Направих си труда да напиша един подробен разказ за нещо, което се случи с мен тия дни, за да разкажа на какво ниво е здравеопазването в Канада. Нека само да подчертая, че и в Щатите, и в Канада здравеопазването е на много високо ниво, с единствената разлика, че в Канада е напълно безплатно!!! Към този разказ ме подтикнаха две неща – първо, подобна история с любимата ми тъща в България, която наскоро е ползвала услугите на родните медици, и второ – коментарите към един линк с данни за заплащането на лекарите в Америка, който моя приятелка лекарка беше пуснала наскоро във Фейсбук. Искам да подчертая, че имам доста приятели лекари в БГ и те всички до един са добри специалисти и много свестни хора! И няма как да не е така, защото, ако не бяха свестни, нямаше да са ми приятели.
И така, какво се е случило с тъщата – отишла жената в клиника, за да й бъде направена ангиопластика и да й поставят стент – една специална пружинка, с която се разширяват кръвоносните съдове в местата, където имат стеснение или запушване. Първо лекарят я е „успокоил“, че е твърде вероятно по време на процедурата да получи инфаркт, и после, по време на самата процедура, която там се прави само с местна упойка и пациентът си е в пълно съзнание, жената е станала свидетел на разговора между лекаря и сестрата, по време на който той няколко пъти е попитал дали пациентката е все още жива. Мисля си, че лекарят няма никаква вина, че процедурата се прави без упойка.
Каква е моята история? Оплаках се на фамилния ми лекар, че понякога имам затруднения с преминаването на храната по хранопровода ми, и той веднага ми набута в ръцете направление за гастроскопия. Но тъй като изпитвам известен дискомфорт, когато трябва да посещавам лечебни заведения, аз на няколко пъти отлагах насрочения преглед и дори накрая смених и клиниката, където да ме прегледат, но моят лекар успя да ме убеди, че няма да е зле в крайна сметка да ида и да ми мушнат една камера в гърлото, за да видят какво става там. Преди уречения ден на няколко пъти ми се обаждаха по телефона от офиса на лекаря, за да ме подсещат кога трябва да ида, и ми изпратиха 3 имейла с указания как да се подготвя за изследването, какво трябва да очаквам, как ще протече самата процедура и един много подробен въпросник, който трябваше да попълня и да занеса. В деня на прегледа повикахме такси и с жената отпрашихме за болницата. Когато влязохме в болницата, първо се впечатлих от уюта и чистотата, навсякъде ухаеше на много приятен дезодорант и изобщо нямаше така характерната неприятна миризма на дезифектанта, който обикновено използват в БГ. На „Информация“-та вежливо ме упътиха къде е регистратурата, отидох там и си взех номерче, а когато ми дойде редът, седнах пред една от служителките, която ми нанесе данните в компютъра, сложи ми гривна с името на ръката и ме изпрати да ида в приемната на съответното отделение. Там ме посрещна друг служител, който провери данните и ми каза да седна и да изчакам да ме викнат. След минутки дойде една девойка и ме заведе да се преоблека в една кабинка, като ми даде две чисти горни пижами, изгладени и свежо ухаещи на чистота, и чифт чехли за еднократна употреба, както и две найлонови торби, в които да си сложа дрехите. Горните пижами бяха не с копчета, а с връзки и трябваше да ги облека срещуположно, т.е. едната с връзките на гърба, а другата – отпред. После ме заведе в чакалнята на отделението, откъдето пък ме взе един господин (на знам на български как им викат на мъжете медсестри), който ме заведе в една зала, където ми премери ръста и теглото, пулса и кръвното, свери ми всички данни и пак ме върна в чакалнята, в която имаше удобни фотьойли, телевизор с програми и монитор, на който непрекъснато течеше информация за това какво се случва в отделението. Няколко пъти различни хора ми мериха температурата.
Следите ли дотук колко човека бяха ангажирани с мен? Така, продължавам. Всеки, който контактуваше с мен, ме питаше как се казвам, кога съм роден и проверяваше гривната ми, за да не стане грешка. Тази подробност няма повече да я повтарям, но знайте, че се случваше с всеки, който контактуваше с мен, и в един момент започна да ми става леко досадна. Точно в часа, за който беше насрочена процедурата ми, дойде една сестра и ме заведе вътре в отделението. Жена ми пожела да влезе също и без никакви обструкции любезно бе поканена да ни последва. Предложиха ми удобен стол да седна, жената също седна и минахме по въпросите от въпросника, който бях попълнил, и коментирахме някои подробности за неща, които бях отбелязал, че съм имал преди 40 и повече години. След това дойде една, ама наистина много черна сестра, за която си помислих, че не искам да е в екипа ми, но тя също беше много любезна и усмихната, и ми показа легло на колела, на което щях да легна, за да ме вкарат в залата. Попита ме дали искам да ми донесе одеяло, ако ми е студено, но аз отказах, защото там наистина беше топло и уютно. След няколко минутки дойде анестезиологът, много приятен млад лекар с азиатски произход, който ми се представи и ми обясни, че ще ми постави на ръката абокат, през който ще ми вливат упойката. Аз му казах, че изобщо не са ми приятни подобни процедури, и ако е възможно да ме упоят с газ, както ми беше казала жена ми, при което той с усмивка ме увери, че ще използва съвсем тънка игла и няма да ме заболи изобщо, след което го направи много бързо, безболезнено и неусетно. Поговорихме си още малко, пошегувахме се, той ме попита често ли ме лъже жена ми по този начин и каза, че и неговата жена го лъже, изобщо говорихме си за жени. После аз го попитах дали ще мога да ям след манипулацията, а той ми отговори да ида направо в руския магазин и да си купя кило от най-хубавия хайвер, явно ме беше взел за руснак. След това ме остави, като ми каза, че след малко ще дойде да говори с мен лекарят, който ще извърши самата манипулация. След малко дойде и лекарят, приятен млад индиец, поговорихме си приятелски и с него за няколко минутки, той прегледа пак въпросника и доста се развесели, като стигна до частта, където на въпроса колко алкохол употребявам, бях отговорил 5 чаши вино седмично. Не знам дали му се е сторило много, защото предполагам, че той изобщо не пие, но ако и той ме е помислил за руснак, вероятно е сметнал, че доста съм поизлъгал за количеството. Човекът беше изключително вежлив, ведър и усмихнат, и отговори на всичките ми въпроси, а аз, както се досещате може би, обичам да питам много. Обясни ми какво може да се очаква и как ще протече самата процедура, след което дойдоха две сестрички, настаниха ме на леглото и ме вкараха в залата. Веднага ме завиха с чисто, меко и предварително затоплено одеяло, от което се почувствах толкова приятно, че веднага ми се доспа. Започнаха сръчно и бързо да ми слагат лепенки с електроди за електрокардиографа, маншон за мерене на кръвното и т.н., но повече не знам какво е ставало, защото за минутка са ме приспали. Когато отворих очи, не видях монитора, който последно беше пред мен, а някаква завеса. Зачудих се защо са закрили монитора с тази завеса, но след малко, като се поогледах, се сетих, че най вероятно всичко вече е свършило и вече съм на друго място. След минутка дойдоха две сестри и едната констатира, че аз съм буден. Другата дойде и ме заговори приятелски, попита ме как се чувствам и дали искам нещо да пия. Аз й казах, че имам слюнка в устата си и искам да я изплюя, тя ми даде салфетки и пак ми предложи няколко вида напитки. Аз я заразпитвах каква е и що е, тя ми каза, че учи за медсестра и е последна, четвърта година, и в момента си кара стажа. После я помолих да извика жена ми, тя попита как се казва и след малко я доведе. Аз казах, че искам да пия ябълков сок, тя взе една запечатана чаша със сок, проби капачката й с една сламка и ми я подаде вежливо. После дойде отново лекарят и ми обясни какво е видял и какво е направил по време на прегледа. Оказа се, че един от пръстените на хранопровода ми, явно в резултат на киселини, които се връщат от стомаха (а според мен от лютата домашна гроздова, която пием напоследък у дома ), се е стеснил, което било често срещано явление при хора на моята възраст, и той със специално приспособление го е разширил малко. Каза ми, че ако имам нужда, мога да му се обадя по всяко време и че ако оплакванията ми продължават, ще повтори процедурата и ще го разшири повече. Сбогувахме се с доктора, той ме потупа приятелски и подаде ръката си за сбогом, но аз не разбрах какво точно иска да направи и затова той взе услужливо моята ръка и се здрависахме. Сестрата разпъна завеси около леглото ми, така че да не се вижда как се преобличам вътре. Аз си надянах дрехите, които през цялото време бяха в две найлонови торби под леглото ми, сбогувайки се с всички, които срещахме по пътя си, а те, както се убедихте, бяха бая народ, по мои груби сметки поне 15-ина души.
Слязохме на партера и повикахме такси, което дойде след 10-ина минути и скоро вече си бяхме у дома. Всичко това продължи точно 2,5 часа от момента на излизането ни от нас до прибирането ни обратно. Не съм имал никакви неприятни емоции, дори напротив, ако ми бяха предложили, щях да остана повече. След толкова много внимание и уважително поведение човек някак си се чувства специален и обичан, и дори и да е болен, а повечето, които търсят лекарска помощ, са точно такива, оздравява по-бързо. На фона на всичко това си мисля, че лекарите в Северна Америка са дори недостатъчно платени. Все пак обаче, като им гледам къщите в съседния, „докторския“ квартал, ми става ясно, че получават доста добри пари. И въпреки това в края на онази статия се казваше, че за повечето от тях заплатата не е най-важното нещо, а повече ценят удовлетвореността от професията си и признанието на пациентите си. Българските им колеги пък настояват на обратното – че заплащането е най-важното нещо. В тази връзка твърдението им, че тази благородна професия е тяхното призвание, звучи нелепо и се използва само като шаблон.
Не искам да правя сравнения между професионалистите тук и там, за да не бъда неправилно разбран, но има коренно разминаване в отношението на лекарите към професията в тези два свята, защото това наистина са два напълно различни свята. За съжаление българската действителност не позволява специалистите с доказани умения да получават адекватно заплащане и това е така още от ерата на комунизма, и доколкото управниците продължават да са същите, това няма как да бъде променено скоро…
