81-г. Сп. Попов от с. Гостун, комбайнер, геолог, репортер и писател: Съдбата ме е орисала да се родя в къща, около която живееха 12 столетници, 60 човека от Пирин и Родопите са ми разказвали лични спомени от Илинденското въстание

Винаги са ме поразявали столетниците – всеки поотделно и всичките заедно. Като феномени на живота. С годините се убедих, че словото им е нужно и днес, и утре, и за науката, и за литературата, и за наследниците, и за българския дух, и за националното ни самочувствие, което най-често слиза под нормалната черта”, така започва предговорът на най-новата книга на писателя Спас Христов Попов от село Гостун, община Банско. “Закъснелите за рая” е четиво, побрало в себе си истории от цял един век, записани и съхранени от писателя, за да останат за поколенията, да се помнят и знаят. Истории, разказани от живия извор – столетници от Пирин и Родопите, хора, преживели робството и историческите събития в борбите за освобождението ни от турско робство, всеки от тях със своята съдба, със своята история, с нелекия си живот, живян достойно и почтено. “Феномени на живота” – така ги нарича авторът, всеки с дълбоко развито чувство за хумор и необикновен бодър дух, което е най-яркият белег на жизнеността им.
Да игнорира злобните хора, това авторът Спас Христов Попов е научил от “своите” столетници. Роден е на 07.06.1937 година в село Гостун и израснал край столетници. Те са най-ярките спомени от детството му – живият мост към мъртвия за всички деветнадесети век, както той сам ги нарича. Работил като репортер, Спас Попов е отдал голяма част от живота си да търси столетници и да съхрани чрез словото им нелекия живот на дедите ни. Той е един от малкото хора в България, имал уникалния шанс съдбата да го срещне с най-възрастния мъж на планетата Махмуд Айвазов, живял до 168 години – жив свидетел на цял век и половина.
През живота си Спас Попов e работил във всички сфери на икономиката, преминал през много перипетии, но с постоянство, талант и упоритост успява, става кореспондент. Работи в няколко големи български печатни медии. Завършва в Москва писателски институт “Максим Горки” – единственото учебно заведение за писатели в света. Печели редица конкурси и пътува много. При пътуванията си там се среща и със звездата на книгата си – 127-годишната Зибейда Шейдаева, която оставя дълбока следа у него за цял живот. Емблематични са и срещите му с най-великите български ясновидки и феномени – баба Ванга, за която има издадена книга, и Слава Севрюкова, чиито пророчества излизат извън човешките представи и логика.

– Г-н Попов, Вашият живот не е бил лек, но в същото време е много пъстър. Разкажете малко за себе си?
– Израснал съм в село Гостун, община Банско. Още като дете ме привличаше всичко в Гостун, което е необичайно. На 15 години отидоха трима младежи от селото в Димитровград да работят като бригадири и когато се върнаха, разказаха невероятни за нашите представи неща. Като завърших прогимназия, отидох в Банско, в Горския техникум. Отидох със собствени средства и ги свърших за 15 дни. Прибрах се и баща ми ме отряза, не ми даде пари да продължа да уча, защото нямахме. На следващата година заминах за Димитровград. Работих там две бригадирски смени, но бях малолетен и нямах паспорт. Можех да работя две седмици до месец, но не повече и, естествено, като минаха на проверка, ме изгониха. Никой не ми даваше работа и тогава заминах за Нова Загора. Там попаднах в първото държавно земеделско стопанство в България. Записах се на курс за помощник-тракторист и комбайнер. Случи се така, че внесоха нов комбайн от Русия и след като го пригодихме за работа, с колегите ми успяхме да ожънем 5100 дка зърнени култури, или 1200 тона, хляба за 15 000 души, и спечелихме второ място в България. Платиха ни по 5000 лева и с тези пари отидох в Пазарджик в текстилен техникум, където се записах предачество. Същевременно посещавах литературен кръжок “Алеко Константинов”. Тогава от местната редакция обявиха един конкурс и успях да спечеля първото място. После обявиха конкурс за млади сътрудници, който също спечелих, и ме назначиха на работа като кореспондент за шест месеца. Същевременно завърших техникума с отличие и се класирах да продължа образованието си държавно, но ми скриха документите и не отидох. Животът ме отведе в Смолян, където работих в геоложка бригада. След това влязох в казарма и след нея се върнах в Родопите, но вече като кореспондент на миньорския вестник “Рудничар”. И ме назначиха като окръжен кореспондент. Покривах пет окръга и получих пълна свобода на работа. Заплатата ми за онова време никак не беше малка – 200 лева и кочан командировки. Можех да отида където искам и да пътувам колкото си искам. Три години работих там, след което заминах за “Кремиковци”, където ме назначиха като монтажник. Там се запознах със Станко Тодоров – кореспондент на младежки вестник “Кремиковци”. След това работих две години като управител на хижа “Еделвайс” на Витоша, после постъпих в благоевградския вестник “Пиринско дело”. Там ме натовариха с девет сектора, но стана така, че излезе нов закон, че всички журналисти трябва да са с висше образование, а аз нямах, но пък имах предимство пред останалите – вече имах издадени 4 книги и докато работех там, издадох и първата художествена книга в България за граничарите – “Гранична зона”. Книгата стана хит – продаде се само за една седмица, а за една седмица се публикува във всички централни вестници. Получих 16 рецензии и икономическа премия за бърза продажба на книга. Притискаха ме обаче, че нямам висше образование, и така заминах за Москва да уча в писателски институт “Максим Горки” – единственото учебно заведение за писатели в света. В него се влизаше единствено след препоръка от Съюза на писателите, както и три организации или издателства, и поне една издадена книга. Там пътувах много. Спечелих първа награда от конкурси на тема за българо-руската дружба и така спечелих пътуване из Русия. Три пъти обходих Дон и Днепър, от изворите до устието.

– Първата Ви книга за столетниците излезе, представянето е направено в София и след него Вие сте имали интересно посещение. Лично главният прокурор Сотир Цацаров е поискал автограф от Вас, разкажете за това?
– То е нещо, което мен много ме зарадва. Един прокурор от Главна прокуратура взел книгата и я прочел, впечатлила го и отишъл с нея право при главния прокурор Сотир Цацаров да му се похвали каква книга е прочел. Главният прокурор я взел, попрелистил я и му казал: “Утре зарязваш всякаква работа и право при автора да вземеш автограф за мен”, и прокурорът дойде в Гостун.
– Какво му написахте в книгата?
– Написах: “На главния прокурор Сотир Цацаров. Г-н Сотир Цацаров, надявам се, че няма да позволите нито един столетник да влезе в затвора”. И когато прочете автографа, прокурорът вика: “Ако паднете да ви съдят, обадете се на Сотир Цацаров, той е много доволен от автографа и няма да допусне да ви осъдят”.
– “Закъснелите за рая” – това е заглавието на последната Ви книга, защо точно това заглавие избрахте и какво Ви провокира да напишете книгата?

– Съдбата ме е орисала да се родя в къща, около която имаше 12 столетници. Имах намерение да напиша два романа за столетници до края на века, защото всички мои столетници имаха памет от Илинденското въстание до края на века. Срещал съм се с 60 столетници от Родопите и Пирин. Всичките записи са автентични и мислех да ги обединя, понеже от тях познавам 4-ма души, живели по 115 години. Един столетник разказва от Илинденското въстание до 2000 година какво е преживял. Първоначалната ми идея беше да ги разделя на два романа – за столетниците мъже и столетниците жени. Първата мислех да озаглавя “Петелът пее на стобора”, защото всеки столетник е бил някакъв петел, който е събуждал другите, а другата за жените – “Жътвено време” – да опиша каква е тяхната жътва като жени, как децата са жътвата на една майка и какво е преживяла една майка столетничка. Такава жена е отгледала 4 поколения. Няма жена столетничка, отгледала по-малко деца и внуци, от 30 до 80. В Кавказ срещнах една столетничка на 128 години и имаше 60 внуци. Отказах се от два романа, защото те искат поне 7-8 години работа, и подбрах малко от жените и повече от мъжете. Подбрах столетниците, които да направят един букет и да дават представа за българските столетници от Родопите и Пирин.
– Шестима души от Пиринско са намерили място в първата Ви книга, какво най-много Ви е впечатлило от срещите Ви с тях?

– Всяка от тях е интересна сама по себе си. Нека започна с дядото на сестри Бисерови – Димитър Попстаматов. Понеже трябва да има един стълб, първият е той, него избрах за стълб в книгата си. Пиринското въстание в село Пирин е един месец след Илинденското и за там не е писано нищо досега. Водачът на въстанието е убит и неговият голям син, докато работех в “Пиринско дело”, ми донесе едни спомени, които искаше да дам на Николай Хайтов, с когото бяхме приятели. Той обаче ги отхвърли, не прояви интерес, не му се занимаваше. Човекът ги остави на мен, прегледах ги и ми се видяха интригуващи. По-късно намерих по-малкия му брат Димитър Попстаматов, който е столетник, и той ми разказа всички събития с много живот. Първата повест е за него. Той живееше в Левуново и казва: “Аз никога през живота си не съм имал началник над главата си, никога не съм се събуждал с часовник”. Срещата ми с него, а и с всеки друг столетник беше много емоционална. Отивам в Левуново, влизам в дома му – хубав дом, посреща ме и аз му казвам, че съм там, за да ми разкаже за своя живот. Беше на 103 години и от вълнение се разтрепери и казва: “Най-после един човек да се сети за мен”. Взе една дамаджана и каза: “Тази е пълна с вино – пиене имаме, тези чували са пълни с фъстъци – мезе имаме, но най-напред да свършим работа”. Включих диктофона и това, което ме изуми, беше, че шест часа говори, без да спре. Мисълта му се лееше като музика.
Другата ми столетничка е Елена Барякова от Банско, също на 103 години. Какво ме впечатли най-напред? Отивам в Банско, без да знае, намирам я вкъщи и понеже при срещите ми със столетници в Кавказ ми се караха, че ги наричам “бабо”, влизам и се обръщам към нея с “лельо”. Казах й, че искам да ми разкаже нещо за живота си, а тя се обърна и ми вика: “Ееех, животът и вятърът издухаха много от мен, но все пак остана нещо, колкото на една 20-годишна мома”. Това ме изуми – на 103 години тя има самочувствие на 20-годишна мома и може да разсъждава. Разговаряхме три часа, а тя изпи три кафета и когато я попитах не се ли измори, тя ми отговори: “Та това работа ли е да приказваш, та аз се грижа сама за една градина от два декара, приказките ли ще ме изморят?”. Сама се грижеше за градина от два декара…
Другата ми столетничка е от Симитли – леля Райна. Отивайки в дома й, я сварвам да копае градината и когато я попитах има ли време да поговорим и да разкаже за живота си (защото виждах, че работи в градината), тя се обърна и ми каза: “Каква градина, бе? 101 години никой не се сети за мен нещо да пита, дали съм жива и здрава поне, и когато някой се интересува, аз ще копая в градината. Тя може да почака до утре”, и хвърли мотиката. Влязохме вътре и извади една туба. Попита ме дали съм винар или ракиджия. Казах й, че пия ракия. Тогава извади една зелка, даде ми я и каза: “Оправяй се, аз съм винарка и ракия не пия, но повече от две чаши вино никога не съм пила”. Изсипа от едно чувалче в една тепсия фъстъци, сложи ги във фурната и седна. Казах й да започне с онзи момент от живота си, който никога няма да забрави, и тя започна: “Бях на 15 години, започвах 16-ата. Дойдоха една вечер осем души ергени, откраднаха ме и ме закараха в гората. Питах ги дали е за женитба и кой ме иска, защото имах симпатии към единия от тях. Оказа се, че е точно той. Съгласих се да се оженя за него и въпреки това две седмици ме влачиха по гората и ме върнаха, когато вече бях бременна. Късмет извадих, че се ожених за първо либе, а 100 години страдам”. От последното изречение онемях…

– Откъде е най-възрастният столетник от областта, с когото сте се срещали, и има ли някой от тях, чийто живот да Ви е разтърсил истински?
– От Гостун е най-възрастният столетник, когото помня. Стоимен Пепелянков, на 115 години, беше наш съсед. До 110-годишна възраст пасеше козите. От Гостун е и баба Милка, чийто живот може би е най- голямата драма и смятам да напиша книга за нея. Вероятно ще я озаглавя “Света Великомъченица Милка”. Погребала е около 16 души от семейството си, по-млади от нея – братя, деца, дори и внук. Той беше спасител и загина в Пирин. Тогава отидох да я успокоя и тя проплака пред мен, беше сърцераздирателно, никога няма да забравя този момент. Беше на 97 години, но трябва да се знае, че мине ли човек 90 години, влиза в графата столетници.
– Казахте, че тук, в родното Ви село, има много столетници. Кой е първият, с когото сте се срещнали, когато сте дошли?

– Когато си дойдох в Гостун, от кмета разбрах, че баба Вара същия ден навършва 100 години, беше на Гергьовден. На другия ден отивам да говоря с нея. Взел съм букет цветя, влизам и тя облякла народна носия, взела и тя букет от здравец и ме чака на двора. Когато й казах, че съм дошъл да ми разкаже за преживяното през живота й, тя се обърна и ми каза: “Виж какво ще ти кажа, синко, нищо не мога да ти разкажа, защото моят акъл 100 години работи. Ние работим пет часа и искаме почивка, а той почивка не знае, сърцето почивка не знае, работи, без да спира. Страх ме е на 100 години да не объркам истината. Не искам аз да бъда лъжовна в тоя свят”. Тя – на 100 години, тя, дето не носи никаква отговорност пред никого, се притеснява да не е лъжовна. На изпроводяк ми казва: “Само да не си писал за мен нещо, много съм преживяла, страдала съм от разбойниците, които са идвали в селото, знам много за комитите, но не искам да говоря за това, защото мога да сбъркам, а няма по-стар от мене, който да ме поправи”. С много столетници съм говорил. Това, от което аз съм се интересувал, е всъщност народната памет отдалеч. Всички те носеха в себе си историческата отговорност да говорят само истината.
– Вие сте се срещали с много столетници и от Кавказ? От там е и най-възрастният мъж на планетата, как се срещнахте, какво си казахте?

– Най-много столетници съм срещнал наистина в Кавказ. Там има дори ансамбъл на столетниците. Обходил съм Кавказ четири пъти. Най-възрастният беше на 158 години – Махмуд Айвазов. Живееше в Западен Кавказ, югозападната част на Азербайджан. Той беше много добре запазен. Дълги години занимаваше геронтолозите в бившия Съветски съюз. Не искаше да пътува, но почти през 2-3 години го взимаха в Москва на изследване. Срещнах го случайно при първото ми пътуване в Москва. Московската преса пишеше за него, че най-възрастният мъж на планетата е пристигнал в града заедно със сина си, за да бъде изследван от учените геронтолози, работещи към Академията на науките на Съветския съюз. Тогава като приключихме с разглеждането на музеите в Кремъл, излязохме да се разходим и пред нас видяхме един много живописен старец с дълга рижа брада и пъстра национална дреха, който бързаше, все едно иска да избяга от нещо. Изглеждаше ми на около седемдесет години. Започнах да го снимам, без да знам кой е. После, когато се запознахме, разбрах, че е синът на Махмуд Айвазов и е на 120 години. Сега съжалявам, че тогава не “откраднах” нещо от живота, от мъдрите слова на този 120-годишен мъж, както и от неговия баща, когото срещнах няколко минути по-късно, след като се разделихме със сина. Отдалеч видях жилав мъж, който беше обкръжен от хора. Не знаех кой е, но домакините, които ме придружаваха, ми казаха, че това е Махмуд Айвазов. Пред мен бе самият Махмуд, който викаше да го пуснат, за да намери момчето си, което щяло да се изгуби по улиците, и се ядосваше, че не го слуша. Баща на 158 години търсеше сина си – на 120, който бягаше от него. Звучи като приказка, но това е самата истина.

Махмуд Айвазов е връстник на Пушкин, роден е в 1799 година и живя 168 години. Имах уникалната възможност да се срещна с него – това чудо на живота, а не опитах нито сина, нито бащата да разприкажа, да открадна от тях някоя история отпреди сто години. Години по-късно ясно осъзнах какво съм пропуснал. Имах невероятния шанс да запазя спомени от цял век и половина, но заради липса на професионален нюх не се възползвах от шанса, който ми даде съдбата, поднесе ми го на тепсия. Винаги ще съжалявам за това, но пропускът е необратим. Махмуд е за мен звездата, той е за мен над Бога, защото той е реалният. Всички казват “Вярваме в Бог”, но никой не го е видял, а аз вярвам в Махмуд, защото съм го видял.
– Как се чувствате като може би единствения българин, който се е срещал с толкова възрастен човек?
– Едва ли съм единственият. Ние имаме геронтолози. В Кавказ имам и друга знаменитост – Зибейда Шейдаева, на 127 години. От нейния живот успях да “открадна” доста. Тя е моята звезда в книгата. Отивам там и отсядам в Баку, където оставам една седмица, срещам се с най-големите писатели, но не съм удовлетворен, мен си ме вълнува азербайджанският град Куба. На другия ден толкова се вълнувам, че излизам от хотела и бързам да взема билет за рейса и тъкмо се качвам, виждам, че ми няма паспорта. Върнах се и, естествено, изпуснах автобуса, но хванах следващия. Пристигам в Куба, настанявам се в хотела и администраторката ми казва: “Вие сигурно идвате при Зибейда Шейдаева, но дали ще я намерите, защото са я взели за изследване в болницата”. Чистачката миеше коридора по това време, чула разговора ни, спря и казва: “Леля Зибейда тази сутрин е избягала от болницата и сега си е вкъщи”. Изумих се – баба на 127 години избягала от болницата! Срещнах се с кмета, защото тогава трябваше да се представяме, когато пристигнем някъде. Той ми изпрати първия секретар на Комсомола да ме заведе до къщата й. Пристигаме и гледам една къща с огромни чардаци от двете страни – типична банска къща. Влизаме вътре. В къщата имаше два стана – голям и малък. Тя беше на малкия стан и тъчеше, но като отворихме вратата, и тя спря, обърна се и ни погледна. Момчето с мен й каза: “Лельо Зибейда, водя ти гост от България”, а тя отговаря: “Аааа, България, помня, когато руският цар пращаше войски да освобождават България от турско робство, аз бях бременна с първото си дете, а моя мъж го повикаха да го вземат войник там и тръпнех да не го убият, та да остана вдовица, бях само на 16 години”. Тя е родена на 1.04.1860 година. Това е единственият човек, когото съм видял, свидетел на Руско-турската война. Започнах да говоря и се обръщам към нея с “бабо”, а тя ми вика “Синкоо, аз не съм никаква баба, нито съм ханъмка. Аз не съм баба, защото имам 115 години трудов стаж и не съм ханъмка, защото още работя, ето ми стана. Заради този килим избягах от болницата. Моите килими не се продават, а се предават на правителството в Кремъл и оттам се дават като подарък на държавните делегации от цял свят”.

Невероятни неща чух от леля Зибейда и за пръв път виждах човек със 115 години трудов стаж зад гърба си, изкаран стаж за 6 пенсии в България. Започнала да тъче на 12 години, но чак на 14 я признали за тъкач и започнали да й водят стаж. Тогава е изтъкала и първия си килим. Тя е наградена с орден за стогодишна трудова дейност и за големи успехи в направата на висококачествени килими ръчна изработка. 115 години трудов стаж и не се беше изморила, казваше: “Работата ми дава живот, синко. Ако не работя два дни, лошо ми става, а килимарството е нежна работа и трябва да го правиш от сърце. Сутрин ако работя в градината, придърпа ли ме към стана, оставям и сядам да тъка”. Изумителна жена е леля Зибейда – тя разказа, че почива, докато гледа килимите си.
– След толкова срещи със столетници успяхте ли да разберете как се живее толкова години, каква е тайната на дълголетието?
– Всичко е дадено, от една страна, а от друга, в тях се създава нещо като характер, който изгражда една особена философия към живота, една особена философия на поглед към нещата от живота. Те имат съзнанието за абсолютна свобода, която никой човек я няма по земята, имат я единици. Кой колко ще живее… никой не знае, но природната философия днес я няма. Аз не познавам зъл столетник, аз не съм срещал никъде столетник, който да е завиждал на друг, да е обрал друг, да е замесен в криминална афера. Самата проява на злоба към друг унищожава в теб хиляди клетки. Аз изградих покрай тях философията да игнорирам злобните и завистливи хора, да не хабя сили в отмъщение. Това е нещото, което научих от тези хора.
ЯНА ЙОРДАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *