисявал над всички архиереи по начетеност, принципност и борбеност. Затова по заповед на Политбюро на ЦК на БРП /к/ ДС подхожда внимателно в режисурата на атентата. А „човешкият материал“ отдавна бил налице. Едва ли има по-подходящ убиец от алкохолен дегенерат, бивш свещеник, разпопен преди 1944 г. Същият след 9 септ. става доносник на ДС. Неспасяем пияница, езикът му го издава: открито се хвали с това. На няколко пъти се налага да го „вразумяват“. „Обектът“ е Илия Стаменов от с. Хърсово, Светиврачко. Разпопен през 1934 г. при предишния владика Макарий за кражба на църковно имущество и ракия, за лъжесвидетелстване и незаконно носене на оръжие. Разпопеният се жалвал пред Св. синод и така чак до 1942 г., когато митрополит Борис успял окончателно да го изхвърли от църквата.
„От този момент – четем в досието – той постоянно се захвалвал пред наши другари (разбирай: членове на БКП), а и много съселяни, че щел да убие митр. Борис, ще дошло ден, той щял да му отмъсти“.
За да не остане и грам съмнение за политическо убийство, в досието са запазени материали, „доказващи“, че убиецът, като член на Ванче-Михайловата ВМРО, участвал в потушаването на Септемврийското въстание 1923 г. в Пиринско, че „посрещнал радушно“ идването на германските войски в България в 1941 г. Преднамерени измислици.
След края на разследването на убийството на митрополит Борис инспектор К. Кюлюмов от Секция първа на ДС – София изисква от околийските поделения на ДС всички материали за архиерея, съхранявани при тях, да бъдат пратени в Централния архив на ДС в София. За надлежно сортиране и поетапно (навременно) унищожение.
Целта и смисълът на запазените в досието материали е „логично“ да потвърдят версията за личен (криминален) мотив на убийството. Има обаче странен факт, доказващ неизпипаност на дезинформационната операция. Липсва най-важното: протокол от разпита на убиеца, собственоръчни показания и други подробности. Косвено потвърждение за политическо убийство, режисирано и представено пред съда като „криминално“.
В досиетата на другите архиереи липсват реакции по повод убийството на митрополит Борис. Обяснява се с ефекта на шока, принудил архиереите уплашено да „стискат зъби“. Единствено изключение е донесение от 29 окт. 1976 г. с думи на Левкийски епископ Партений: „Убиха го агентите на Димитров в 1948 г. на едно служение в Петрич, понеже дядо Борис се бореше за голяма България. Беше голям противник на скопските ръководители. Знаете ли какво значи да имахме него, представител на черквата по тия (македонски) краища, за които сме вечно мечтали. Дядо Борис беше човек с рядка култура“.
Да се смята обаче, че отпорът на македонизацията, който дава митрополит Борис, е главен аргумент за ликвидирането му, е пресилено. По онова време „бракът по сметка“ между Сталин и Тито е разтрогнат. На Южнославянската федерация между Титова Югославия и Димитровска България е сложен кръст.
Но има резон в твърдението на М. Методиев, че убийството е извършено в „драматичен исторически момент на настъпление на държавата срещу църквата“, че неслучайно „се случва“ в Неврокопска епархия. Която „като гранична, в нейното управление се намесват различни фактори, не на последно място тази епархия има отношение и към българската диаспора в САЩ и Австралия“.
Колко значима е била Неврокопска епархия в контекста на противоречивата политика на БКП, разпъвана ония години между генералисимус Сталин и маршал Тито, говори фактът, че цели 4 години след гибелта на митрополит Борис престолът на Неврокопска епархия е вакантен. Това подсказва колко трудно било решението в София кой да го заеме. В крайна сметка побеждава „човекът“ на вътрешния министър Антон Югов. На 3 август 1952 г. владика става Пимен, в светския живот Деян Неделчев Енев. Вербуван сътрудник на ДС с кодово име „Патриарх“. Псевдонимът крие историческа ирония. 44 години по-късно (1996 г.), поблазнен от власт, разколникът Пимен е обявен за алтернативен (неканоничен) „патриарх“. За сетен път доказвайки, че последната страст, от която старостта се отказва, е страстта за власт.
СМЪТНО ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ГИБЕЛ
В края на окт. 1948 г. Йордан, брат на митрополит Борис, го възпира от посещение в южните краища на епархията.
Имал сигнали, че се готви нещо… Отговорът“ „Ти да не искаш да ми попречиш да стана мъченик“ Ами ако аз сам желая това“!“.
На 1 ноем. (стар стил) е на празника на Рилския манастир. Служи и се прощава с братята. На тръгване на няколко пъти слиза от колата, за да съзре отдалеч Светата обител, сякаш се сбогува…
Ден преди гибелта доверява на близките: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър“ в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край“.
Шесто знамение в съдбата на архиерея. Предпоследно…
На 8 ноември, Димитровден, в деня, когато се е родил и навършва точно 60 години, митрополит Борис отслужва празнична литургия в с. Коларово. Последна проповед в живота. Предусеща се в минорните слова: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!“.
След литургията, благославяйки празничната трапеза на коларовчани, още преди да вкуси от „Хляба и Виното Христово“, е повикан от низвергнатия Илия Стаменов. Двамата разменят реплики. Внезапно пред многолюдието дегенератът вади пистолет и изстрелва пет куршума в архиерея. Пред дулото на смъртта митрополит Борис изрича: „Недей! Вършиш голям грях!“.
Убиецът е осъден на 7 години затвор, от които 3 излежава на лек режим (отглежда лозя). Но съвестта проговаря. Животът му свършва в лудница. Разкъсван от жестоки угризения, неуморно повтаря: „Аз го убих, аз го убих…“.
„В историята на Българската православна църква – отбелязва Яна Милчева в книгата „Път към Голгота“ – няма случай на такова мерзко убийство: българин да убие свой владика. Осиротява многочисленото му паство в най-тежкия момент, овдовява Неврокопската епархия“.
Сбъдва се седмото знамение в съдбата на митрополит Борис. Знамение последно, завършило с
ТЛЕННА СМЪРТ В НЕТЛЕННО МЯСТО,
през най-трагичната в историята на Българската православна църква 1948 година. Убийството на най-ерудирания и авторитетен архиерей на Българската православна църква става два месеца и два дена след принудителната оставка на екзарх Стефан. Острието на удара поразява най-просветения и най-смел противник на „народната власт“.
На 22 ноем. 1948 г. „Църковен вестник“ излиза в траурен вид. „Хиляди поклонници се стичат да отдадат последна почит на новопредставилия се пред Бога архиерей и верен Христов следовник. Цели два дни те (християните от Коларово) не се отделяха от селската църква, дето лежаха тленните останки на скъпия покойник, който бе посетил селото им, за да им даде своето благословение и последен отечески завет. Изплели бяха венци и гирлянди от пъстри есенни цветя и бяха с тях обкръжили пронизаното от зловещите куршуми тяло, сякаш бяха изплели смъртен ковчег от живи цветя…“.
Ковчегът поема към Петрич, положен в църквата „Св. Богородица“. Там Пловдивският митрополит Кирил (бъдещ патриарх) извършва заупокойната св. литургия. До градския площад е образувано траурно шествие, а ковчегът е носен на ръце. Следваща спирка – Св. Врач, след което ковчегът заминава за Горна Джумая. На следващия ден Пловдивският митрополит Кирил в съслужение със свещеници извършва опелото на Неврокопски митрополит Борис. „С ниско сведени глави, със сърца, натежали от претежка печал, всички се упътиха към пресния гроб в преддверието на църквата. Архиереи, свещеници и миряни носеха ковчега: не бе ли това символ, че цялата църква е единна в обичта си към любимия владика““ (Църковен вестник, брой 37-38, 1948 г.).
Именно тогава, при опелото в храма „Въведение Богородично“, наместник-председателят на Св. синод, Русенският митрополит Михаил, в надгробното слово нарича митрополит Борис „Съвестта на Българската православна църква“.
Животът на митрополит Борис е покосен на 8 ноември – Димитровден. Според народните представи с Димитровден почва зимата. Св. Димитър се свързва със света на мъртвите, но и с безсмъртието. Затова около празника е една от най-големите задушници. В политически смисъл денят също е знаков: именно след 1948 г. почва системното преследване на църквата и нейните служители. Повратът във времето (от есен към зима) съвпада, както отбелязва М. Момчилов, с „повратния момент в отношенията между църква и държава“. Момент, белязан с кръвта на народния духовен водач.
С МАТЕМАТИЧЕСКА ТОЧНОСТ СЪДБАТА ЧЕРТАЕ
живота на богоизбраните люде. Роден на 8 ноември 1888 г., на Димитровден, за да склопи очи на същия 8 ноември точно след 60 години. Затворен е кръгът на съдбата при освещаване на черквата „Св. Димитър“ в Коларово, Петричко. Архангел Михаил повежда душата на митрополит Борис на небето. Защо точно Той“ Ако по стария календар, 8 ноември е Денят на Св. Димитър Солунски, по нов стил същият 8 ноември е Денят на Арх. Михаил, архистратиг, вожд на небесните сили и борец против духовете на злото. Изобразен с копие в десница, възседнал бял кон, тъпчещ с копитата дявола. Тъй както и митрополит Борис, закърмен с духа на Доброто и с революционен дух на непримиримост срещу Злото, воюва до сетен дъх срещу тъмните сили. Знаците, които бележат Живота и Смъртта на тази блаженопочивша личност, за сетен път доказват правомерността на решението за откриване процедура по канонизиране на митрополит Борис.
Венец на неговата съдба са 6 стиха от последното, 76-то стихотворение, обобщаващи светия му живот:
„Моята любов – ангелски покров.
Моята надежда – девствена одежда.
Моите мечти – грейнали звезди.
Моите желания – пламнали страдания.
Мойта ранна връст – мъченически кръст.
Моят път в живота – пътят към
Голгота“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
