Със съпруга си Костадин и внуците Красимир и Даниел
Севда Стаменова като учителка, 1965 г.
Като ученичка в 11 клас
Севда Стаменова /втората отляво/ със самодейци от Черниче
С. Стаменова /третата отдясно/ на фестивала "Малешево пее и танцува", Микрево 2017 г.
Ученици на Севда Стаменова от Черниче
Със съпруга си Костадин, сестра му Иванка Моралиева и внуците Даниел и Красимир /тя е в средата/.
Баба Назлънка от рода Клингови, репресирана като ятачка на пиринските комити от бандата на Герасим Тодоров
И на 83 години Севда Христова Стаменова (Дюлгерска) не подминава сградата на НЧ „Гоце Делчев – 1958“ в симитлийското село Черниче. Песнопойният й глас още се вплита в читалищния хор „Чернишки звуци“. Родена е през 1935 година в Ракитна, село, намиращо се високо в Пирин планина. Средно образование завършва в гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска) в Благоевград. Продължава образованието си в Учителския институт в Дупница, специалност „Български език и литература“, и дълги години е учител в Кадийца, Брежани и Черниче. Семейство създава с Костадин Дюлгерски, дългогодишен ревизор към кооперацията в Крупник и счетоводител към ДМ „Пирин“ – Брежани. Имат две деца – син Александър, инженер от МЕИ, служител в „Булгартабак“, и дъщеря Христина, учителка в София, и трима внуци, пръснати по света: Даниел, завършил финанси в Единбург, е в Англия, Красимир пък е студент по археология в Ливърпул, а Кристина – по фармацевтика в Палермо, Италия.
– Севда, дълги години си била учител, какви бяха учениците по твое време, как виждаш училището днес?
– Като учител бях много старателна. Работила съм в училищата в Кадийца, Брежани, Черниче. Трудно ми е да говоря за това време, че сега в тези села вече и училище няма. Учителството беше уважавана професия, но и учителите си я защитаваха. Имаше ред, дисциплина. Оценката по преподаваните предмети не решаваше всичко за ученика, защото имаше оценка и за поведението, което, ако не се окачествяваше като „примерно“, не предвещаваше нищо добро за ученика. Учителят беше едно от трите главни лица в селището заедно с кмета и попа, а в някои отношения стоеше и пред тях. Учителят и родителите бяха в съюз, помагаха си.
Уви, нещата вече не са както бяха. Сега настана свободия – няма униформи, фуражки и барети с монограми, че ученикът да се познава от 200 метра от кое училище е. Ами сегашното неписане на двойки с цел ученикът да остане като бройка в училището… Това пак дойде от голямата приумица „парите следват ученика“, от която произтича това, че всяко училище, за да си докара повече средства за разходи, включително и за по-високи заплати, гледа да задържи всеки, попаднал в училището. Спомен, далечен спомен вече е това, че някога се случваше в гимназия да се състави клас от 30 ученици, а от този клас накрая да изкласят половината…
– Извън професията много ти е на сърце художествената самодейност.
– Истина е. Да не се приеме като самоизтъкване, но в областта на народното творчество съм се чувствала така, както се чувстват археолози при разкопки на новооткрито и незнайно дотогава антично поселение. Народното творчество е един непресъхващ извор и то е оценката на народната култура за всеки един народ. Ровичкането ми из народни творения поосмисли допълнително живота ми и съм щастлива от това.
– Попадала ли си на ценни находки?
– Много. Та може ли да не е ценно всичко, което е надживяло векове? Оказа се, че Черниче, Брежани, Ракитна, Кадийца и други селища из Пирин и Влахина планина си имат свой самобитен фолклор. Моята работа се състоеше в това чрез разговори с хората и ровене из стари писания да махам прахта на забравата и да огреят в нова светлина всевъзможни народни песенни бисери и обреди. Това бяха извори и на мен ми оставаше само да сложа стомната до някой и да я поотливам.
– И поотля ли доста?
– Не знам какво значи доста, но съм опазила в две тетрадки в текст точно 401 песни, много по-стари от моите 83 години.
– Какви теми и мотиви най-много са вълнували тези, които са живели преди нас?
– И при тях, а и сега при нас темите и мотивите са почти еднакви – възхвала на труда, осмиване на мързела, любов, омраза, а тъй като сме в район на много национални борби за освобождение, намират присъствие хайдути, войводи, юнаци, водили битки за народни правдини.
– Пееш ли тези песни?
– Всички – не. Но много от тях ги знам по мелодии. Така ми мина досега животът, че с песни съм живяла, с песни живея, а ми се струва, че и 100 лазарника да отмина, те все ще са при мене.
– Във влечението ти към песните има ли нещо наследствено?
– Ами аз не помня кога съм за първи път запяла, но пея, откакто се помня. Повлияха ми мама и тате. Бяхме им шест рожби – четири момичета и две момчета. При толкова деца не може да не се пропее. Караха ни да садим тютюн, да го берем и нижем, да ходим из Пирин с кози и овце, а човек излезе ли навън из природата, като се заслуша в шумоленето на вятъра из шумаците и се позаслуша в свирукането на птици, не може и той поне да не се разтананика.
– С какво помниш детството си?
– С труд, много труд и нерадостно.
– И защо нерадостно?
– Ами защото бяхме белязани. Бяхме, така да се каже, обявени за народни врагове по време на комунистическото начално управление. Всичко се свързва с пиринските горяни през 1947-1948 година, водени от войводата Герасим Тодоров от Влахи. При разгромяването на горяните през март 1948 година от многохилядна милиционерска част под кодовото наименование на операцията „Елен“ бе заловен и баща ми Христо Стаменов като техен ятак. Семейството ни изпадна в немилост и нас, децата му, в училището ни гледаха с неприязън, като врагове…
Нашето семейство в Ракитна се имаше така малко чорбаджийско и това наля допълнително масло в огъня. Нищо не помогна това, че бащата на майка ми Назлънка Крингова – дядо Благой, е бил коджабашия (кмет) в Брежани. По време на Балканската война по разпореждане на войводата Яне Сандански и на щаба на 7-ма Рилска дивизия той е сформирал група от четници, които да следят и опазват селищата от мародерства и грабежи от страна на бягащи турски войници. Сформирал група и заедно с четата на войводата Христо Апостолов събрали към 70 момчета, въоръжени с пушки, но повече ловджийски, а някои с брадви и ножове. Няколко пъти станали сблъсквания с турски войници. Най-жестоко се случило в местността Свети Мина и там дядо ми починал.
– Населението как се е опазило?
– Жестоки времена били. Всички жени, деца, старци се укрили високо в Пирин планина с малко покъщнина и домашните си животни. Като се върнали след две седмици, много от къщите били опожарени или ограбени. Изгорена била и къщата на дядо ми.
С националните борби за освобождение сме свързани и откъм баща ми Христо Стаменов. Дядо ми Стамен Христов бил верен човек на Яне Сандански и му служел като ятак. Ще разкажа за една случка със съпругата му баба Гюша. По това време се водили много братоубийствени вражди между дейците на ВМОРО, известни като вътрешни, и тези от ВМОК, известни като върховисти. Група от четници на Яне Сандански помолили баба Гюша да им направи качамак за обяд. Стегнала се тя и направила, ама по това време се чуло, че идва голяма чета върховисти. Яневите хора се скрили в гората, а качамака го изяли върховистите…
– Ти с какви спомени си от събитията по време на горяните?
– Дете бях. Но това не се забравя. Всичко, що имаше живо из махалите на Ракитна, бе събрано в централната махала. В една къща бяха прибрани по няколко семейства. Ние бяхме шест деца, а с мама бяхме прибрани в една стая. Трудно стана и с домашната стока. Всичко беше блокирано от милиционери и не може по улиците без разрешение човек до магазина да отиде. Всичко това беше да се лишат горяните от всякакви възможности за набавяне на храна и така да се предадат. Така и стана, но някои от горяните не се предадоха, а предпочетоха сами да прекратят живота си, за да не стигнат до известния вече с тежки присъди Народен съд.
– С баща ти Христо Стаменов какво се случи?
– Обвинен бе, че е бил ятак, арестуваха го, съдиха го след много мъчения и три години изкара из затворите в Благоевград (тогава градът бе Горна Джумая и затворът бе до реката, срещу площад „Македония“), в Сливен, Шумен и София.
На много мъчения е била подложена и майка ми Назлънка. Тя пък е укривала горянина Петър Гърков в една яма за картофи, която е била пълна с боклуци. В тази яма Петър Гърков се е самоубил, като това е станало в Клингова махала.
– Какво общо имате с Клингови и махалата?
– Ние сме по фамилия и Клингови. От тази фамилия е Стойчо Клингов, носител на званието „Образцов учител“, служил като заместник-директор на Трето основно училище „Христо Ботев“ и директор на Първо основно училище „Св. Климент Охридски“ в Сандански. Неговият син Величко Клингов пък е виден общественик, беше и народен представител в 39-ото народно събрание.
– Севда, да се върнем към художествената самодейност. Какви се оказаха пътищата ти?
– Ами започнах с участия в програми на училището в Брежани по време на празници. Тук мога и да се поизфукам, че аз станах първото момиче от Ракитна с прогимназиално образование. Добра школа за мен се оказа и гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ в Благоевград, известна сега като Национална хуманитарна гимназия и като бивша Солунска. Ученето в нея си беше нещо велико. Чувството, че в тази гимназия са преподавали учени, писатели и просветители като Васил Кънчов, Константин Величков, Димитър Талев, Антон Попстоилов, Александър Балабанов и са се учили революционери като Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев… не може да не изпълва всеки ученик и сега с чувство на гордост.
– След „Св.св. Кирил и Методий“ в Благоевград?
– Имаше време, когато можех да стана певица в ДАНПТ „Пирин“. Насочи ме учителят Вучков. Идваха от ансамбъла и два пъти ме прослушваха. Всичко бе готово, но мама и тате не ми дадоха и ги послушах.
– Как се озова в Черниче?
– Ами към 1960 г. от Пирин планина се прехвърлих от другата страна на Струма, във Влахина планина. Станах учителка в Кадийца и в Полена. Запознах се с бъдещия ми съпруг Костадин Александров и от 1965 година се установихме в Черниче, където станах учителка по български език и литература.
– А в читалището в Черниче откога си?
– Пак от тази 1965 година. Добавих и аз гласа си сред самодейците, сред които бяха, а и сега са Цветанка Ковачева, Радка Николова, Василка Стойнева, Надка Домозетска, Любка Кацарска, Веселинка Чивиева, сестра ми Пенка, която ме превъзхожда по глас, както и Галина Чивиева, която вече 43 години е организатор и вдъхновител на всичките ни изяви.
– И от 1965?
– И от 1965, та досега, вече 53 години.
– А докога?
– Това вече не зависи само от мене, че има и един там горе, в небето, който оценява и преценява. Засега обаче е така – репетираме, ходим на прегледи и фестивали, пеем на празници. И то из все що има села в Симитлийско, че сме и на сцени в Сапарева баня, Микрево, Неделино и колко ли още места.
– Каква ще е съдбата на събраните от тебе 401 народни песни?
– Ами хубаво ще е да се намери възможност да се вместят в някаква книга, но това не е по моите финансови възможности.
– Знам, че имаш и авторски песни.
– Да, не ги крия. 20 са вече. И са не само по текст, но и по моя музика и в мое изпълнение. Имам две песни за Гоце Делчев, една за Яне Сандански, химн имам за Черниче, песен за Кадийца. 11 от песните ми вече са на диск и се излъчват и по Радио Благоевград.
– Какво ще кажеш за чалгата?
– Радвам се, че животът на чалгаджийските песни е кратък, че бързо умират.
– Разкажи нещо за семейството си.
– Ами съпругът ми Костадин ме напусна преди време и съм само в спомени по него. С него поживяхме добре, попътувахме и из чужбина. Най-често сме прескачали до Италия. Там е внучката Кристина. Тя е в Палермо и се занимава с фармацевтика. Ще си позволя да я похваля – при конкурс с 200 участници тя се оказа първа в класация със 108 точки от 110 възможни.
– Какви впечатления от Италия имаш?
– Много добри. И хората са учтиви, любознателни, всичко е чисто. Италия е старини, музеи, история. Ще кажа и нещо неприятно – в Италия са ме питали как е било възможно да сме народ, като сме стояли 500 години в робство…
– Какво е мнението ти изобщо за живота?
– Това, че го има, е нещо велико. Аз лично слагам на кантара на живота си и много песимизъм поради това, че човечеството още не е достигнало разумност да го направи по-справедлив.
– Какво е най-значимото, което искаш да ти се случва?
– Да не бяга здравето от мен и семейството ми, да се създава нов живот и да няма войни.
Интервю на БОРИС САНДАНСКИ
