Живка брои излизащите вагонетки с въглища от ДМ "Пирин"
Със самодейки от Черниче представят на "Пирин пее" обичая "Седянка"
Филатова /в средата/ с воден от нея самодеен състав /1970 г./
Живка Стефанова Филатова е родена през 1936 година. Завършила е практическо промишлено училище в Благоевград със специалност „Горно дамско облекло“. Била е национален състезател и първенец на Благоевградска област по спортна стрелба. Трудовият й стаж е като детска учителка, куриер и лаборант на мина „Пирин“ – Брежани. Почитателка е на операта, оперетата, театъра и киното. Самодейка от моминските години, и сега участва в хор към църквата „Св. Георги Победоносец“. Корените й са от известния род Чивиеви, а по мъж е от род Филатови, от който свекърът й Кипро Филатов е кавалер на Ордена за храброст от Втората световна война. Създава семейство със Ставри Филатов, имат двама синове – Иван и Христо.
– Живка, вече си понапълнила раницата на живота си с 8 десетилетия, тежат ли годините?
– Приемам старостта като нещо естествено в реда на живота и като единствената възможност да се поживее по-дълго във времето. Приемам пък живота като състезание в устояване и побеждаване на времето и неговото осмисляне в измеримостта на човешките възможности, и това ме стимулира и ободрява. Естествено, натрупващите се години понатежават, но все още без тояжка в десницата си ги нося /смее се/.
– Какъв е животът ти в Черниче?
– Ами като на човек от третата възраст, но не и като трето качество. Не съм изолирана от хора, чувствам се общественополезна, малко в сегашно време и повече с миналото си живея.
– Към какво най-много те връщат спомените?
– Естествено, към младите години. Виждам се ученичка в практическото промишлено училище в Благоевград, където се специализирах по съшиване на горно дамско облекло, виждам се като детска учителка, виждам се като участничка в ученическа самодейност, после към читалището. Припомням си седенки с дружки, участия в певчески групи и хорове. Към 50-те години на миналия век празниците се тачеха повече от сега и това ни даваше възможност да извиваме гласове много пъти, най-вече на Коледа, Великден, Голяма Богородица, Гергьовден и други. През 1958 година в селото ни се учреди читалище, та и чрез него взехме да наобикаляме сцени и по други селища. Да не се приеме като хвалба, но за такива като мен то си стана и нещо като втори дом, а мъжът ми Ставри Филатов пък му бе и сред основателите.
– Разбрах, че и сега не използваш гласа си само за говорене?
– Да, така е. Участвам в хор към църквата „Свети Георги Победоносец“. С църковнославянски и други служебни песнопения с Йорданка Чивиева, Радка Здравчина, Спаса Лулейска и други жени се опитваме да придаваме на службите в църквата повече възторженост. Като казах църквата, не мога да не добавя, че за Черниче, а и за община Симитли, тя е по-свята от другите. Всичко иде от това, че в нея се съхраняват костици на Свети Трифон /Зарезан/, патронът на лозарите и винарите, а знае се, че в Черниче е основана единствената в страната, а и в света, Винена партия с председател Иван Лулейски, чиято единствена цел и политика е веселието. Всяка година в Деня на Свети Трифон в църквата се води специално служене и оттам тръгват празничните шествия на Винената партия, а и на селото.
– Как виждаш Черниче от младостта си досега, когато вече е станало евросело?
– Е, тогава не беше евросело. Нямаше канализация, улиците не бяха покрити с асфалт, нямаше тротоари. Селото не бе и наполовина – нямаше си кметство, църквата – и тя стана по-късно, построи се училище. Но не беше замряло, а растеше и това вдъхваше надежди. Взеха да се появяват електричество, радиоапарати, дойде и онова голямо чудо, наречено кино. Е, прожекциите бяха примитивни, лентите на филмите се късаха, а самите филми бяха предимно български и руски /тогава съветски/. Даже имаше един лаф „Филмът хубав ли е, или съветски“ /смее се/. Това, киното, си беше наистина чудо. Помня и киномеханика Владо Костов от Крупник. В Крупник имаше постоянно монтирани киномашини, а в Черниче идваше с подвижни машинарии. Докарваше ги в някакви сандъчета, натоварени върху самар на едно магаре…
– В селото си известна като голяма почитателка на операта и театъра.
– Вярно е. Мога да добавя и оперетата. Самодейка съм от много години, но не само в пеенето, че в младостта си падах и малко актриса. С други такива като мен подготвях разни постановки в театрални измерения. С наши постановки се представяхме освен в Черниче, още и в Орловец, Полето и други селища. Изпълнявах различни роли, но като любима ми остава тази на Лили от пиесата „Тревога“ на Орлин Василев. Театърът и операта за мен са нещо като брат и сестра. Приемам ги не само като възможност за приятно и осмислено прекарване на времето, но и като своеобразни университети за възпитание.
– Един твой родственик, бивш кмет на Черниче – Валентин Чивиев, казва, че почти не пропускаш опера и театър, ако имаш възможност.
– Не е излъгал. Както си мисля, едва ли ще има театрална постановка на ДТ „Никола Вапцаров“ в Благоевград, която да не съм я гледала. Не съм пропускала гостувания на който и да е театър от София, Перник, Кюстендил, Благоевград в Симитли, Черниче или другаде наблизо. На сърце ми е и операта, ама там имам и пропуски, че това не е изкуство за село. Прескачала съм до София, като не съм пропускала и Музикалния театър „Стефан Македонски“ за някоя оперета, където в нея да е големият Видин Даскалов.
– На какво отдаваш почитта си към тези видове изкуство?
– Ами на това, че представят части от живота, и то в концентриран и поучителен начин.
– Не мога да не те запитам за отношението ти към спорта, тъй като си била и национален състезател по спортна стрелба?
– Привърженичка съм на латинската мъдрост „Здрав дух в здраво тяло“. Но лично аз в спорта се представях на младини повече в точен мерник. Стигнах до национална състезателка и първенец неколкократно на Благоевградска област по спортна стрелба. Стреляхме с малокалибрена пушка. В Благоевград си имахме клуб с мъжки и женски отбор. Ръководител на клуба ни бе Бойко Христов, след него един Йордан…
– Това пък как ти се случи?
– Някога имаше една организация, която я определяха като патриотична. Казваше се Доброволна организация за съдействие на отбраната /ДОСО/ и горе-долу с различни състезателни дисциплини всички младежи и девойки минаваха през нея. На мен се падна спортната стрелба, че за нея карах и специален курс в София.
– В стрелбите си уцелвала добре. Случи ли се това и в трудовата ти реализация?
– Не съвсем, но не се оплаквам. Три години имам като детска учителка. После станах куриер на мина „Пирин“ – Брежани, и при това първи куриер на такава длъжност. Това стана през 1953 година. Вземах документи от Българска народна банка /БНБ/ и ги занасях на минната администрация. Не беше лесно, че тогава по пътищата нямаше автобуси, нямаше камиони, а частен лек автомобил още не се бе случил, та много се ходеше и пеша.
Куриер бях до 1959 година. После ме назначиха като лаборант в сепарация „Орловец“. Работата ми беше да анализирам газове като гризу и качеството на въглищата. Ще спомена, че по това време въглищата от рудниците на Брежани бяха най-качествените в страната.
Не се задържах обаче дълго като лаборант. Изгониха ме. Причината бе баща ми Стефан Чивиев, че не поиска да влезе в учреденото кооперативно стопанство. Имах една началничка и тя ми вика: „Живке, мен не ме интересува политиката, а работата ти, и няма да те уволня“. Хубаво, ама замина за София и на другия ден ме изгониха. Не останах обаче без работа. Намериха се добри хора и ме назначиха като експедитор на въглища, на тази длъжност изкарах до пенсионирането си през 1991 година.
– Според теб какво бе и какво е сега ДМ „Пирин“ за района?
– Да, какво бе и какво е… Какво бе – бе предприятие, осигуряващо поминък на около 3000 души. На хиляди хора осигури прилични пенсии, с миньорски пари и Черниче, и други села се разраснаха, разхубавиха се. Мината имаше ред, имаше социална политика. Директори като Костадин Чонков, който познаваше почти всеки работещ по име, беше нещо като баща на всички.
А какво е сега ДМ „Пирин“? Какво – няма я. Няма я и сепарация „Орловец“. Всичко е в страници минало, но за мен и такива като мен – мило и незабравимо.
– В предишни години си поскитала из страната, а си прескачала и държавни граници.
– Да, видяла съм свят. Привърженичка съм на призива „Опознай родината, за да я обикнеш“, но добавям към него и света. Пътуванията обогатяват, разширяват представи, възпитават и поучават, човек вижда други докъде са стигнали. Едно е да гледаш нещо на екран, каквито възможности сега ги има, но друго е на живо. Не може един екран примерно да ми даде възможност да си представя в пълен вид Ермитажа в Санкт Петербург или Третяковската галерия в Москва. Била съм в Сърбия, Турция, Чехия, Германия и други страни, навсякъде има какво да се види. Видяла съм много и дай Боже всекиму ако не повече, поне толкова.
– Семейството ти как е?
– Имам двама синове – Иван, който работи в Германия, и Христо – в „Агромах“ – Благоевград.
– Как оценяваш досегашния си живот?
– Да се отминат 8 пълни десетилетия – как другояче освен като сполучлив. Е, имало е трудности, няма я вече младостта, но както се казва в една песен – „карам я някак си“. Гледам си къщата, ходя на църква, срещам се с хора, навестявам читалището. Ако имам възможност, пак гледам да не пропускам театър и опера.
– Понеже си била много години в самодейността, кажи ми кои песни са ти на сърце?
– Че то човек и да не е пял като самодеец, си е ясно – тези песни, що народ е сътворил, що изскачат като изворчета от каменни планински пукнатини.
– А чалгата?
– Не я обичам, но нека си я има, но така по-ограничено и колкото за сравнение с изворните, та да се вижда колко е ненужна.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
– Живка, вече си понапълнила раницата на живота си с 8 десетилетия, тежат ли годините?
– Приемам старостта като нещо естествено в реда на живота и като единствената възможност да се поживее по-дълго във времето. Приемам пък живота като състезание в устояване и побеждаване на времето и неговото осмисляне в измеримостта на човешките възможности, и това ме стимулира и ободрява. Естествено, натрупващите се години понатежават, но все още без тояжка в десницата си ги нося /смее се/.
– Какъв е животът ти в Черниче?
– Ами като на човек от третата възраст, но не и като трето качество. Не съм изолирана от хора, чувствам се общественополезна, малко в сегашно време и повече с миналото си живея.
– Към какво най-много те връщат спомените?
– Естествено, към младите години. Виждам се ученичка в практическото промишлено училище в Благоевград, където се специализирах по съшиване на горно дамско облекло, виждам се като детска учителка, виждам се като участничка в ученическа самодейност, после към читалището. Припомням си седенки с дружки, участия в певчески групи и хорове. Към 50-те години на миналия век празниците се тачеха повече от сега и това ни даваше възможност да извиваме гласове много пъти, най-вече на Коледа, Великден, Голяма Богородица, Гергьовден и други. През 1958 година в селото ни се учреди читалище, та и чрез него взехме да наобикаляме сцени и по други селища. Да не се приеме като хвалба, но за такива като мен то си стана и нещо като втори дом, а мъжът ми Ставри Филатов пък му бе и сред основателите.
– Разбрах, че и сега не използваш гласа си само за говорене?
– Да, така е. Участвам в хор към църквата „Свети Георги Победоносец“. С църковнославянски и други служебни песнопения с Йорданка Чивиева, Радка Здравчина, Спаса Лулейска и други жени се опитваме да придаваме на службите в църквата повече възторженост. Като казах църквата, не мога да не добавя, че за Черниче, а и за община Симитли, тя е по-свята от другите. Всичко иде от това, че в нея се съхраняват костици на Свети Трифон /Зарезан/, патронът на лозарите и винарите, а знае се, че в Черниче е основана единствената в страната, а и в света, Винена партия с председател Иван Лулейски, чиято единствена цел и политика е веселието. Всяка година в Деня на Свети Трифон в църквата се води специално служене и оттам тръгват празничните шествия на Винената партия, а и на селото.
– Как виждаш Черниче от младостта си досега, когато вече е станало евросело?
– Е, тогава не беше евросело. Нямаше канализация, улиците не бяха покрити с асфалт, нямаше тротоари. Селото не бе и наполовина – нямаше си кметство, църквата – и тя стана по-късно, построи се училище. Но не беше замряло, а растеше и това вдъхваше надежди. Взеха да се появяват електричество, радиоапарати, дойде и онова голямо чудо, наречено кино. Е, прожекциите бяха примитивни, лентите на филмите се късаха, а самите филми бяха предимно български и руски /тогава съветски/. Даже имаше един лаф „Филмът хубав ли е, или съветски“ /смее се/. Това, киното, си беше наистина чудо. Помня и киномеханика Владо Костов от Крупник. В Крупник имаше постоянно монтирани киномашини, а в Черниче идваше с подвижни машинарии. Докарваше ги в някакви сандъчета, натоварени върху самар на едно магаре…
– В селото си известна като голяма почитателка на операта и театъра.
– Вярно е. Мога да добавя и оперетата. Самодейка съм от много години, но не само в пеенето, че в младостта си падах и малко актриса. С други такива като мен подготвях разни постановки в театрални измерения. С наши постановки се представяхме освен в Черниче, още и в Орловец, Полето и други селища. Изпълнявах различни роли, но като любима ми остава тази на Лили от пиесата „Тревога“ на Орлин Василев. Театърът и операта за мен са нещо като брат и сестра. Приемам ги не само като възможност за приятно и осмислено прекарване на времето, но и като своеобразни университети за възпитание.
– Един твой родственик, бивш кмет на Черниче – Валентин Чивиев, казва, че почти не пропускаш опера и театър, ако имаш възможност.
– Не е излъгал. Както си мисля, едва ли ще има театрална постановка на ДТ „Никола Вапцаров“ в Благоевград, която да не съм я гледала. Не съм пропускала гостувания на който и да е театър от София, Перник, Кюстендил, Благоевград в Симитли, Черниче или другаде наблизо. На сърце ми е и операта, ама там имам и пропуски, че това не е изкуство за село. Прескачала съм до София, като не съм пропускала и Музикалния театър „Стефан Македонски“ за някоя оперета, където в нея да е големият Видин Даскалов.
– На какво отдаваш почитта си към тези видове изкуство?
– Ами на това, че представят части от живота, и то в концентриран и поучителен начин.
– Не мога да не те запитам за отношението ти към спорта, тъй като си била и национален състезател по спортна стрелба?
– Привърженичка съм на латинската мъдрост „Здрав дух в здраво тяло“. Но лично аз в спорта се представях на младини повече в точен мерник. Стигнах до национална състезателка и първенец неколкократно на Благоевградска област по спортна стрелба. Стреляхме с малокалибрена пушка. В Благоевград си имахме клуб с мъжки и женски отбор. Ръководител на клуба ни бе Бойко Христов, след него един Йордан…
– Това пък как ти се случи?
– Някога имаше една организация, която я определяха като патриотична. Казваше се Доброволна организация за съдействие на отбраната /ДОСО/ и горе-долу с различни състезателни дисциплини всички младежи и девойки минаваха през нея. На мен се падна спортната стрелба, че за нея карах и специален курс в София.
– В стрелбите си уцелвала добре. Случи ли се това и в трудовата ти реализация?
– Не съвсем, но не се оплаквам. Три години имам като детска учителка. После станах куриер на мина „Пирин“ – Брежани, и при това първи куриер на такава длъжност. Това стана през 1953 година. Вземах документи от Българска народна банка /БНБ/ и ги занасях на минната администрация. Не беше лесно, че тогава по пътищата нямаше автобуси, нямаше камиони, а частен лек автомобил още не се бе случил, та много се ходеше и пеша.
Куриер бях до 1959 година. После ме назначиха като лаборант в сепарация „Орловец“. Работата ми беше да анализирам газове като гризу и качеството на въглищата. Ще спомена, че по това време въглищата от рудниците на Брежани бяха най-качествените в страната.
Не се задържах обаче дълго като лаборант. Изгониха ме. Причината бе баща ми Стефан Чивиев, че не поиска да влезе в учреденото кооперативно стопанство. Имах една началничка и тя ми вика: „Живке, мен не ме интересува политиката, а работата ти, и няма да те уволня“. Хубаво, ама замина за София и на другия ден ме изгониха. Не останах обаче без работа. Намериха се добри хора и ме назначиха като експедитор на въглища, на тази длъжност изкарах до пенсионирането си през 1991 година.
– Според теб какво бе и какво е сега ДМ „Пирин“ за района?
– Да, какво бе и какво е… Какво бе – бе предприятие, осигуряващо поминък на около 3000 души. На хиляди хора осигури прилични пенсии, с миньорски пари и Черниче, и други села се разраснаха, разхубавиха се. Мината имаше ред, имаше социална политика. Директори като Костадин Чонков, който познаваше почти всеки работещ по име, беше нещо като баща на всички.
А какво е сега ДМ „Пирин“? Какво – няма я. Няма я и сепарация „Орловец“. Всичко е в страници минало, но за мен и такива като мен – мило и незабравимо.
– В предишни години си поскитала из страната, а си прескачала и държавни граници.
– Да, видяла съм свят. Привърженичка съм на призива „Опознай родината, за да я обикнеш“, но добавям към него и света. Пътуванията обогатяват, разширяват представи, възпитават и поучават, човек вижда други докъде са стигнали. Едно е да гледаш нещо на екран, каквито възможности сега ги има, но друго е на живо. Не може един екран примерно да ми даде възможност да си представя в пълен вид Ермитажа в Санкт Петербург или Третяковската галерия в Москва. Била съм в Сърбия, Турция, Чехия, Германия и други страни, навсякъде има какво да се види. Видяла съм много и дай Боже всекиму ако не повече, поне толкова.
– Семейството ти как е?
– Имам двама синове – Иван, който работи в Германия, и Христо – в „Агромах“ – Благоевград.
– Как оценяваш досегашния си живот?
– Да се отминат 8 пълни десетилетия – как другояче освен като сполучлив. Е, имало е трудности, няма я вече младостта, но както се казва в една песен – „карам я някак си“. Гледам си къщата, ходя на църква, срещам се с хора, навестявам читалището. Ако имам възможност, пак гледам да не пропускам театър и опера.
– Понеже си била много години в самодейността, кажи ми кои песни са ти на сърце?
– Че то човек и да не е пял като самодеец, си е ясно – тези песни, що народ е сътворил, що изскачат като изворчета от каменни планински пукнатини.
– А чалгата?
– Не я обичам, но нека си я има, но така по-ограничено и колкото за сравнение с изворните, та да се вижда колко е ненужна.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
