Три безценни старинни писма, чиято автентичност е категорично доказана от водещи експерти, се съхраняват в италианския фонд Malnipote. Част са от архива на проф. Умберто Каридини, известен на Апенините специалист по Средновековието, който ги открива по време на проучванията си. Той обаче умира преди да успее ги публикува. Части от тях са качени в интернет от студентите му.
Тези писма хвърлят светлина върху легендата на легендите-тази за Светия Граал, както и върху смятаната за съмнителна от много историци връзка между рицарите на Храма -тамплиери и богомилите във Франция, известни днес като катари. Както и за ролята на мюсюлманската секта на асасините.
Писмата са писани тамплиерския магистър за Прованс между 1248 и 1250 г. Ронселин де Фос.
В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото, са думи на свети Йоан – най-почитаният от българските богомили и западноевропейските им последователи- катарите, евангелист. Може би едно разковниче към цялата философия на християнството.
В навечерието на Великден се спираме да си отдъхнем от тоталната лудост на съвременния свят, от новините за атентати на ислямисти, водещи религиозна война със съвременно оръжие,
опасността от ядрен сблъсък между Русия и Америка, страшни катастрофи
А те само всяват ужас. Набиват се в подсъзнанието ни, стават грозни заместители на словото, което ни е необходимо всъщност.
Обръщаме се към духовното, ако ни остане време за това, даже понякога си задаваме въпроса-какво от това, което знаем от църквата, от историята, от преданията, е истината, как да го отсеем от плявата. Този въпрос са си задавали много хора преди нас. И немалко са били изгаряни заради това.
В днешното време, когато всичко се търгува, се създадоха съвременни митове.
Особено за една светица,обявена за грешница и блудница, която първа вижда Възкресението-
Мария от Магдала или Мария Магдалена
В наше време тя е провъзгласена даже за съпруга на Христос, което не е изключено, но е недоказуемо, за свещената утроба, съхранила потомството му и станала родоначалничка на френския кралски дом на Меровингите, поради което тя самата е Светият Граал и куп други щуротии. Тук са замесени тамплиерите, катарите, орденът на Сион и кой ли не.
Познахте, говорим за прочита на легендата за нея в “Шифърът на Леонардо” на Дан Браун- най-бързо продаваната книга в света за всички времена.
Дали някой не се опитва да скрие друга тайна, която заплашва да излезе наяве с
измислици от рода на басните за Иисусовата кръв и Меровингите.
Или поне да замъгли истината. Покрай легендите за катарите, но и чрез мистификациите около Ордена на Сион, който съвсем не е древен, а се създава през миналия век във Франция, френското градче Рен льо Шато стана едно от най-прочутите места на земята. И връх Бугараш, където според легендата някога е било хранилището на Граала. Не е чудно, че невидими сили сякаш се опитват да скрият произхода на името му.
И все пак истината е някъде там, както се казваше в един филм. В цялата тази комерсиална каша се крие частица от истината, касаеща пряко и нас, българите. Да се опитаме да я отсеем.
Има наистина легенда, че Мария Магдалена е напуснали Свещената земя и намерила убежище в Галия, в съвременна Южна Франция,където я приютява местната еврейска общност. Факт е, че там и днес е запазен култът към нея.Той обаче е смесен с вярванията на една общност, дошла от нашите земи.
Легендата за Светия Граал е свързана с катарите, както наричат последователите на богомилите във Франция. Те самите се наричали „добрите християни” и са били ръководени от български епископи, както свидетелстват писмените извори . Това е факт, който признават всички изследователи.
Там катарите оказват влияние на провансалските трубадури, предвестниците на Ренесанса. Според най-авторитетния американски изследовател на преданията и митовете Джоузеф Кембъл именно от катарите те се научават да пеят за човека, да славят неговата любов. От тях вземат девиза си AMOR / ЛЮБОВ. От него започва съвременната европейска литература.
Не е случайно, че AMOR е обратното на ROMА – Рим.
„Оттогава насам в традицията на Запада ударението се поставя върху личността, върху това, че човек трябва да вярва в себе си, в своите лични изживявания и чувства, а не само да повтаря като курдисан норми и закони”, пише Кембъл в книгата си „Силата на мита”.
Авторитетната френска изследователка на учението Ан Бренон е категорична, че т-нар. катари са отлъчени от Църквата и анатемосани без никакви сериозни основания, заклеймени са, за да се създаде изкуствено враг, чието наказание да служи за смразяващ пример. Тя прави извода: „Катаризмът става ерес, защото е обявен за такава.” Ан Бренон констатира, че по онова време
Църквата просто се нуждае от грешници, които да накаже жестоко. Неслучайно именно заради тях създава Инквизицията.
Учението им е прегърнато най-вече в Лангедок, самостоятелно владение по онова време, станало център на философията. Там изкуствата са в небивал разцвет, като достигат до най-бурното си развитие в Европа. Това е най-цветущата и благоденстваща област на континента, остров на религиозна толерантност, извор на богатства, свобода на съвестта и вероизповеданията. Избуяват дори езотеричните знания. Както отбелязват редица изследователи, в град Нарбон има даже школи по кабала, учат се езиците на древните, а преобладаващата вяра, тази на „добрите хора”, привлича хиляди мъже и жени. Окситания, както е другото име на областта, е свързана икономически в по-голяма степен с кралствата в близката Испания, не толкова с френската корона.
В Лангедок и Тулуза не само простолюдието, а и видни представители на благородническите родове прегръщат учението, което смятат за автентичното християнство, блестящо от чистота на фона на алчността на Светия престол, налагащ безбожни данъци, масовата търговия с реликви и грабежите, които практикуват духовните лица, изпратени от Рим. Признава го самият папа Инокентий III, който пише в свое писмо за подчинения му католически епископ на Нарбон: „За него няма друг бог освен парите.”
След т.нар. Велик катарски събор в Сан Феликс дьо Караман, край Тулуза от 1167 г., на който присъстват изпратените от България духовни водачи на катарството Никита и Марко, както и епископът за Франция Робер д’Еспренон,
Църквата минава в настъпление. Започват да горят клади из цяла Европа.
Тези, които не са посветени още като „съвършени”, обаче масово грабват оръжието. Потомствените благородници от областта са готови да се бият до смърт.
През 1209 г. папа Инокентий обявява кръстоносния поход срещу еретиците. Той продължава близо четири десетилетия и е най-кървавият в историята.
Обсадата на Тулуза е страшна катастрофа за кръстоносците
Главнокомандващият на похода Симон дьо Монфор е убит през юни 1218 г. Смазва го огромен камък, изпратен от метателна машина, насочена от група жени. Командването е поверено на сина му Амори, отявлен непрокопсаник и некадърник. Папските войски са разбити няколко пъти. През 1229 г. е подписан мир с договора от Мийо. След известно време войната продължава още по-яростна.
Монсегюр е последната твърдина на богомилите, като неколцина от тях успяват да се измъкнат от крепостта, което е документирано. Според преданието, за да спасят Светия Граал.
През март 1244 г., след кратко примирие, по време на което мнозина приемат върховното тайнство Утешение – Consolamentum, защитниците излизат от крепостните стени с бели ризи, хванати за ръце, като се хвърлят в пламъците на огъня, изпълнявайки ритуала си за пречистване „ендура”.
Ватикана ликува. Този кръстоносен поход срещу други християни явно е по-важен от всичко останало, защото папството не обръща особено внимание на факта, че същата година завинаги изгубва Йерусалим, който е превзет от мюсюлманите.
Документирано и многократно интерпретирано във филми или книги е свидетелството пред Инквизицията на Имбер де Сал, един от благородниците, защитавали Монсегюр, командир на стрелците с алебарди, който разкрива, че около Коледа 1243 г. двама богомилски „съвършени” са изпратени на специална мисия, като успяват да напуснат незабелязано обсадената крепост, спускайки се с въжета по непристъпната западна стена. Това са Пиер Боне, дякон от Тулуза, и Матей. Свидетелството му е, че изнасят „злато, пари и други скъпоценности”, за да ги скрият в предварително укрепена и замаскирана за целта пещера. Дали е било така? Надали. Богомилите се отричат от богатството. Смята се обаче, че в крепостта е съхранявана реликвата, известна като Светия Граал.
На 13 март 1244 г., непосредствено преди падането на града, още трима „съвършени” и един „вярващ” се възползват от сключеното с кръстоносците примирие, за да се измъкнат по подобен начин, въпреки че според споразумението с папските войски – за всеки избягал ще бъдат убивани оставените заложници. Четиримата напускат твърдината по решение на цялата общност, която е с ясното съзнание, че рискуват заколението на много от своите. Очевидно са изпратени да укрият нещо изключително важно или за да помогнат на вече избягалите да го пренесат.
Стигнахме до архива на покойния проф. Умберто Кардини, чиито записки за връзката между катари и тамплиери не са издадени.
Само някои откъси са публикувани посмъртно от учениците му.
Трите писма, за които споменахме в началото, са писани през 1245 г., 1256 г. и 1270 г. от тамплиерския магистър за Прованс между 1248 и 1250 г. Ронселин де Фос, който през 1253 г. става магистър на Ордена за Англия, а през 1260 г. – отново за Прованс. Седалището му е в градчето Пиюс, където се провежда един от съборите на богомилите-катари. Вероятно тогава „добрите хора” се сближават с рицарите. Той адресира писмата до сравнително малко известния тамплиер Ришар, чийто брат Рено де Вишие по-късно става Велик магистър на Ордена на тамплиерите, като го ръководи от 1252 до 1273 г.
Според писмото Рено де Вишие обещава да скрие тяхното съкровище. Той ненавижда водача на кръстоносния поход срещу тях Симон дьо Монфор и племенника му Филип, който е господар на крепостта Тир в Светите земи. Помага му бъдещият седемнадесети Велик магистър на Ордена на име Гийом де Соняк. Той е на този пост от 1247 до 1250 г., когато е убит в бой с мюсюлманите. Още в началото на писмото се появява избягалият от обсадената крепост Монсегюр богомилски дякон на Тулуза Пиер Боне. Става ясно как той и другарите му изпълняват мисията, за която са изпратени.
В посланието богомилите са изписвани навсякъде с главни букви „Добри Хора”, „Добри Мъже”, „Добри Братя”, а жените са наречени „Добри Дами”. Именно на жените е поверено да пренесат и скрият съкровището.
Да видим какво пише Ронселин де Фос на Ришар де Вишие през 1245 г. Преводът е на автора на тези редове. Писмото започва така:
„Мой скъпи братко во Христе,
Тук, в Акра, мога вече да ти пиша, за да докладвам за успеха на мисията, която ми повери в деня на рождението на нашия Господ през 1243 година, когато дяконът от „Добрите Хора” Пиер Боне пристигна в нашата къща и поиска помощта ни и закрилата ни за тяхното Съкровище. Ти ми повери задължението да придружа и ескортирам „Добрите Дами” и тяхната Реликва до нашия Храм и да я предоставя тайно на твоя брат. Същата вечер тръгнах от нашата къща в Пиюс, като бях направляван от „Добрия Човек” Пиер Боне до укрепената пещера при Niaux, където заварих седем „Добри Дами”, пазени от един „Добър Човек”.
Същата вечер се разделихме: докато двамата „Добри Братя” продължиха своя път, за да скрият остатъка от тяхното съкровище, дамите отпътуваха с конска кола, като носеха Реликвата на Йосиф, закриляни от мен.”
Каква ли е тази реликва? По този въпрос едва ли може да има съмнение. Под Реликвата на Йосиф трябва да се разбира чашата, с която е пил Иисус на тайната вечеря и в която свети Йосиф Ариматейски събира кръвта му след Разпятието. 168 часа
