Иван Илиев Пръзаров е с родови корени от село Виногради, живее в Сандански. След средно образование, взето от гимназия „Яне Сандански”, записва специалност „Френска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”, но след 3 години поради заболяване напуска университета. Доусъвършенства френския език и рисуването в Учителския институт в Дупница и записва целия си трудов стаж на учителското поприще по френски език и рисуване в гимназия „Яне Сандански”, в която е учил. Извън учителските си задължения вече в продължение на няколко десетилетия ръководи Детска художествена школа, която вече е с много изяви с адреси в Сандански, из страната и чужбина.
Има син Илко – дизайнер, и дъщеря Таня – юрист.
– Иване, знаеш песента за един Иван, на когото мястото му е сторено, ала му е време минало… 82 лазарника вече си сложил в житейската си раница, та как си с мястото и времето?
– Ами мястото наистина ми е сторено, и то е ателието ми в Сандански. За мен то е нещо като божествен оазис и робски Диарбекир. Мисля, че добре използвам мястото си като трудова работилница, от която излизат неща и виждат бял свят на много места, че и извън родните граници.
А що се отнася за времето и дали ми е минало, ще споделя какво е казал един японски художник – Хокусен, когато е бил на моите години. Той е казал това: „Досега съм се подготвял, ще гледам по 100-та си година да се представя и за шедьоврите си”.
– Да понадникнем в това, което си сътворил вече в 82-та си година и шедьоврите нататък ли ще са?
– Изкуството ми е присърце. Попрогледнах повече по време на учението ми в СУ „Св. Климент Охридски” в София и Учителския институт в Дупница, но още като ученик в гимназия „Яне Сандански” вече бях си изяснил, че изкуството ще е моят път. Сериозните неща дойдоха като се върнах в гимназията като учител по френски език и рисуване. У дома си устроих ателие. За първи път през 1975 година направих самостоятелна изложба в залата на читалище „Отец Паисий”. Оценката на публиката ликвидира страха и свенливостта ми към публичност и се заредиха други изложби, самостоятелни и с участия в колективи, каквито се организираха в Сандански, още от Съюза на учителите, а и от Съюза на българските художници, на който станах член.
– Освен четки, бои и платна, какво друго хващат ръцете ти?
– Работя и с мозайка. Разнообразявам творчеството си и с изготвяне на проекти за оформяне на градската среда в Сандански, главно с мозайки и стенописи на обществени сгради. Занимавам се и с художествено оформяне на книги, правя копия на антични мозайки, правя икони и стенописи.
– И от всичко най-любимото ти занимание кое е?
– Най-обичам работата с талантливи деца. Един мъдър човек е казал, че човек нищо не губи, ако това, което знае, го даде и на други. Старая се това да правя с надарени деца, и то така да ги подготвя, че не да ме следват, а да намират възможности и за свои пътища в изкуството. За да стане човек творец, това е най-нужното. Шивачлъкът на добър шивач също може да е изкуство, и той да научи и други на него, но те ще го повтарят и до самостоятелни творци никога няма да стигнат. От това се опитвам да предпазвам децата, да гледат, да работят, да се учат и, дай Боже, да надминават и учителите си. Драго ми е да работя с талантливи деца.
– Имаш ли ги в школата?
– Да. От няколко десетилетия водя Детска художествена школа. Децата в нея се менят заради възрастта, но в школата не се мени жизнеността и духът към творческа изява. Имаме свои художествени идеи и ги осъществяваме. Ще се поотпусна малко в думи, но възпитаниците ми ги заслужават.
Сред значимите неща на Детската художествена школа е изградената Детска художествена мозаечна галерия. Тя с право вече е наричана „Съвременен музей”. Мястото й е в светинята на санданчани и гостите на града в парк „Свети Врач”. На специално направени стени са монтирани 100 мозаечни платна, изградени от естествени камъни, цветни мрамори, смола, съчетани и с извадени от водите на р. Санданска Бистрица камъчета.
Тези 100 мозаечни платна, сътворени от детските ръце, са своеобразни стилизирани картини, богати на цветове, изпълнени с високо техническо умение, излъчващи жизнерадост, очарование и красота и всички са в добро съчетание с другите прелести на парка.
– Излиза, че водената от теб школа е нещо като знак на Сандански?
– Може да се каже. От школата са тръгнали много талантливи деца, тя е определила и бъдещето им в художественото изкуство, а на други, ако не това, пък ги е научила да оценяват това, което другите са направили. За успехите на школата можем да си послужим и с малко статистика. Мои деца творци са с участия в много изложби и конкурси, някои извън границите на страната. Мои деца са представяли творби в Двореца на културата във Варшава /Полша/, в Центъра по естетика в Москва. С участия сме в изложби в Санкт Петербург, в Битоля /Северна Македония/, Бад Зулца /Германия/, Прет /Австрия/. Мозайки имаме в музея „Бостън” /САЩ/. Но да не редя всичко…
– Не мога да не те запитам и за Международната детска художествена галерия в Сандански, създадена по твой проект. Как се роди идеята и как я реализираш?
– Ами човек когато търси нещо, и го намира. Децата от нашата школа имаха нужда от изяви и взехме да търсим пътища. Изпращаме творби на наши деца на подобни школи или други детски институции по света, а оттам с обратна поща пък получаваме техни творби. Така взе да се събира едно международно детско изкуство, изразено в живопис, портрет, мозайка.
– Откъде вече имате творби?
– Непрестанно фондът ни се обогатява. Имаме творби на деца от САЩ, Русия, Япония, Китай, Италия, Франция, Румъния, Северна Македония и още много страни.
– Подобни международни детски изложения в страната ни има ли?
– Не съм чул, не съм видял, та може град Сандански да е единствен и санданчани може да се гордеят с това.
– До каква възраст се задържат децата в школата?
– Школата ни не е голяма по численост, пък и тя е създадена за подпомагане, за начално насочване на деца, които имат усет към художественото изкуство. Придържаме се към 20 деца на възраст от 7 до 17 години. В по-горна възраст и не е възможно, че това е времето, когато се взема средното образование, и участващите в школата поемат нови пътища на учение и друга реализация.
– Продължаваш ли да работиш и в ателието?
– Много. За мене то е божественият оазис, но и робският Диарбекир. Ще добавя, че ми е и нещо като църква. Често тук сътворявам и икони. На Божията майка, на Спасителя Иисус Христос, на други светци, още различни религиозни сцени. Това ми творчество обаче си ми е нещо лично и не подлежи на комерсиализъм. Иначе творческата ми палитра е разнообразна. Опитвам се да се изявявам в живопис и портретистика. Често работя и на открито, но не с четки и бои, а с мозайки. Удовлетворен се виждам, че мои мозайки и стенописи красят сега училища и други обществени сгради и не само в Сандански, а и Кордопуловата къща в Мелник и много други места.
– Каза, позовавайки се на японския Хокусен, че оставащите от 82 години до 100 трябва да са по-стойностните по отношение на творчеството. Какво те очаква и към какво се насочваш?
– Искам преди всичко да участвам в подобрение вида на град Сандански. Изготвил съм проект и очаквам осъществяването му. Това е едно голямо слънце с размери 5 х 3 метра, което да краси входа към града и да се вижда от всички идващи. Слънцето ще е изпъстрено с цветове и само по себе си ще е един нов знак на града, подсилвайки стойността му на „Град на слънцето”.
Имам проект, споделен пред местните власти, касаещ създаване в задната част на Дома на културата кубична мозаечна композиция, която да е с лице към фонтаните. Имам проект за мозайки и за лицевите страни на Културния дом.
– Иване, сам ли намери или и друг ти помогна да намериш своя път в изкуството?
– Един мъдрец е казал: „Споделяй всичко с хора от занаята”. Всеки творец си има свои учители. Имам си ги и аз. Учителите са нещо като речните води за камъните във водата – изглажда ги. Така и учителите с думи, с личен пример, с творчеството си насочват, учат и който умее да слуша, може и да си намери своя път.
Знае се обаче, че едно нещо нямаш ли го отвътре, то няма и да се покаже навън. При мен няма нищо наследствено от родова страна, освен че и родителите ми, а и тези преди тях, са украсявали дворните си места не само със зеленчуци, а и с цветя и така у мен са създали чувството към красотата.
За окончателното ми определяне към изкуството ми повлия и учителят ми Владимир Георгиев. Веднъж ме вкара в една стая, в която имаше статив и на него платно с портрет на Яне Сандански, а наблизо пък четки и бои. Погледнах портрета и като че Яне Сандански ми рече: „Иване, това ти е пътят!,” и аз като че от главата до петите си усетих, че това трябва да ми е пътят…
– И тръгна по него?
– Да. И когато ми се случваше да кривна от него, все се намираха люде, които да ми покажат как да се върна в моя си път и да не надничам към чуждите. Тук благодарностите ми са към проф. Марко Марков, автор на паметника на патриарх Евтимий в столицата, скулптора Любомир Далчев, автор на монумента пред сградата на СУ „Св. Климент Охридски”. Изпитвам огромно удовлетворение от случилите ми се с тях лични контакти, с тези два колоса в областта на изкуството. Ще си позволя да спомена нещо любопитно. Паметникът на Свети Климент Охридски пред университетската сграда в двете си вдигнати ръце държи две факли, а би следвало в едната си ръка да държи кръст. Подпитах Любомир Далчев защо това е така, а той ми отговори, че е имало кръст в едната ръка, комунистическите власти с цел да не се популяризира църквата му наредили да го махне и да сложи в ръката втори факел и така паметникът е с двата символа на познанието, а би следвало единият да е на вярата. Любо Далчев ми споделяше, че е имал много пречки от властите и по тази причина емигрира в Америка.
Ще спомена за Далчев още нещо, което едва ли се знае в България. Ползвал се е в САЩ с голямо уважение, а това подкрепя и фактът, че е погребан в известната Златна църква в Сан Франциско, която е със 100 камбани.
Уроци съм вземал и от проф. Найден Петков, от един поляк – Николай Шелихов, който прави реставрация на църквата „Св. велм. Георги” в Сандански. Не мога да подмина Димитър Казаков, на когото Сандански се оказва като последен житейски пристан. Така подругарувах с него и веднъж се престраших, и го поканих в ателието ми да види какво правя. Позагледа се човекът по окачените картини и някак си заповеднически взе да ми вика: „Тази сваляй, тази сваляй, тази не…” и така , докато останаха по стените не повече от 10 картини. „От тези – вика ми – ще продължиш, но все към по-стойностно”. Посконфузих се, после дълго поразмишлявах и това му посещение се оказа един от най-добрите уроци, които ме насочиха към по-стойностните неща в моето творчество. Димитър Казаков стана нещо като символ на Сандански и все пак добре е, че се намериха люде, та му поставиха един бюст-паметник пред Дома на културата.
– Други уроци откъде си взимал?
– Казано е, че човек се учи, докато е жив. Ако спре да се учи, то значи че е спрял и да се развива. Мъдри са казали, че занаят най-добре се учи като дружиш с хора от занаята. Често и това правя, като се намирам в приказки с местни художници като Румен Божинов, Стоян Керемидчиев, Кирил Бошкилов, Янински и всички, що ги има в града. Ще добавя тук и това, че своеобразни уроци са ми дали и многото ми пътувания из страната и чужбина.
– Това пък как?
– Аз имах добрата възможност да понадникна из доста страни из Европа. Естествено, зяпал съм и из пазарските шарении, но по-ценното беше, че обиколих много музеи и галерии, въпреки че времето ми е било в оскъдно. Отделял съм по ден за Лувъра в Париж, Бритиш мюзеум в Лондон, а човек да добие обща представа какво притежават те, ще е нужна поне седмица… Удивлявал ме е Дрезден в Цвенгира, Санкт Петербург с Ермитажа, Москва с Третяковската галерия. Надничал съм из музеи и галерии в Италия, във Франция съм ходил дори на гроба на великия Винсент Ван Гог, до който е и гробът на брат му Тео.
Чужбинските земи са ме впечатлявали и с различната архитектура. Всичко е с почит към изкуството. А що правим ние? Да оставим провинцията и да вземем София. Три каменни крепости с малки прозорци са центъра на столицата. Голямото богатство на градовете по света са националните музеи и националните художествени галерии, а у нас Националният музей го набутаха под Витоша, та рядко някой да вижда какво има в него, а Националната художествена галерия пък е в т. нар. „Квадрат 500” в центъра, но в незначителна по вид сграда. Боже, как почти във всяко селище из Европа, западно от България, витае духът на изкуството, духът на културата. Личи си, че изкуството там е дело не само на тези, които го правят, но и на меценати, а и на властите, които им създават условия да го правят.
– У нас не е ли така?
– Ами може би навсякъде не е така, но в Сандански почти си е така. Поощряването на хората на изкуството е нещо като подаяние, а не като заслуга. Нещата се свеждат до общоприетия лаф „спасявай се сам”.
За Сандански ще кажа и нещо любопитно. Градът се посещава от много чужденци и с някои от тях съм влизал в разговори. Мнозина са ме питали кой е този Сан Дански /в смисъл на светец на име Сан /свети/ и име Дански/. Казвам им, че е светец, но с оръжие в ръце, борил се за национална свобода и спомогнал много за просвещението и църковното дело в Санданско и Мелнишко. Слушам ги и си мисля, освен с името Сандански, с какво друго сме почели този войвода – гимназията „Яне Сандански” и един малък бюст пред нея, а може би трябва да има някакъв мемориал, посветен на него и на борбите, които тук са водени за националното и регионалното просвещение и свобода. Дано тази нужда се прозре в бъдещето.
– Иване, имаш ли дефиниция за изкуството?
– Ами мисля, че изкуството е нещото, което дава оптимизъм и красота на живота, а и по-голямата част от неговия смисъл.
– Как се виждаш след 82-та си година нататък?
– Ще кажа как ми се иска да е. С нозе на земята, главата малко към небето, с бодър дух в творчеството в посока напред и все малко по-нагоре.
– Удовлетворява ли те досега направеното?
– Това, че мои творения облагородяват градската среда на Сандански, че мои творби са намерили местожителство в галерии и частни колекции из страната, а и в чужбина, ме изпълва с чувство за нещо добро откъм творческа страна. А пък от житейска страна в близко бъдеще съм в очакване от сина и дъщерята на внучета, които ще са най-голямата радост в дома ми.
– Ами успех и сбъдване!
– Благодаря!
БОРИС САНДАНСКИ
Деца, почитатели на изкуството, след посещение на художествена изложба пред Народния театър в София
Корица на книгата „Слънчева палитра” – един прекрасен албум на творчеството на деца от художествената школа, водена от Иван Пръзаров
Част от мозаечната художествена галерия в парк „Свети Врач” на деца от Детската художествена школа
Иван Пръзаров – Мелник
Иван Пръзаров – мозайка
Иван Пръзаров – портрет на Цвети
Иван Пръзаров – мозаечна икона
